Аркадия

65.

Джак беше шокиран от състоянието на острова, когато хеликоптерите закръжиха над него, преди да се приземят тежко на площадката. Някога искрящо белите покриви на главната сграда на института бяха осеяни с големи черни дупки; останките на охранителните постове още димяха на лекия бриз, в другия край на острова не бяха догорели огньове, а десетина малки ферибота се показваха килнати от водата, обстреляни и потопени, както бяха вързани за кея. Армията на Олдмантър беше свършила работата си бързо и старателно.

Ремонтните дейности вече течаха. Още при приземяването той видя големи машини, натоварени с оборудването, необходимо за запушване на дупките и възстановяване на електричеството. Най-различни пособия стояха струпани на спретнати купчинки навсякъде. С опитен поглед сканира терена на снижаване, но не успя да види клетки за затворници, нито белези за скоро копани гробове.

Някои вече се бяха върнали на работа под ръководството на новия господар; други бяха напуснали с идеята да намерят най-доброто за себе си. Мястото беше полупразно, тихо, мрачно, липсваше цел. Няколкото десетки души, докарани от Отстъплението, се намираха под охрана.

Джак получи разрешение да види Емили, тъй като беше възстановен на предишната си длъжност и чакаше да бъде преместен в друга част на огромната империя на Олдмантър. Беше му предложено повишение, всичко, от което би могъл да има нужда. Олдмантър беше щедър човек.

— Той ще удържи на думата си — каза ѝ той. — Подготвителните работи са извършени. Все пак още можеш да промениш мнението си.

— Защо бих поискала да го правя?

— Опасно е.

— За хора като нас и тук не е много безопасно.

— Олдмантър откъде разбра къде съм? Как ме откри толкова бързо?

— Много просто. Аз му казах. Беше очевидно, че той ще спечели. Ти щеше да умреш, а също и ние. Изглежда е добър начин да спасиш нещо от разруха.

— Ти ми каза, че документът е стар, а на него каза, че е фалшив.

— Такова впечатление се създава у хора без научна подготовка, предполагам.

— Ханслип казва, че е опасен.

— Но за кого, как мислиш? И какво ще стане с Ханслип?

— Имам позволение да го видя утре.

— Харесах го. Кажи му, че знам какво правя.

— Ще опитам да ви издействам по-добри условия, преди да си тръгна — започна Джак, щом влезе в килията на Ханслип на следващия ден и с погнуса огледа влажните стени и мръсния под. — Няма причина да ви третират така.

— Изчезнах ли? — гласът на Ханслип беше изненадващо ясен за човек, с когото очевидно са се отнасяли зле.

Джак погледна ожулените места, посиненото око, бинтовете по ръцете. Примитивно. Ненавиждаше това.

— Боя се, че да. Токовият удар официално е приписан на терористи и властите реагират с масови арести. Институтът никога не е съществувал, нито пък вие.

Ханслип кимна, за да покаже, че е разбрал.

— Ами ти?

— Олдмантър ми предложи работа. Нямах голям избор, така че я приех. Също така се съгласи да изпрати ренегатите в техен собствен свят в замяна на сътрудничество от страна на Емили Странг. Ще бъде място, където да живеят необезпокоявани.

Той обмисли чутото.

— Разбирам. Защо дойде днес?

— Да се сбогувам, боя се. Ще бъдете разстрелян. А и искам да ви се извиня. Едно от условията на Емили беше да ви предложат шанс да отидете с ренегатите. Олдмантър се съгласи, но после размисли. Бях инструктиран да предам на Емили, че сте отхвърлил предложението.

— Вече лъжеш за Олдмантър? Ще го направиш ли?

— Да. Трябва.

— Осъзнаваш ли колко опасно може да бъде използването на тази машина? А Олдмантър дали осъзнава?

— Нищо не знам. Вие ми казвате, че е опасна, Олдмантър е сигурен, че не е. След като е най-влиятелният човек на планетата, мнението му като че ли надделява. Емили ми каза, че знае какво прави.

— Наистина ли? — Ханслип се замисли и присви очи. После лицето му се проясни, изглеждаше почти доволен. Кимна на себе си и почти се усмихна. — Да. Може и така да е. Все пак е дъщеря на майка си. Казах ти, че Анджела е безскрупулна жена. Би ли предал на Емили, че разбирам какво прави и ѝ пожелавам успех? Също и че може да разчита на мен.

— Щом искате.

— Благодаря и на вас, господин Мур. Оценявам вашата любезност да ме посетите. Късмет и на вас. Ще ви е нужен повече, отколкото на всеки от нас, така мисля.

Същата вечер Джак, заедно с трима въоръжени мъже, взе Емили от помещението още веднъж и я поведе по коридорите навън. Изведе я, а след това нареди на пазачите:

— Отдалечете се. Предполагам, че трябва да бъдем в полезрението ви, но все пак дръжте дистанция, моля.

— Авторитетен човек — каза тя, щом пазачите чинно изостанаха и им позволиха да се разходят необезпокоявани по брега.

— Такъв съм. Тримата са си съвсем добре. Всъщност не ги е грижа какво става, стига да не си навлекат неприятности.

— Като повечето хора.

— Предполагам.

Известно време вървяха мълчаливо, а Емили поемаше свежия въздух.

— Тук е празно. Харесва ми.

— Хубаво. Добре ще го опознаеш.

— Защо?

— Това е вашата дестинация — отговори простичко той. — Решиха, че е твърде скъпо да ви местят и в географско отношение. Ето защо, мястото на пристигането ви ще бъде точно мястото, от където сте тръгнали. На практика този остров. След това ще трябва сами да изберете пътя си.

— Колко от нас ще тръгнат?

— Ще започнат само с теб. Боя се, че възнамеряват да те използват като експеримент, да видят дали работи. Като се замислиш, изглежда приемат нещата съвсем сериозно. Искат да го направят както трябва.

— Там е бедата. Кога ще ме последват останалите?

— Питаш грешния човек. Аз съм само началник охрана, помниш ли?

— Тогава трябва да се надявам, че той ще удържи на думата си.

— Струва ми се, че ще го направи. Не е ясно защо, но е важно за него. Не е прекалено късно да размислиш, ако имаш съмнения.

— Може и така да стане, стига да ми хрумне нещо по-добро. На коя дата отивам?

— Нямам идея.

— Видя ли се с Ханслип?

— Да. Той не иска да тръгне. Освен това каза, че разбира какво правиш и ти пожелава успех. Също, че можеш да разчиташ на него. Какво означава това?

— Ще го убият ли?

— Да.

— В такъв случай означава, че е разбрал, че няма значение дали ще го направят, или не. Ще умре така или иначе, ако не дойде с мен. Защо ти не дойдеш вместо това?

— Трябва да се шегуваш.

— Наистина знам какво правя.

Той я изгледа с любопитство, опитваше се да разбере какво му казва.

— Няма ли да ми се довериш? — добави тя. — Важно е. Не мога да ти кажа защо.

Той се поколеба, а после поклати глава.

— Не — заяви. — Ти си ренегат. Не споделям твоите възгледи и ценности, макар да не възразявам срещу тях, както правят повечето хора. Освен това всичко, което искам, е тук. В безопасност съм и имам прилични привилегии за пръв път в живота си. Имам място и стойност. Знам, че не означава много за теб, но е всичко, което искам аз.

Тя кимна.

— Предполагам. Все пак опитах. Да се връщаме.

Джак го беше виждал и преди, но докато прехвърлянето на Алекс Чън беше извършено тихомълком и без особени церемонии, този път се усещаше известна помпозност. На първо място, за да може Олдмантър да представи откритието си пред изпадналия в преклонение свят достатъчно зрелищно. Дори позволи за пръв път от десетилетия да снимат и него, толкова беше важно за властта и репутацията му.

Освен това използваха новата машина, незавършена при заминаването на Анджела, но сега беше готова и оборудвана със сензори, които даваха доста по-ясна представа къде точно е пристигнал субектът. Беше огромна стая, драматично осветена и подготвена. Чуваше се и типичното шушукане на техниците, приведени над инструментите си, съвършено концентрирани, истинско олицетворение на технократичното благополучие. Доброволката беше въведена и качването ѝ на подиума беше придружено с аплодисменти. Никой не каза, че тя е ренегат; вместо това беше представена като героичен изследовател, пионер, желаещ по-добро съществуване на човечеството. Дете на изтъкнати учени, готова отново да демонстрира себеотдаването си на зова за по-добър живот за човешкия вид. Тя седна, кимна, за да покаже, че е готова, магнитното поле се усили и я затвори вътре.

Камерите любовно се фокусираха на лицето ѝ, докато то не изчезна в синкава тъмнина; красиво, свежо и без усложнения, всичко, което зрителите искаха да видят.

После самата стая притъмня, виждаше се само синята светлина, ритмично пулсираща.

Обикновено прехвърлянето беше мигновено; в един момент субектът беше тук, а в следващия го нямаше. Не беше достатъчно добро; от маркетинговия отдел бяха настояли за нещо по-зрелищно и драматично. Може ли да го продължите още? Нужно ни е усещане за пътешествие, нещо по-вълнуващо от включване и изключване на електрическа крушка.

Можеше да се направи, но само чрез поддържане на доброволеца в състояние на изкуствено несъществуване през това време. Докато електричеството преминава през системата, тя не можеше да остане в подобна продължителна несигурност; можеха да добавят светлинни ефекти, да преместят камерите към угрижените лица на техниците, да добавят коментар, който да става все по-интензивен до момента, в който напрежението се прекъснеше и пътешественикът — както се предполагаше — достигаше до своята дестинация. Светлината отново щеше да бъде включена, за да покаже съвършено празния подиум. Пак не беше кой знае какво, но беше по-добре от нищо. Накрая всичко беше организирано. Прехвърлянето щеше да се проточи според изискванията. Не казаха на Емили, за да не я обезпокояват излишно. Процедурата се нуждаеше от усмивката ѝ.

Олдмантър наблюдаваше отстрани; беше задвижил нещата и се радваше, че може да остави техническите операции на другите. Щом театралностите започнаха, той стана нетърпелив и тръгна към стаята надолу по коридора, в която се намираше по-малката и стара машина, тази използвана по времето на Ханслип. Върху подложката за преминаване нямаше друго освен черна метална сфера с диаметър малко повече от шейсет сантиметра. Джак го придружаваше; беше инструктиран да се погрижи никой друг да не влиза.

— Реших, че може да пожелаеш да видиш това — каза Олдмантър, щом се озоваха вътре. — Тук днес ще се извърши по-сериозният експеримент.

— А какво беше това в другия край на коридора?

— Малко публичност. Изпращането на момичето няма да постигне нищо. Все пак изглеждаше добре и ще докосне сърцата на хората.

— Тогава какво е това?

— Това, господин Мур, е атомна бомба. Нямате представа колко е трудно да се сдобиеш с такава. Охраняват ги много строго, както може би си представяте. Малка е, но за беда това е максималната интензивност, с която може да се справи това устройство. Изпращането на всякакъв вид метали изисква огромни количества енергия. На света, боя се, му предстои поредният огромен електрически срив — той се обърна към Джак с усмивка. — Тези терористи, а? Дързостта им няма граници.

— Какво ще правите с нея? Каква е идеята?

Олдмантър се усмихна.

— Ще разчистим света за колонизиране. Може също да започнем да тестваме практичността.

— С бомба?

— Само една. Можем да разчитаме на обитателите да свършат останалото. По-евтино е, както разбирате. В противен случай ще трябва да продължим нататък и ще ни струва повече.

— Надявам се да не я изпращате в същия свят, в който отиде Емили?

— За беда ще се наложи — каза той с леко съжаление в гласа. — Има малка техническа спънка и в момента можем да достигнем само до една вселена. Никой не знае защо, но докато не решим проблема, нищо не можем да направим.

— Ще бъде убита.

— Не. Решихме да я изпратим по-напред. Никой досега не го е правил, а един от нашите колонизатори отчаяно копнее да разбере дали е възможно. Ако е възможна комуникация между световете, трябва да я установим, в случай че може да се осъществи прехвърляне в бъдеще. Тя ще отиде толкова далеч, колкото позволява наличната мощност.

— Значи я излъгахте?

— Казах, че ще транспортирам ренегатите в различен свят и ще го направя. Не съм казал, че ще ги пращам в същата времева зона, нито съм се съгласявал да не пращам атомна бомба.

— Къде се е озовала?

— Все още никъде, доколкото разбирам. Ще пристигне, щом мощта в нейното съоръжение прекъсне. Това ще се случи след около десет минути, след приключването на този експеримент. В момента, тя се намира в изумително състояние на несъществуване. Сега, ако ме извините…

Влезе техник с лист хартия в ръце.

— Списъкът с вариантите, сър, за финалното ви одобрение. Ще бъдем готови след пет минути.

Олдмантър взе листа хартия и го погледна небрежно. Берлин, октомври 1962 година; Лондон, ноември 1983 година; Калкута, май 1990 година; Пекин, юли 2018 година.

— Кое е за предпочитане?

— Анализите показват, че всички са идеални. Може да изберете който вариант желаете.

Олдмантър постави отметка на избраната кутийка с инициали отдолу и подаде листа обратно.

— Продължавайте тогава — каза и излезе в коридора пред стаята, където Джак го чакаше и се взираше в изкуствения прозорец.

— Смятате ме за жесток, господин Мур. Боя се, че това е естеството на откривателството. Не изтръгваме тайните на природата с любезни въпроси. Налага ни се да ги получим с колкото грубост е нужно. Разтревожен сте за онова момиче, предполагам. Но тя е просто една от милиардите нуждаещи се от помощ и ресурси. Човечеството има дълго бъдеще пред себе си. Струва си в името на това да се пожертва един човек.

— Тя смяташе, че този свят ще се саморазруши чрез знанията си — промълви Джак.

— Бъркала е — Олдмантър хвърли поглед към часовника на стената. — Ще разберем точно след двайсет секунди.

— Сигурен ли сте? Не е ли по-добре да се изчака?

Олдмантър изръмжа пренебрежително и двамата с Джак се извърнаха към успокояващата проекция пред тях; още един идеален пейзаж, а Джак все още нямаше представа защо някой си е правил труда да го монтира. Все пак и двамата ги разсейваше, а зад гърбовете им техникът започна монотонно да отброява последните секунди.

— Светът ще се промени завинаги заради това, което правим тук — каза тихо Олдмантър. — Можем да сътворим нещо наистина прекрасно.