Аркадия

44.

Щом Джак Мур си тръгна, Олдмантър, останал сам, взе да премисля малкото, което беше узнал. Определено беше твърде неприятно. Загубата на Анджела Миърсън беше огромна спънка. Познаваше я от повече от половин век, а я беше забелязал още когато беше млада. Видя изключителния ѝ потенциал, но съзря и липса на дисциплина. Беше се усъмнил дали ще може да измъкне най-доброто от нея, особено след като способностите ѝ бяха изкуствено засилени. Интервенцията, за която беше платил, подейства, но я направи дори още по-неконтролируема. Веднъж се беше опитал да я привлече, но тя категорично отблъсна предложението. Репутацията му се беше оказала недостатък.

Вместо това се местеше от второразредни към треторазредни организации, все предизвикваше полемики и си тръгваше, а веднъж дори напусна, преди още да се е появила, за да заеме поста си. Може и да беше гений, но повечето хора отдавна бяха стигнали до заключението, че никога няма да създаде нещо значимо, че ще остане сред тези, които са могли да постигнат нещо в науката.

Може и така да бе; но Олдмантър, чийто успех се дължеше най-вече на вниманието му към детайла, проследи променливия ѝ прогрес до момента, в който се озова в организацията на Ханслип. Жалък край все пак. Ханслип никога не беше показал, че е нещо повече от посредствен. Липсваха му умения, възгледи, устрем, за да постигне нещо повече от нищожна операция. Единствено суетата му беше огромна.

И все пак, някак беше позволил на Миърсън да разцъфне. Беше я оставил на мира и скоро до гигантската разузнавателна операция на Олдмантър достигна информация за плода на усилията ѝ. Работата по трансмисията на енергия, ранните ѝ експерименти. Теоретичната база. Така и не се добраха до подробности, но натрупаха достатъчно данни, за да са сигурни, че нещо наистина интересно се случва на остров Мъл. После самият Ханслип се беше свързал с тях и беше пояснил какво точно е направила Миърсън. Искаше партньорство и си въобразяваше, че притежаването на технологията се равнява на ресурсите на Олдмантър.

Трудно. Олдмантър нямаше партньори, нямаше и сътрудници. Дързостта на Ханслип заслужаваше жесток урок, за да му се напомни кой в действителност управлява света. Все някога щеше да му се наложи да предаде технологията. В замяна щеше да получи всичко, което е вложил, а то вероятно не беше много.

И все пак това, което му представи, беше изумително. Голяма част от науката в момента беше посветена на изцеждане на допълнителни ресурси, откриване на съществени подобрения и ефективност. Човечеството не можеше да достигне звездите. След няколко века усилия човешката изобретателност не беше стигнала доникъде. Пространството беше твърде голямо, а и никой не искаше да предприема пътуване, което пра-пра-пра-внуците му ще оценят като съмнителна награда срещу живот, прекаран върху мъртво парче скала на милиарди километри разстояние.

На всичкото отгоре идиотите от ранния период на изследвания бяха запълнили пространството в близост с толкова много отломки, че бяха създали нов астероиден пояс, през който беше невъзможно да се премине. Човешкият вид беше затворил пътя си вън от собствената си планета благодарение на пълната липса на ред. Същевременно нищо не спираше постоянния му растеж. От време на време войните го забавяха до известна степен. Гладът, масовите екзекуции, контролът над раждаемостта във всички тези сфери бяха правени опити и те се бяха провалили. Мястото за живеене отесняваше, тъй като Земята се задъхваше, а населението продължаваше да расте; в момента имаше повече от трийсет милиарда души, натъпкани в свят, който ги поддържаше и изхранваше чрез непрестанните усилия на елита, а той организираше и контролираше всичко чрез ефикасност на съзнанието. Така беше редно, в противен случай всичко щеше да рухне вследствие на настъпилия хаос. Често се даваше ход на програми за елиминиране на безполезното население; понякога дори биваха задействани. Така и не дадоха резултат. Само възникнаха недоволства, ренегатите привличаха повече симпатизанти, а гражданското неподчинение нарасна до точка, в която управляващите бяха на границата да изгубят контрола.

Както обясни Ханслип, Миърсън беше решила всичко с един въпрос — защо да изцеждаме още малко от това, с което разполагаме? Защо да не изцедим още от всичко? Беше разкрила поглед към безкрайност и вечност. Милиарди години и милиарди вселени за превземане. Дори Олдмантър, който беше свикнал с огромна власт, не можеше да си представи нещо толкова грандиозно. След като вече го бе сторила, той знаеше че единствен може да извлече истинска полза от него. Искаше го, затова беше решил да го вземе.

Освен това, продължаваше да разсъждава той, какво би се случило, ако откритието попаднеше в неподходящи ръце? По света имаше милиони ренегати, чиито апетити за разрушение нямаше начин да се задоволят. Често и дълго беше спорил, че трябва да се изтребят, но те продължаваха да изникват като трева и като че ли никой не го беше грижа за това. Те бяха тези, които се отдръпнаха и критикуваха отстрани, подлагаха на съмнение и презрение усилията на управлението, използваха всяко бедствие или провал като повод да омаловажат благосъстоянието на обществото в света. Те стояха зад бунтовете, тероризма, стачките, те правеха саботажи във фабриките, за да достигнат някаква саморазрушителна граница на свобода и независимост. Като че ли хората искаха да бъдат свободни и гладни.

Ами ако те успееха да се доберат до тази технология? Какво щеше да стане, ако я задържаха, докато не постигнеха исканията си? Нямаше ли да е още по-лошо да разпространят глупостта си подобно на някой вирус из всички вселени? Откритието трябваше да се пази в подходящи ръце. Трябваше да се провери дали колонизаторите са склонни към подчинение. В такъв случай Олдмантър можеше да види в съзнанието си невероятните възможности за свят след свят, всеки от тях с огромни неизчерпаеми ресурси и търговията помежду им посредством канали, които организацията му щеше да контролира и таксува. Всеки от тях щеше да се специализира в дадена област и щеше да произвежда ефикасно в неограничени количества. Но само в случай, че управлението е в най-добрите ръце и населението върши точно каквото му се казва. Запазването на контрола щеше да е трудно. Сигурността щеше да е най-тежката задача и щеше да има нужда от най-големи инвестиции.

Искаше да даде един последен огромен дар на човечеството. Беше работил и правил схеми в продължение на години, десетилетия, за да създаде ред, да се увери, че дори тези, които не можеха да видят или разберат интересите си, все пак се ръководят от тях. Понякога по време на съвет или среща, той действаше чрез убеждаване. В други случаи със съперниците си и с масите използваше по-директни методи.

Невинаги успяваше да се наложи, разбира се, че не. Но пораженията му рядко бяха окончателни. Преди трийсет години беше предложил да се сложи край на толерантността към ренегатите и дисидентите. Единна и старателна политика за елиминиране на наличието на хора, които произвеждаха малко, допринасяха още по-малко и консумираха твърде много административно време. В полза на мнозинството малцинството трябваше да си иде. Претърпя поражение; една от малкото му загуби. Сега му се искаше да преразгледа проблема. Всички критики и дисиденти трябваше да бъдат премахнати, преди тази нова възможност спокойно да бъде представена, иначе нищо нямаше да се случи. Щеше да има възражения, предложения за промяна на плановете му, твърдения, че и друг трябва да има думата.

Щом му беше докладвано, че програмата на Анджела се приближава до фаза на тестване, Олдмантър беше започнал да търси начин да установи контрол над технологията, открита от нея, но за негова изненада това се оказа ненужно. На практика Ханслип сам дойде при него, правеше намеци и предложения, говореше за други заинтересовани страни, които също наддавали. Е, той го остави да вярва, че се справя гениално с преговорите, това щеше да го зарадва и да го направи по-отстъпчив. Важен беше единствено резултатът, а той бавно се наместваше в скута му. Присъства на безкрайни срещи, но най-после изгуби търпение и извика Лушън Грейндж.

— Върви на Мъл и вземи онова нещо, ако обичаш. Не мога да понасям повече приказките на онзи човек.

— Какво искате?

— Всичко. Целия институт. Така можем да крием от какво всъщност се интересуваме, докато не бъдем готови. Не искам Световният съвет да настоява да кажа как е било придобито. Искам да съм сигурен, че никой не е чувал нищо за него, докато не стане твърде късно да ме призовават. Има една жена на име Миърсън. Може да си я спомняш. Постарай се да си осигуриш услугите ѝ, без значение дали доброволно или не. Тя е жизнено важна. Запази екипа ѝ, отърви се от всички останали.

— Ами условията? Говорехте за делба петдесет на петдесет. Все още ли е така?

— Разбира се, че не. Ако можеш, не давай нищо на Ханслип; така ще се научи да не ми губи времето. Имаш информацията, която е необходима за достъп до компютрите; копирай съществената документация, поеми правната собственост и го изритай.

Това беше последният път, когато някой беше виждал Лушън Грейндж, ако не се брои кратко съобщение седмица по-късно, в което се казваше, че е събрал нужната информация и се връща на другия ден. Следващото, което беше известно на Олдмантър, беше, че в Северна Европа е имало мощен токов удар, който е причинил хаос. Сред последвалите гняв и объркване, никой не беше по-гневен и объркан от Ханслип, който с изненадваща скорост ядосано обяви, че настоява отговорните за това да бъдат заловени и наказани незабавно. Интересно. Олдмантър се опита да се свърже с Грейндж, за да провери какво става, но — нищо. Не отговори на съобщенията му, не можеше да бъде проследен, а щом Олдмантър прати запитване до института на Ханслип, му беше отговорено, че Грейндж си е тръгнал от остров Мъл и вече не е тяхна отговорност. След това приемането на обаждания беше преустановено.

Проследяващите устройства показваха, че Грейндж не е напускал острова, но в същото време нямаше доказателства, че е още там. Просто бяха спрели да функционират, което беше невъзможно. Нямаше логика и Олдмантър изпрати хора, които да държат острова под наблюдение. Те забелязаха Мур да заминава набързо на юг. Мур потвърди, че Анджела е изчезнала, а информацията е изгубена. Затова той го проследи и видя как Мур отива в Отстъплението. Не беше нужно кой знае какво разследване, за да разбере защо. Щеше да се свърже с детето на Анджела Миърсън, резултатът от подобренията, които Олдмантър беше направил по нея преди осемнайсет години.

Олдмантър имаше едва бегла представа какво означава това и все пак му беше достатъчно, за да разбере, че трябва да поеме управлението на ситуацията в свои ръце. Обяви Ханслип за заподозрян по случая с токовия удар, сериозно намекна, че той е в сътрудничество с терористи ренегати и настоя контролът над института да бъде предаден на него. Даде му три часа да се съобрази с исканията му и мобилизира войниците си, които беше разпръснал сред световната общност, за да изкоренят всяка възникнала опасност. Ами ако атаката над Северна Европа е била само първата вълна от атаки, беше попитал той колегите си от Съвета? Процесът започна преди още да е било повдигнато истинско обвинение.

В същото време следеше внимателно за Джак Мур като връзка между института и терористите. Беше разкрил чудовищен план за предателство и се беше зарекъл да накаже отговорните за това. Ако някой се беше съмнявал, че е добре Отстъплението да се помете, със сигурност това подло престъпление щеше да изтрие подобни колебания веднъж и завинаги.