Аркадия

61.

— И така, господин Чън. Струва ми се, че имаме малко време. Слънцето се снижава в небето, но има време до здрач. Защо не ми обясните малко повече? Виждате, че изпълних своята част от сделката. Вероятно може да започнете, като ми кажете коя е Анджела и как е направила всичко това?

— Тя е математик. Идва от място, което бихте дефинирали като бъдеще. Аз също.

— О, разбира се. Щом казвате.

— Тя разработи технология, която трябваше да позволява прехвърляне от една вселена в друга. Всъщност се оказа, че прехвърлянето е от едно време в друго. Възникна дискусия относно употребата ѝ и Анджела се укри тук, като взе информацията със себе си. Аз бях изпратен да я открия.

— Тогава какво е това място?

— Неин експеримент. Просто е искала да провери дали действа, доколкото мога да кажа.

— Какво е? Искам да кажа, аз знам какво е, но… какво е?

— Много сурова алтернатива на бъдещето. Само прототип е и не функционира много добре. Както казах, става опасно нестабилен. Би трябвало да е изолиран от времето, само моментна снимка, ако щете. Непроменяем и фиксиран свят.

— Не ми изглежда така.

— Не. Само докато е бил изолиран. След това нормалните условия на причина и следствие са били преустановени. Нищо не е можело да се случи, тъй като не е имало условия нещо да се случи. Подобно на това, без следствия не биха могли да съществуват причини. Било е така, за да е сигурно, че няма да има минало и бъдеще.

— Сбъркала е?

— Не. Онова момиче е объркало всичко, а като че ли и вие не помогнахте особено.

— Роузи? Как?

— Тя е влязла. Поздравяваш и ти отвръщат — нещо, което иначе не биха направили. Причина и следствие, виждате. Всеки, който поздравява, трябва да е истински. Трябва да има родители, баби и дядовци и всичко останало. Това момиче е накарало застиналия експеримент да се размърда и да започне да се развива, а това води до създаване на връзки между минало и бъдеще. Когато аз дойдох, следствията се бяха разпространили вече доста надалеч. Сега е ясно, че шоковите вълни са достигнали още по-нататък.

— Този ваш Антеруолд е бил създаден като изкуствен свят без каквито и да е връзки; може да се каже, че съществуването му е било ограничено в мехур. Ако продължи да съществува, акумулирането на причини ще го свърже с по-ранни моменти във вселената, а ефектите ще го свържат и с последния момент във вселената. Тогава ще има два различни варианта на бъдеще, а според Анджела е възможно да съществува само едно. Другите съществуват само потенциално. Затова или този свят съществува, или моят. Ако този съществува, нашият не може. Това ще е най-тежката катастрофа в историята на човечеството.

— Наистина? — попита Литън и се огледа наоколо. — Със сигурност? Създадох го така, че да бъде мирно и спокойно място. Не могат да причинят кой знае колко вреда с мечове и стрели.

— Точно така, мечове и стрели. Моят свят става несигурен, колкото и жесток и изпълнен с насилие да е. Тази ваша аркадианска идилия изисква масово унищожение на почти цялото човечество и стотици години нещастие и отчаяние. Изградена е върху трупове.

— Що за безсмислица! Не съм предвиждал нищо подобно.

— Напротив. Щом Анджела го е създала като действително място, то е трябвало да установи някаква връзка с вашето настояще, минало или бъдеще. Вие сте избрали бъдеще.

— Как?

— Ядат домати и картофи, които са се появили на острова чак след 1600-та година. Дал сте им митологията на гигантите. Знаят за бактериите, макар да са забравили подробностите. Още много неща. Погледнете това място. Сравнено с вашето време е примитивно в технологично отношение. Изгубило е много от инженерното изкуство, знае се малко за химията. Няма бетон, нито масово използване на камъка. Според логична екстраполация по начина на развитие съществува само един начин това да се случи.

— И той е?

— Масово преселение, което връща технологичното развитие в начална точка. Война, професоре. Ядрена. Ето го фундаменталното доказателство, че този ваш свят е в бъдещето. Все още части от страната са опасни заради заплаха от радиация. Прекарах две години, пътувайки, и проверих откритията си многократно.

— И в кой отрязък от времето се намираме сега?

— Трудно е да се каже. Периодът, който наричат Изгнанието, когато по-голямата част от света измира, изглежда е продължил около двеста години. Достатъчно дълго и най-тежката радиация да се разсее, заразите да отшумят и горите да пораснат отново. Доколкото мога да преценя, след като проучих останките от Завръщането, случило се е преди векове. Значи около шестстотин години след вас, но това е само грубо предположение. Мога да направя по-прецизна оценка с прилично оборудване.

— Кога е започнала тази война?

— Също е трудно да се определи, но е след момента, в който Анджела е създала това място, и преди употребата на ядреното оръжие да излезе от контрол. Най-близкото ми предположение е около втората половина на двайсети век. Знам само, че ако Анджела се кани да изключи това нещо, трябва да се махнем оттук.

— Какво ще се случи след това?

— Тя ще дръпне щепсела. Никой тук няма да разбере. Не е като да убиеш хора. Антеруолд няма да съществува и ние също няма да сме съществували, освен във вашето съзнание. И така трябва да бъде; тогава историята няма да има алтернатива и ще върви към моето бъдеще, а това е избягване на катастрофата.

— Ами Роузи?

— Тя трябва да напусне Антеруолд. На всяка цена. Иначе Анджела няма да може да изключи машината.

— Може да не поиска.

— Тогава ще трябва да я накарате.

На Литън никак не му хареса. Ако онова, което му казваше този човек, беше истина — а той беше чул и видял толкова абсурдни неща, че вече не можеше да прецени кое е разумно и кое не, — значи имаше вероятност да е прав.

— Ето я, идва — каза Чън. — Моля ви, направете каквото ви помолих. Това е най-сериозното нещо, което някой някога е искал от вас.

Розалинд се задаваше откъм дърветата, махаше весело с изражение на дълбоко щастие.

— Оставих нещата на него — провикна се тя. — Скоро всичко трябва да е уредено — тя изтича и силно прегърна Литън. — Толкова много ви благодаря! Бяхте блестящ! Аз не бих се справила. Така бързо навлязохте в положението!

— Благодаря. Не че имах голям избор. Беше по-лесно да повярвам, отколкото обратното.

— Знам. Напълно забравяш за дома.

— Така… — започна той. По-добре беше да го свърши веднага. — За дома. Трябва да поговоря с теб по този въпрос. Изглежда пътят към дома ще се отвори съвсем скоро и вероятно ще бъде за последен път. Няма да има друг шанс.

— О, професоре! Не! Не още!

— Съжалявам. Не ме карай да обяснявам, тъй като знаеш, че не мога. Колегата на Анджела — тук той махна с ръка към Чън — ме уверява, че е така. Това е господин Александър Чън между другото.

Розалинд погледна Чън, който се усмихна унило.

— Неин колега?

— Да. Той казва, че трябва да вървим, и то спешно, защото в противен случай ще се случат ужасни неща. Освен това, помисли за родителите си — продължи той. — Помисли за приятелите си, за семейството. За Дженкинс. За мен. На всички ужасно ще ни липсваш.

Тя прехапа устната си, за да престане да трепери, а след това неохотно кимна и по бузите ѝ се затъркаляха сълзи.

— Предполагам, че е така — промълви, — но наистина ли се налага да си отидем толкова скоро? Сега или никога?

— Сега или никога. Съжалявам.

Моментът беше идеален; веднага щом слънцето се потопи в клоните на дърветата и светлината бързо започна да избледнява, Розалинд чу познатото тихо бучене и на същото място, както преди, се появи синкава светлина, изникна просто така. И все пак този път тя не забърза към нея. Какво можеше да направи? Да живее в измислен свят или въпреки всичките си грешки и провали да се върне при родителите си в истинския си живот?

Разбира се, че трябваше да тръгне. Не ще и дума, но ѝ се искаше да може да остане още малко! Да види света с Памархон, да пътува до екзотични места, да открие неща, за които никой не го е грижа. Тя избърса сълзите и се изправи. Не се прегърбвай, Роузи. Дамите не се прегърбват.

Радваше се, че тук няма никой; ако Памархон беше с нея, трябваше да се сбогуват. Тя знаеше, че една дума, един негов поглед, щяха да я накарат да размисли. Значи така трябваше да бъде. Вдигни брадичка, Роузи.

Пое дълбоко дъх и пристъпи напред, за да надникне към светлината, да свикнат очите ѝ, за да вижда по-ясно.

Спря и сърцето ѝ заби още по-лудо от преди. Какво ставаше, за бога…?

— Професоре! — извика тя през рамо. — Професоре! Елате да видите!

Литън забърза напред, разтревожен от треперенето в гласа ѝ.

— Вижте! Това…?

Роузи сочеше през светлината съм себе си.

— Да. Трудно е да се обясни… Това си ти.

— Какво искате да кажете? Как може да съм аз?

— Как бих могъл да знам. Има две „ти“. Едната се прибра у дома, а другата е останала тук. Поне така ми казаха.

— Невъзможно е.

— Ти мислиш така, но аз разговарях и с двете ви. Всъщност, аз съм единственият, който го е правил. Много странно преживяване.

Розалинд беше пребледняла.

— Това е ужасно.

— Не е чак толкова зле. И двете сте напълно нормални и щастливи.

— Аз знам ли за мен?

— Да. Макар да се стараеш да останеш в тайна. Не искаше да разстройваш себе си.

— Ами ако все пак се върна у дома? Кой ще спи в леглото ми? Какво ще кажат родителите ми?

— Знам, че е трудно.

— Трудно? Повече от трудно е. Ами всички тези безсмислици, които ми наговорихте? За родителите и приятелите ми? Колко много съм щяла да им липсвам. Няма да им липсвам. Опитахте се да ме изиграете. Всичко сте знаели. Как може да сте толкова нечестен?

— Всъщност…

— Реших, че трябва да се върна заради вас. Но сега… Не. Не. Вие ме излъгахте. Няма да тръгна. Нищо, което ми кажете, няма да ме накара да размисля. Там нямат нужда от мен. А и какъв живот ме чака, като ще трябва да деля всичко? Каква се очаква да бъда? Отдавна изгубена близначка?

— Това ще даде възможност на Анджела да изключи…

— Да изключи…? Какво ще изключва?

Въпросът остана без отговор, тъй като бурният протест на Чън ги прекъсна.

— Не може да седите и да си приказвате — заяви той. — Няма време за губене. Трябва да вървим. Няма да остане отворено дълго.

— Не сме приключили — заяви натъртено Розалинд.

— Ако не тръгнем сега…

— Просто ще трябва да почака.

— Господин Литън, преминете бързо.

— Не мисля…

— Тръгвайте! — кресна Чън. — Вероятно остават само секунди. Бързо!

Тонът му беше станал толкова истеричен, че Литън макар да се колебаеше, започна да пристъпва назад.

— Роузи? — извика я той.

— Вие може да тръгвате — каза тя. — Давайте. И без това тук не сте нужен — беше ясно, че не му е простила.

Последва пауза и Литън хвърли поглед към нея. После пое напред и тялото му се фрагментира и стана полупрозрачно. От другата страна се появи нов, подобен на сянка силует. Беше пристигнал благополучно.

Чън сграбчи ръката на Розалинд.

— Сега ти. Бързо — настоя той. — Трябва да изключим това безумно място. Опасно е и нестабилно. Трябва да вървим, преди да е станало твърде късно.

— Не — заяви Розалинд. — Аз няма да дойда.

— Чаках почти шест години и няма да рискувам да бъда пръснат на парченца, за да можеш ти да останеш на детската си площадка. Прави каквото ти се казва. Не разбираш ли какъв е залогът тук, глупаво момиченце?

Розалинд го изгледа гневно.

— Да — каза тя. — Това е. Няма да помръдна.