Аркадия

60.

Памархон вървеше ръка за ръка с Розалинд към залата за събрания, дълго никой от тях не продума, и двамата като че ли не осъзнаваха напълно присъствието на другия.

— Не можехме да се надяваме на нещо по-добро — каза тя. — Може да се каже, че е направо чудо.

Той дръпна ръката си от нейната и я погледна тревожно.

— Какво има?

— Чудо е. Как тогава мога да искам от теб да станеш моя жена?

— Какво имаш предвид?

— Видях коя си. Как бих могъл да моля за ръката ти?

— Ох, глупости и безумия, Памархон, син на еди-кой си. Глупости и безумия. Не смей да ми говориш такива неща — забърбори тревожно Розалинд. — Чуй какво ще ти кажа веднъж завинаги. У мен няма нищо магическо. Няма и нищо кой знае колко особено или прекрасно, освен ако ти не ме виждаш така — тя направи пауза. — Можеш да знаеш — допълни. — Стига да искаш.

— Но там…

— Това е дълга история и доста странна. Знам, че изглежда много невероятно. Но е само защото не знаеш всички подробности, разбираш ли? Всички са наясно само с част от тях. Затова си мислят, че трябва да е нещо невероятно значимо. Хенари, например, мислеше, че ще настъпи краят на света.

— И все пак Изгнаника…

— А, да. Той е малко по-труден за обясняване. Но ще ти кажа едно. И той нямаше повече представа от някой присъстващ кой е убил чичо ти. Не направи нищо, освен да стои там и да чака другите да му свършат работата. Не той разкри как или защо Жаки го е убил; Хенари го направи. Той нямаше и най-бегла представа какво става. Никаква. Прикриваше го доста добре, все пак е професор.

— Всички видяха привидението.

— Така е. Появи се просто така. Но същото се отнася и за мен, а не съм никак странна. От цяла вечност се опитвам да го обясня на всички. Ако това ще помогне, аз самата не разбирам ситуацията много добре, но ето ни тук. Аз съм тук, съвсем истинска, и се съгласих да се омъжа за теб, така че очаквам да изпълниш своята част от сделката. Щом ме опознаеш малко по-добре, ще видиш колко обикновена съм всъщност.

— Никога няма да бъдеш такава.

— Много мило, но не ми отговори.

— Ако изобщо би било възможно да те искам повече от преди, то е така. Разбира се, че е така.

— Беше изрядно граматически. Браво. В такъв случай се договорихме.

Стана ѝ много приятно от последните му думи, но не искаше той да види сълзите на щастие и облекчение, които напълниха очите ѝ. Прикри чувствата си, като се хвърли към него и обгърна врата му. Стояха така известно време и накрая той се отдръпна.

— Очаква ме работа — каза ѝ.

— Аз по-добре да се връщам при олтара. Обещах.

— Искаш ли компания?

— Ще се справя. Ти върви на онова събрание.

Той стоя загледан в нея, докато не се изгуби от поглед на път към олтара и продължи по пътя си. Беше направил едва няколко крачки и зърна лейди Катрин.

— Изглежда ти дължа извинение — каза Памархон, когато приближи.

— По-малко от това, което аз ти дължа.

— Тогава нека всеки от нас приеме съжалението на другия и бързо да разрешим проблема.

Вървяха заедно известно време, преди Памархон да се сети.

— Беше ми поръчано да ти предам нещо. Нямам представа какво означава.

— Тогава го кажи.

— Той ми каза да ти предам, че за тайната ти трябва да се плати. Какво имаше предвид?

— Че трябва да се откажа от Уилдън и да призная теб — отговори тихо Катрин.

— Защо?

— Теналд откри, че не съм от знатно потекло. Бях и съм измамница и той щеше позорно да ме прогони. Това е тайната ми, същата, която Хенари щеше да разкрие, ако беше твой защитник. Затова Изгнаника го освободи от тази задача.

— Ти си самозванка?

— Да. Сега, след като го знаеш, не мога да се изправя срещу теб, дори и да искам. Ще се оттегля. Моля те само да проявиш добрина и да запазиш тайната ми.

— Не мисля, че е имал предвид такава цена — каза Памархон. — Защо иначе щеше да кара Гонтал да говори? Не защити само Хенари, а и теб. Убеден съм, че друго е имал на ум. Той иска ти да продължиш да управляваш Уилдън.

— Няма как да го знаеш.

— Той е наясно какво ми е по сърце. Че копнея да пътувам, да видя неща, невиждани досега от друг, а не мога да го направя, ако съм обвързан тук. Ти трябва да управляваш Уилдън, а в замяна искам да се грижиш за хората ми. Те ме последваха и аз им дължа това. Точно за такава цена говореше той.

— Колко са те?

— Около шестстотин, ако броиш жените и децата.

Тя се отдаде без бавене на пресмятания, поредното доказателство, че е делова жена.

— Ще трябва да разширя границите на владението, да изсека малко гори — обърна се към Памархон. — Дали ще се установят? Дали ще се откажат от живота в гората?

— Повечето да. На другите ще трябва да помогнеш според волята им. Не искам да бъдат преследвани или да живеят в крайна бедност.

— Ще трябва да останеш известно време. Не биха ми се доверили, а аз не ги познавам и разбирам. Ще се наложи да помогнеш.

— Договорихме се.

— След това ще се грижа за тях, както си го правил ти и както се грижа за всички останали. Сигурен ли си, че това е искал да каже и че това искаш ти?

Но Памархон беше застинал на място. Внимателно хвана Катрин за ръката, за да спре и тя.

Той докосна с пръст устните си.

— Щом кажа нещо, прави точно каквото съм казал — каза той толкова тихо, че тя едва го чу. — Не се съмнявай в мен и не се колебай.

Катрин не чуваше нищо, но знаеше, че Памархон умее да различава звуци, които не означават нищо за нея.

— Насам — прошепна той. — Бързо!

Стисна я за ръката и я помъкна към дърветата встрани от пътеката.

Катрин го последва, без да задава въпроси и пазеше тишина, очевидно точно това се искаше от нея. Той спря, накара я да застане пред него, поведе я внимателно, като се стараеше да не вдига твърде много шум, а после я дръпна на земята.

— Войници — заяви той. — Поне дванайсет. Не са от моите, а предполагам, че и твои не са. Вдигат твърде много шум за хора, свикнали с гората.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е причината още да съм жив. Не допускам грешки за такива неща. Не помръдвай и с един мускул.

— Трябва да дишам.

— Налага ли се? — той я погледна, ухили ѝ се окуражително и изчезна.

Шмугна се в зеленината толкова внимателно, че дори клечка не се чу, не изпука клонче и листо не изшумоля. Катрин се сгуши и се заослушва напрегнато; в далечината долови гласове, викове и потропване на метал. Памархон се беше оказал прав. Нямаше начин да са нейните хора.

По-нататъшните ѝ мисли бяха прекъснати от елегантното му, едва ли не деликатно завръщане до нея.

— Да — заяви той със задоволство. — Хората на Гонтал са. Изглежда е решил да превземе властта със сила, след като очевидно няма да може по право. Хрумва ли ти нещо?

— Питаш мен?

— Да. Имам свои хора, но те са малко далеч, а и не искам кръвопролития. Най-малкото, защото не съм сигурен на коя страна ще застанат твоите хора. Това би бил катастрофален финал. Ще е най-добре да те заведем до събранието.

— Предполагам, че хората вече се събират. Ще избират сред кандидатите, които се явят лично.

— Значи целта на Гонтал е да попречи и на двама ни да се доберем дотам. Камерхерът ще започне събранието, ще призове кандидатите и само Гонтал ще присъства. Мога да възразя след това, но вече ще бъде късно. Ако се опитаме да стигнем дотам, Гонтал ще си измисли оправдание за неправомерното ни задържане.

— Е — каза тя. — Ще стоим тук, докато стане твърде късно, ще използваме хората ти, за да се стигне до кървава баня, в която можем да се окажем губещи; или ще рискуваме да получим стрела в гърдите и да опитаме да се промъкнем незабелязани. Боя се, че Гонтал прекали със своята обидчивост.

— Сигурно Изгнаника няма да допусне това.

— Подозирам, че би казал, че е наша грижа.

— В такъв случай — каза той, — ще трябва да накараме Гонтал да съзре грешките в действията си.

Катрин се надяваше Памархон да знае какво прави. Разбира се, изглеждаше много сигурен в себе си, докато обясняваше какво възнамерява да предприеме; що се отнася до нея самата, не виждаше начин да избегне директна конфронтация. Забързаха към голямата къща, но успяха да изминат едва няколкостотин метра и се озоваха на открито, без никакъв шанс за прикритие.

— Никога не съм предполагал, че тези градини могат да бъдат толкова полезни. Предоставят изключително добра защита. Ах, добре. Нали разбираш какво трябва да правиш?

— Да, генерале — отвърна Катрин.

Той я погледна.

— Шегувам се — обясни тя.

Той изръмжа, докато се подготвяше да се изправи.

— Катрин — каза и протегна ръка. Тя го погледна малко озадачено, а после му подаде своята. — Внимавай. Тъкмо се сдобих с роднина, когото ценя. Не искам да те изгубя толкова скоро. Ще те прикривам оттук с лъка си, но бъди готова да бягаш.

Останалото беше лесно. Тя пое смело към къщата и след минута се появиха войниците на Гонтал с извадени мечове и лъкове. Това беше опасната част; ако им беше наредено да я убият веднага щом я зърнат, тогава планът щеше напълно да се провали. Точно за това бяха спорили. Тя настояваше да отиде; той беше отказал. За момент стигнаха до детинска разправия, докато тя попита:

— Защо да не го правя?

— Защото идеята беше моя. Освен това съм по-голям от теб.

Тук тя изсумтя неодобрително, а той осъзна колко абсурдно беше изказването му и се засмя.

— Не мога да стигна до хората си, не мога да командвам твоите — отбеляза тя, — а може да ни потрябват. Освен това, мога да уплаша Гонтал повече от теб. Познавам го. Няма да се осмели да ме убие. За теб не би се поколебал.

Беше се съгласил, макар и доста неохотно. Съзнаваше, че е права.

Ето защо тя пое напред към мъжете и заговори, преди да са успели да стигнат до нея.

— Вървеше да кажете на господаря си Гонтал веднага да се яви тук или гневът на Изгнаника ще се стовари върху нас и целият Антеруолд ще бъде унищожен като наказание за неподчинението му.

— Забеляза ли, Гонтал, как действа духът? — попита Катрин, щом ученият се дотътри до тях след десетина минути.

Беше останала да чака с обезпокоените му стражи, а един от тях изтича да повика господаря им. Никой не беше казал и дума; Памархон изглеждаше напълно спокоен, а това изнерви войниците още повече.

— Пророчествата се правят от хора — продължи Катрин. — Присъдите и решенията се вземат от хора. Няма магия, нито заклинания, нито свръхестествена намеса. Единствено действията на мъже и жени. Изгнаника заяви, че иска аз и Памархон да се явим пред събранието и да се представим за кандидати. Това беше част от присъдата на Жаки и ако бъде нарушена, Антеруолд ще бъде унищожен напълно.

— Щом се правят от хора, нямам от какво да се боя — отговори Гонтал. — Никой човек не може да унищожи Антеруолд и щом няма да има божия намеса, той ще продължи да съществува.

— Това не е истина — намеси се Памархон. — Аз мога да го унищожа. Ще го направя.

Гонтал се изсмя.

— Ти? И малката ти престъпна банда? Какво точно ще направиш? Ще сринеш планините камък по камък? Ще изпиеш реките и моретата?

— Те са само камъни и вода. Това не е Антеруолд. Антеруолд са хората и начинът, по който живеят. Нещата, които ги свързват и ги карат да знаят кои са всъщност. Антеруолд е Историята. И да, ще го унищожа с малката си престъпна банда.

Гонтал направи жест към тези от хората си, които извадиха мечове.

— Не, няма. Ти пръв ще умреш и дори ще ми дадеш оправдание, че съм те убил.

— В такъв случай ти ще го унищожиш и ще бъдеш прокълнат завинаги.

Спокойствието, с което говореше Памархон, накара Гонтал да замълчи. Младият мъж не се страхуваше, а той очевидно не всяваше страх. Изглежда започваше да подрежда фактите.

— Когато обмислях да си върна Уилдън, мислех че може да се направи само със сила. Имах достатъчно хора и вероятно можех да успея. Но мнозина щяха да загинат, а аз не го исках. Защо беше нужно хората в Уилдън да страдат за нещо, което някой е причинил на мен? Затова обмислих положението от друга страна. Преди два дни поговорих с четирима от най-добрите си хора — тези, които ми дължат всичко, на които можех да се доверя, че ще направят каквото ги помоля без колебание. Изпратих ги в Осенфуд с нареждане да се скрият в Залата на Историята. На Катрин щеше да бъде даден избор: да се откаже от поста си или Залата на Историята да бъде изгорена.

— Ако не се появя до пет дни, те ще разберат, че съм мъртъв и надеждата е изгубена. Ще си тръгнат и ще запалят пожар. В цялата сграда. Цялата История и последният свитък или документ ще изгорят.

— Няма да имате шанс да ги откриете или да ги спрете навреме. Ако не се появя в Осенфуд до три дни, те ще изпълнят заповедта ми. Всичко, което представлява Антеруолд, всичките спомени и знания ще бъдат разрушени. Ето защо Антеруолд ще бъде унищожен, както се зарече духът. Ако желаете, мога да извикам най-близкия си съратник и той ще потвърди всяка моя дума.

Гонтал изучаваше Памархон, докато той говореше. Възможно ли беше да е сериозен? Можеше ли някой да е толкова дързък и неморален? Не можеше да разбере, не можеше да разчете изражението му. Катрин стоеше встрани, леко дистанцирана, опитваше да прецени кой пръв ще се пречупи. Нямаше какво да каже по този въпрос; не се съревноваваше с никого.

— Е, Гонтал? Знам, че се чудиш дали това не е трик, дали не те лъжа. Но и аз знам нещо за теб. Ти почиташ знанията. Знам, че духът ти даде съвет, макар ти да не се вслуша в него. Какво каза той? Вземи Уилдън за себе си? Преодолей всяка съпротива без значение от последствията? Това ли те посъветва?

Катрин разбра, че Памархон е победил, още преди Гонтал да е успял да го схване. Тя забеляза колебанието в начина, по който тялото му омекна и се отпусна в мига, в който си даде сметка, че няма кураж да поеме риск. Историята беше всичко. Би умрял за нея, ако е нужно.

Той кимна към хората си.

— Пуснете го — нареди.

Памархон хвана Катрин за ръка.

— Преди да е променил решението си… — каза ѝ тихо на ухо.

Поведе я край Гонтал, край войниците и към събранието, където пристигането им беше посрещнато с огромна и шумна радост, прозвучала навред, чута дори при олтара на Изгнаника.