Аркадия

58.

— Боя се, че така и не се запознахме както трябва, макар да се срещнахме за кратко на алеята пред къщата ми. Казвам се Хенри Литън — каза Литън, щом парцаливият човек беше оставен пред него, а той беше махнал с ръка на останалите да се оттеглят. Това нямаше да е разговор, който е редно да чуят.

— Александър Чън.

— И сте?

— Аз съм — или по-скоро бях — член на изследователския институт, който нае Анджела Миърсън. Бях изпратен да я открия, преди да е избила всички ни.

— Започвате да печелите съчувствието ми. Какво е това място, господин Чън? Знаете ли. Боя се, че аз имам само бегла идея и тя не ми изглежда особено смислена.

Чън се изсмя дрезгаво.

— Вижте сега — каза той. — Това е дълга история.

— Знам. Историята е моя. Но в момента изглежда много реална. Нали?

— Не по-малко от вас и мен. Което, да си признаем, не е много, но е всичко, с което разполагаме.

— Изглежда сте преживели доста трудности през последните няколко дни.

— Прекарах тук повече от пет години.

— Видях ви преди два дни.

— Случват се инциденти, щом Анджела е замесена. Защо ви накара да дойдете тук?

— Не го е правила. В момента е арестувана.

— Хубаво — отвърна разпалено Чън. — Надявам се да не ѝ спестят клещите.

— Кое? — озадачи се Литън, но отмина забележката. — Как се озовахте тук?

— Тя искаше да разбере повече за това място, а аз трябваше да се скрия от вас.

— Научихте ли повече?

— О, да.

— И?

— Ще ми простите, че не съм особено адекватен, но, както сам виждате, не се намирам в особено благоприятно положение. Боя се, че знанието си има цена.

— Каква е вашата?

— Трябва да оцелея още няколко часа. Анджела каза, че ще ми отвори устройството по здрач.

— Разбирам.

— По здрач на петия ден след Празненствата по случай петата година. Тук нямат универсална календарна система и това бяха най-добрите напътствия, които успя да ми даде. Но Теналд управляваше от седем години, млад и здрав, както каза и Хенари. Боях се да не остана тук завинаги. Нямах избор.

— Значи наистина си убил Теналд? Размишленията на Хенари са били верни.

— Наложи ми се. Беше най-ужасното и гнусно нещо, което съм правил през целия си живот. Аз съм учен, за бога, не главорез. Сам преценете колко отчаян съм бил. Бяха ми необходими месеци, за да се възстановя и все още не съм сигурен, че съм успял. Още ме преследват кошмари.

— Как възкачи Катрин на трона?

— Не съм. Не ме интересуваше кой ще поеме властта. Стига часовникът да се нулира, така да се каже, не беше важно кой ще бъде.

— Кажи ми тогава…

— Не, нищо повече няма да кажа, докато не ми обещаете да ме измъкнете оттук. Това място е нестабилно. Дори те да не ме убият, аз ще се самоубия, ако ми се наложи да остана още.

— Ще видя какво мога да направя. Просто отговаряй на въпросите, които ти задавам.

— Проблемът е разрешен — заяви гръмко Литън. — Всички вие ще чуете истината от собствената му уста. Жаки, отшелник от Хук, признаваш ли доброволно и без принуда, че си убил Теналд, господар на Уилдън?

— Да — заяви предизвикателно отшелникът и тълпата беше залята от вълна на облекчение, а след това се надигна гневен ропот.

— Извърши ли това в полза на друг човек?

— Не съм.

— Друг човек беше ли наясно с намеренията ти, преди да извършиш това ужасно деяние?

— Не.

— Някога да си срещал или да си общувал с Памархон, племенник на Теналд, или с Катрин, вдовица на Теналд?

— Не съм.

— Тогава кажи на хората от Уилдън, че трябва да признаят теб за виновен за това ужасно престъпление. Признавате ли го за виновен?

Сред тълпата се надигна грохот, придружен от размахване на юмруци.

— Тишина! Не се приближавайте. Наказанието мога да наложа единствено аз.

Последва дълга пауза, преди шумът да утихне.

— Наказанието за престъпление като убийство е смърт, а в допълнение и лишаване от правото историята на извършителя да бъде записана. В този случай не е подходящо. Аз отсъждам изобщо да бъдеш заличен от тази земя. Щом падне здрач, ще се върна там, откъдето съм дошъл и ще те отведа в тъмнината. Ще изчезнеш така, сякаш никога не те е имало, присъдата ти ще продължи цяла вечност, а наказанието ще важи за всеки, който дръзне да отнеме живота на друг. Това е решението ми. Ако хората по тези земи го приемат, обявявам, че Денят на Края няма да настъпи, той вече отмина и няма да дойде отново.

Той млъкна, а после заговори с властен тон, който не търпеше никакво възражение:

— Ако не го приемете, ще унищожа Антеруолд до такава степен, че няма да остане дори спомен за него.

Дори най-кръвожадните и отмъстителни хора не бяха чували толкова ужасно и жестоко изявление. Чуха се съжалителни възгласи, изразяващи едва ли не съчувствие към бедния човек, на който му се налагаше да понесе подобно наказание.

— Делата на този човек ме призоваха тук. Има ли някой, който да оспори правото ми?

Никой не се осмели да отговори.

— Тогава си вървете. Въпросът е решен завинаги. Уредете властта на Уилдън и възстановете хармонията по тези земи.

Щом хората започнаха бавно да се разотиват, Литън се обърна към Катрин и Памархон.

— Забелязвам, че Гонтал вече си тръгва — каза той. — На ваше място бих направил същото.

— Ще поставя охрана, за да е сигурно, че този мъж няма да се опита да избяга — каза Памархон.

— Няма да го направи. Освен това мисля, че твоите хора имат по-подходяща работа за вършене. Имам чувството, че не бях толкова убедителен пред Гонтал, колкото се надявах. Изглежда нещастен, познавам този поглед. Бедничкия, толкова отчаяно му се иска да управлява Уилдън, а това е последната му възможност. Ти също не се изкушавай внезапно от властта, млади човече. Не искам ти да управляваш Уилдън, а можеш да го получиш само с цената да изгубиш Розалинд.

— Аз държа на думата си.

— Добре. Между другото, това не означава, че трябва да изоставиш другарите си. Предай на Катрин думите ми, че трябва да плати за тайната си.

— Не разбирам за какво става въпрос, но ще ѝ предам.

— Прекрасно.

Младият мъж отново се поклони и последва останалите към мястото, на което се решаваха проблемите на владението. Катрин вече беше отишла там.

— Може ли да ида при него за малко? — попита Розалинд.

— Разбира се, мила моя, но не за дълго. Трябва да поговорим. Ти, Джей, трябва да идеш с Хенари. Подозирам, че има нужда от компания. Предполагам, че има за какво да си поговориш и с Алиена.

Розалинд се усмихна широко и изприпка към Памархон, настигна го и го хвана за ръка. Така те продължиха към дърветата и се скриха от поглед.