Аркадия

59.

На следващата сутрин, щом денят се показа иззад хълмовете, Джак се събуди и се надигна скован. Чакаше го дълъг ден; Емили беше предложила да го откара до станция за зареждане на гориво, а после той да намери някой, който да го отведе на север. После щеше да прецени какво да предприеме. Не се осмеляваше да пътува с обикновен транспорт, тъй като щеше да бъде забелязан в мига, в който си купуваше билет, затова щеше да поеме по по-дълъг и сложен маршрут, който му даваше възможност да остане неразкрит. След това щеше да се смеси с общия фон и да остане незабелязан сред милионите хора.

— Готов ли си?

Емили сигурно беше станала преди него. Изглеждаше свежа и бодра.

— Да. Стига да мога да взема малко хляб със себе си…

— Разбира се. Можем да тръгнем след час. Няма голям смисъл да го правим по-рано, тъй като пътят ще бъде още пуст.

— Бих предпочел да тръгна сега.

— Имам да свърша още някои неща.

Предполагаше, че тя се тревожи. Ако нещо се объркаше и станеше ясно, че му е помагала, последствията щяха да са лоши за нея. Беше доволен, че тя предложи, макар да беше малко егоистично той да приеме без колебание. Това му спестяваше шест часа ходене.

— Много добре. Ще ида да взема документа. Ще трябва добре да го опаковам.

— Не съм съвсем сигурна дали Кендред е приключил.

Тя го заведе в съседната стая, в която беше устроена лабораторията на Кендред. Джак беше прекарал един час с него там предишната вечер, искаше да се увери, че няма да повреди нещо. Остана впечатлен от грижливостта му; Кендред откъсна съвсем мъничко парченце хартия, за да го тества, а останалата част от изследванията направи под старомоден микроскоп, без да казва нищо, само от време на време ръмжеше. Продължаваше да работи, когато Джак си тръгна, а сега изглеждаше така, сякаш не е спирал през цялата нощ.

— Приключваш ли? Джак иска да си върви.

Кендред се протегна.

— Почти.

— Какви са заключенията ти?

— Абсолютно сигурен съм, че това е наистина стар документ, датира от осемнайсети век. Хартията със сигурност е толкова стара, а и мастилото е на същата възраст. Не открих нищо в документите, в които се споменава за този. Как можем да го обясним тогава? Текстът не може да е написан тогава.

— За щастие няма да ми се налага да се занимавам с обяснения — отговори Джак. — Беше ми наредено да го открия и да го върна. Повече не бих могъл да…

Тихият тътен започна да се усилва, докато те разговаряха. Джак го беше регистрирал с някаква част от съзнанието си, но не му беше обърнал внимание. Трябваше да е по-внимателен. Дори Емили реагира по-бързо; излезе да погледне по посока на шума.

— Хеликоптер — обяви тя.

— По-скоро няколко — каза Джак, щом излезе при нея. — Големи са. Това е зле.

Нямаше смисъл да се опитват да бягат или да се крият, дори и да искаха. Джак знаеше много добре, че войниците вече са обградили Отстъплението, заели са позиции и са проверили за вероятна заплаха преди пристигането на хеликоптерите. Това беше краят на операцията, грандиозният финал, не началото ѝ. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат. По един или друг начин бяха проследени и последвани.

Четири огромни хеликоптера кръжаха над главите им, направиха последни проверки, а после се оттеглиха на дистанция. Джак не искаше да се замисля колко ли оръжия бяха насочени към тях в този момент, но предупреди другите — Отстъплението се състоеше от не повече от дванайсет обитатели и всички бяха дошли да видят откъде идва звукът — да се движат бавно и да не правят резки движения, да държат ръце далеч от дрехите си и да не предприемат никакви действия, които биха могли да се сметнат за заплашителни.

Те кимаха нервно, докато им говореше, и се загледаха в другата машина — огромна и ужасяващо шумна, — която изникна над главите им, а след това се приземи като гигантско насекомо на полето пред тях. Десетима войници скочиха долу с готови оръжия. Двама изтичаха към Джак и Емили; не говореха, не се представиха и никой не беше толкова глупав, че да си позволи да протестира. Джак обви с ръка раменете на Емили, за да ѝ даде кураж и едновременно с това да я предупреди да не мърда. От опит знаеше колко нервни могат да бъдат войниците.

— Спокойно — каза ѝ тихо. — Те си вършат работата. Остави ги да го направят.

Тогава настъпи кулминацията на събитието, което, даде си сметка той, беше режисирано съвършено. Щом двигателите на хеликоптера спряха и грохотът замлъкна, още двама мъже скочиха и отвориха вратите; те поставиха стълбичка в единия край на машината. После на вратата се появи дребен силует, примигна на ярката утринна светлина и слезе по стъпалата с помощта на телохранител, който го подкрепяше дори и физически. Тръгна бавно към тях, а след това ги подмина и влезе право в сградата. От жестовете на войниците Джак разбра, че от тях се очаква да го последват, затова стисна ръката на Емили още по-здраво.

— Ела с мен. Не се тревожи — прошепна той. — Това е просто добро представление. Иска да всее страх. Ако искаше да ни убива, досега отдавна щяхме да сме мъртви.

Олдмантър седеше на стол край огъня, който погледна бегло почти с благодарност. Джак, Емили и Кендред стояха подредени в редица пред него. Телохранителите стояха по местата си край вратите и прозорците.

— Разбирате предпазливостта ми, нали? — попита той и ръката му леко потрепна по посока на охранителите.

— Не са нужни — отговори Емили. — Знаете, че не одобряваме насилието в нашата група.

Олдмантър пренебрегна забележката и огледа стаята, която беше гола, с варосани стени и дървени подове, търкани толкова често, че изглеждаха също толкова бели.

— Необичайно. Не е здравословно, но пленява окото.

— Бихте ли желали нещо освежително?

— Бих ли желал да отпия от някоя нехигиенична помия, която не е предварително проверена, от посуда, която не е стерилизирана както трябва?

Емили пламна.

— Не, благодаря ви. Оцелял съм досега точно защото не съм поемал ненужни рискове. Да минем ли на въпроса, или предпочитате да убием още малко време в приказки преди това?

— Искам да разбера причината за идването ви. Не сме направили нищо нередно.

— Мислите, че не сте? Бих ви представил доста дълъг списък, ако разполагах с време. Нерегистрирано Отстъпление, укриване на беглец. В действителност знаете много добре за какво съм дошъл. Искам онзи документ. Бихте ли ми го дали, моля?

— Боя се, че не мога да го направя — заяви Джак. — Знаете, че имам служебен дълг към доктор Ханслип.

— Той е арестуван и статутът му е преустановен.

— Откога?

— Откакто щурмувахме института му снощи. Доведох го тук като допълнителна застраховка и демонстрация, в случай че се усъмните в думата ми.

Възрастният мъж вдигна ръка и един от телохранителите излезе. Те останаха — Олдмантър седнал, останалите прави, телохранителите с гръб към стените и очи, шарещи нервно във всички посоки, — докато вратата отново се отвори и двама пазачи доведоха разчорления и пребит Ханслип в стаята.

Видът на Ханслип далеч не отговаряше на образа на представител на управляващите света, макар и не високопоставен, а по-скоро на някой от престъпниците, които Джак доскоро беше арестувал. Лицето му беше мръсно и насинено, а изражението му вече излъчваше поражение и примирение, каквито беше виждал толкова често.

— Е, Ханслип — заговори Олдмантър; не рязко или грубо, забеляза Джак. В тона му не се долавяше победа или триумф. — Виж колко добре ти служи твоят подчинен. Няма да ми даде ръкописа, преди да се увери, че договорните задължения към теб са приключили. Сега те моля да го потвърдиш.

Ханслип продължи да гледа, сякаш не осъзнаваше докрай къде се намира, нито какво се случва около него. Накрая се опита леко да се усмихне, но това предизвика гримаса, заради болката, която вероятно изпитваше.

— Съжалявам да ви видя така, сър — каза Джак, — но трябва да отговорите на въпроса ми. Свободен ли съм да предам документа на господин Олдмантър?

— Не! — изграчи Ханслип. — Не! Никога! Не бива да го правиш! Той е мой! Никой няма право над него освен мен…

Повече не продължи. Един от пазачите го удари отзад с оръжието си и той се свлече на колене с наведена глава. Олдмантър погледна към Ханслип с изненадващо съчувствие.

— О, накарайте го да замълчи! — каза той. После се обърна към Мур. — Не съм тук, за да си правите шегички с мен. Това е твърде важно, господин Мур, а вие вече не сте обвързан с лоялност към този човек, всички договорни отношения са прехвърлени към мен. Трябва да ми предадете документа. Това вече е пряка заповед.

— Бих го направил, но за съжаление не е у мен.

— Тогава у кого е?

— У мен — заяви Емили от ъгъла на стаята. — Скрит е и ако опитате да го получите със сила, ще бъде унищожен. Доколкото ми е известно, ако дори малка част от него стане нечетима, всичко останало ще бъде безполезно, нали така?

— Тогава моля да ми го дадете.

— Разбира се. Непременно.

Кендред веднага застана пред нея.

— Да не се побърка, момиче? Не знаеш ли кой е това?

— Знам. Това е човекът, който контролира съдбата на света, без значение дали ни харесва, или не.

В погледа на Олдмантър се мярнаха искрици на веселост.

— Съвсем правилно.

— Стига да не унищожа тази малка книжка — продължи тя, — в такъв случай машината, от която сте толкова заинтригуван, ще бъде само безполезна купчина старо желязо. Права ли съм? Не сте достатъчно умен да пресъздадеше работата на Анджела Миърсън и това е единственият екземпляр от нея.

— Интересно изявление от страна на една млада жена. Да кажем за миг, че твърденията ти са правилни. Какво ще предприемеш след това?

— Ще поставя скромни условия, които с лекота ще приемете, а в замяна ще получите каквото искате.

— О, мила! Ще ме умоляваш да изоставя кампанията срещу Отстъпленията и ренегатите. Колко отегчително!

— Не, искам да я направите по-интензивна.

— Моля? — Олдмантър видимо се заинтригува да чуе нещо различно.

— Да ги затворите. Да съберете обитателите им на едно място, със сила ако е необходимо.

Не продължи по-нататък. Кендред заговори с пламнало от гняв лице.

— Престани на мига.

— Знам какво правя.

— Трябва да поговорим. Веднага.

Той едва ли не извлече Емили от стаята. Олдмантър не направи опит да им попречи, но даде знак на един от пазачите.

— Наблюдавай ги. Само да направят едно грешно движение, застреляй и двамата.

После се обърна към Ханслип, който все още седеше в ъгъла и изглеждаше напълно шокиран.

— О, махни го оттук — нареди той. — Не мога да го гледам.

В стаята останаха единствено Джак и Олдмантър, който известно време само стоя и си тананика.

Накрая все пак заговори.

— Изненадан ли сте, господин Мур?

— От факта, че им позволихте да излязат от стаята или от думите ѝ?

— От второто. Очевидно е по-безопасно да ми го предаде доброволно. Както тя спомена, не е мъдро да се рискува текстът да се повреди. Ако се наложи да ползвам сила, ще го направя. Но предпочитам да го избегна.

— Не го очаквах.

— Нито пък аз. Тя е интересна млада жена. Но всеки трябва да използва преимуществата, с които разполага, а каква лоялност дължи тя на някого от нас? Може ли някой да ѝ предложи по-добра цена от мен, как мислите? Разумно е да продадеш информацията на този, който предлага най-много, макар да се налага да призная, че допусках вероятността глупавите принципи на тези хора да се изпречат на пътя ни. Те винаги предпочитат да страдат и да се жертват за общото благо.

Олдмантър се размърда в стола си и Джак отново видя колко стар и крехък е всъщност.

— Останах впечатлен от поведението ви — продължи Олдмантър. — Би трябвало да знаете, че съм в състояние веднага да дам заповед за екзекутирането ви заради неподчинение.

— Останах лоялен на доктор Ханслип — каза Джак. — Бях обвързан, докато не стана ясно, че отношенията са прекъснати.

— Сега са. Какво смятате да правите?

— Ще си потърся нова работа, предполагам. Стига да не планирате да ме пратите в затвора.

— Не наказвам лоялността. Освен това мога да имам някаква полза от вас. Ще продължите работа на същата длъжност, но ще се подчинявате директно на мен. Приемате ли?

— Разбира се — отговори без колебание Джак.

— В такъв случай се разбрахме.

— Какво ще правите с Емили?

— Тревожите ли се за нея? Недейте. Ще ѝ дам всичко, което иска. Предполагам, че исканията ѝ ще бъдат ограничени.

— Защо да ви вярва?

— Защото държа на думата си — отговори той леко обидено. — Удоволствие е за мен да го правя. Не печеля с измама. Какво се постига така?

— Ханслип каза, че технологията е твърде опасна за използване.

Олдмантър се изсмя.

— Забележителен обрат в мисленето, не намирате ли?

— Смятате, че е лъгал?

— Знам, че го е направил. Върху бюрото му имаше твърде подробни планове за използването ѝ, когато атакувахме института. Не намерихме и най-малкото доказателство, че може да бъде опасна. Освен това самите ние анализирахме въпроса. Поставих проблема пред най-изтъкнати фигури в сферата на физиката. Няма да поемем ненужни рискове, уверявам ви. Намира се в добри ръце; във всички случаи по-добри, отколкото досега.

Изражението на Емили беше неразгадаемо, когато се върна в стаята с Кендред.

— Уговорихте ли помощника си?

— Можете да вземете документа.

— Проблемът е там — каза Олдмантър, — че щом това стане, не можете да бъдете сигурни, че ще спазя своята част от уговорката. Господин Мур вече го отбеляза, което беше обидно от негова страна, но не мога да отрека, че съдържа доза истина.

— Знам. Но ще я спазите.

— Защо решихте така?

— Защото моята цена ще ви позволи да постигнете най-големите си желания, ще ви осигури интересни експерименти и ще ви спечели всеобщо одобрение — отвърна тя.

— Проявявате голяма грижа към нуждите ми. Продължавайте.

— Искам вселена.

Олдмантър замълча, очевидно беше хванат неподготвен за пръв път от десетилетия.

— Колко прелестно! — каза той. — Това ли имахте предвид под скромни изисквания?

— Колкото може по-бързо — продължи Емили — ще вкарате машината си в действие. След това ще прехвърлите онези членове от Отстъплението, които искат да се махнат. Ще обявите откритието и като демонстрация на неговата мощ ще обявите, че финансирате програма, с помощта на която да се отървете от подривно и непродуктивно влияние като нашето. Твърдението ви ще бъде прието за достатъчно достоверно. После можете да правите каквото сте намислили.

Олдмантър остана впечатлен. Застанал отстрани, Джак виждаше, че той следва мисълта ѝ със същата скорост, с която тя я излага; двамата се движеха в синхрон. Беше изумителна гледка.

— Това, млада госпожице, е предложение, което си струва да се обмисли. Склонен съм да се съглася дори само заради вашата смелост.

— Помислете за новата информация, която ще съберете, организационния опит. Също и за известната благодарност. Ще си върнете капиталовложенията за нула време, а и повечето разходи и без друго ще бъдат за проучвания, които ще направите така или иначе.

— Колко жалко — заяви с респект той, — че сте ренегат. Да можеха служителите ми да имат поне половината от вашето въображение. Предполагам, не мога да ви изкуша…

— Не.

— Ах, добре.

— Добре — повтори Емили. — Това е сделката. Приемате и получавате информацията. Отказвате и не я получавате.

Олдмантър не беше колеблив. Беше изградил успеха си благодарение на забелязване на възможности и мигновеното им сграбчване.

— Очевидно приемам. Както казахте, предимствата са основно за мен.

— Така да е.

Той кимна.

— Ще идем до Мъл, ще преминем към настройки и калибриране. Стига да няма значителни повреди и моите хора да не са опустошили мястото твърде много, ще отнеме около две седмици. След това ще направим тестове с няколко доброволци, за да се уверим, че функционира както трябва. Ще конструираме по-голяма машина, ще я построим благодарение на наученото. После ще прехвърляме вероятно по пет хиляди на ден, с течение на времето до десет хиляди с построяването на още машини; ще преминават едновременно. Ще продължим така, докато има доброволци.

— И после ще ни оставите на мира.

— О, разбира се. Ще се насочим към друга вселена за нашите цели. Вие можете да се радвате на рустикално блаженство и упадъчен примитивизъм, докато умре и последният от вас.

— Още нещо. Бих искала този беден човек да получи шанса да дойде също. Ханслип.

— Защо?

— Просто безцелен акт на доброта.

— Щом го искате, можете да го вземете. Ще кажем, че е загинал в плен. Че се е самоубил или нещо подобно. Може все пак наистина да се стигне до самоубийство. Наясно сте с това, нали?

— Рисковете са ми напълно известни.

Емили приближи към него и му подаде „Почерка на Дявола“, поколеба се само за част от секундата, преди да го постави в ръката му.

— Между другото, установихме, че е състарен съвсем наскоро. Изглежда стар и очевидно това е направено с цел да убеди хората, че е стар. Заблуждава повечето тестове, но категорично е измама. Не вярвайте на никого, който ви убеждава в противното; ние сме експерти в тази област.

Тя изгледа свирепо Кендред, а после отново се извърна.

Олдмантър прелисти страниците и стоя загледан с дълбок интерес няколко минути, а после въздъхна доволно.

— Заминаваме за Мъл до час.

За Олдмантър фактът, че момичето му даде ръкописа доброволно, беше поредната щастлива случайност. Ако беше малко по-сантиментален, щеше да си помисли, че съдбата желае той да получи тази технология.

Определено можеше да си позволи да покаже щедрост, най-малкото, защото не ставаше дума за никаква щедрост. Щеше да я представи пред ренегатите и те щяха да улеснят задачата му, явявайки се като доброволци. Щяха да пожелаят да бъдат транспортирани, щяха да молят за това. Идеална демонстрация за тяхната непригодност за живота.

Разбира се, не беше толкова просто. Трябваше да се направят и проучвания. Това стана ясно на следващия ден, когато седна да изготви графика с най-близките си съветници.

— Всеки един от тях? — учудиха се те. — Трябва да са милиони.

— Ще се случва в течение на годините. Съгласих се да ги изпратя; не съм уточнявал кога. Ще се отървем от тях на всяка цена, а и бъдещите подобрения ще бъдат освободени от социални замърсители. Наред с това ще пристигнат подходящи колонизатори и те ще имат нужда от работа. Правени ли са проучвания кой период е най-подходящ за колонизация?

— Както сам знаете, сър, по-голямата дистанция изисква и по-голямо количество вложена енергия.

— Което означава…?

— В идеалния случай бихме изпратили хора в епоха, в която човечеството не е възникнало, но това ще изисква огромно количество енергия и биха пристигнали в нищото. Ако можем да изземем съществуващата инфраструктура и да ги изпратим не толкова далеч, драматично бихме снижили разходите.

— Мислех, че този вариант е отхвърлен заради трудностите, свързани с местното население. Помня, че говорих с Грейндж за това.

— Да, сър, но това беше, когато планът предвиждаше да завладяваме и покоряваме, а след това да използваме коренното население като роби заради работната ръка. Ханслип нахвърли алтернатива, която прави този вариант много по-жизнеспособен. Той обмисляше идеята, че най-евтиният подход ще е да се подтикне коренното население към масово самоубийство, като взриви бомба в периода на високо напрежение в ядрената епоха. Всяка от страните ще обвинява другата, а последвалата война ще свърши по-голямата част от работата ни; ако е нужно, бихме могли да използваме и биологично оръжие срещу евентуални оцелели. Щом светът е чист и празен, можем да започнем с транспортирането на заселниците. Това би означавало да преместваме хората само с няколкостотин години и въпреки разрушенията, все още ще има изградена инфраструктура. Решение, изпълнено с много въображение и много ефективно от икономическа гледна точка. Още една от добрите страни на плана е, че бихме могли да започнем почти незабавно.

— За какъв период става дума?

— Меморандумът отбелязва, че най-уязвимите моменти са в периода от 1962 до 2024 година. Ще използваме някой от тях.

— Никой ли няма морални възражения? Не искам да бъда унижаван пред някоя етична комисия.

— Не може да съществува морален дълг към хора, които и без друго отдавна са мъртви или до колкото ни с известно, никога не са съществували. Старателно проучихме хипотезата.

— Някакви проблеми със сигурността? Имам предвид за нас.

— Не. Екипът от физици прегледа отново въпроса и не откри проблеми. Отхвърлиха теориите на Анджела Миърсън като абсурдни.

— В такъв случай предлагам да започнем с подготовката. Колкото по-скоро видим как работи това нещо, толкова по-добре.

— Има и друго. Спечелихме вота на един от физиците срещу обещанието да проведем експеримент с транспортиране в бъдещето. Подготвя материали въз основа на иззетия документ и иска да се увери, че можем да пращаме хора напред, както и назад. Ще трябва да направим нещо, за да го зарадваме и ще се наложи да проведем проучвания с течение на времето, за да осигурим добра комуникация между световете.

— Мразя тези хора — заяви Олдмантър. — Все пак му дайте каквото иска. Освен това ми се струва, че е най-добре да ликвидираме доктор Ханслип. Имам чувството, че ако го изпратим при ренегатите, може да има достатъчно познания все пак да пресъздаде машината. Щом ще харча цяло състояние да се отърва от тях, нямам желание отново да се появят след няколко поколения.