Аркадия

46.

Обясненията на Анджела по време на обяда разстроиха Роузи. Да изключи Антеруолд? Каза го така, сякаш не беше нещо повече от това да изключи телевизор, само че хората в телевизора не бяха живи и дишащи. Какво щеше да се случи с тях? За пръв път започна да се чувства затънала в невероятната сложност на своята ситуация. Каква щеше да бъде нейната отговорност, ако просто стоеше настрани и допуснеше това да се случи? Съучастничество в убийство в огромен мащаб?

Защо не можеше Антеруолд да бъде оставен на мира? Не причиняваше нищо лошо на никого. Дали наистина беше разумно да вярва дотолкова на тази жена? Тя предполагаше, че Анджела казва истината и действително идва от бъдещето, тъй като това даваше възможно най-доброто обяснение за всички принадлежности в мазето на професор Литън. Но историята, че се наложило да избяга от някакви лоши хора… тя не звучеше толкова правдоподобно. Ами ако Анджела беше лошата, а онези хора, които я преследват — добрите? Ами ако се доверяваше на опасен престъпник? Или дори на пълна лунатичка? Как можеше да направи разлика? Що за човек би могъл така спокойно да говори за унищожаване на цяла вселена?

Какво искаше Роузи Уилсън? Интересно. Докато беше в Антеруолд, всичко ѝ се струваше напълно естествено, а животът ѝ тук у дома беше само като неясен сън. Сега, след като се беше върнала, тук ѝ изглеждаше по-истинско. Антеруолд беше избледнял като спомен от лятна ваканция. Лежеше в безформеното си легло у дома и не можеше да си представи да остане там до края на живота си, повече, отколкото на плажа в Девън. Памархон беше като… какво? — ваканционен романс, изживян с пълното съзнание, че ще продължи само седмица. Разменяте си адреси, обещавате да си пишете, но така и не го правите.

Връщането от ваканция може да причини известен шок и Роузи си даваше сметка, че ще ѝ се наложи да плати висока цена за удоволствията си. Щеше да получи наказание в училище и щеше да е истинска късметлийка, ако не я изключеха, задето беше излъгала, че е на допълнителна репетиция на хора, а всъщност се беше шляла с момче. Не го беше направила наистина, но това беше най-логичното обяснение за краткото ѝ изчезване. А и родителите ѝ; не беше нужно да отгатва тяхната реакция. В мига, в който беше влязла през вратата — издокарана, с маникюр и прическа, — те бяха подскочили до тавана. Майка ѝ крещя, баща ѝ заплашваше с колана си. Дори брат ѝ, който не се славеше с особена лоялност, се беше застъпил за нея, никога преди не беше правил нещо подобно.

Също за пръв път Роузи отстояваше позицията си. Категорично отказа да каже къде е била. Заплаши със сериозни последствия, ако някой посмее да я пипне дори с пръст. Смъмри ги за липсата на доверие и за склонността им да мислят най-лошото. Те ѝ крещяха, а тя им отвръщаше с викове. Те взеха да я заплашват, а тя им размаха пръст и хвърли една чиния. Бяха изумени от начина, по който им се опълчи и историята приключи с мрачните предсказания на родителите ѝ за вероятния развой на живота ѝ. Роузи отвърна, че както и да се развие животът ѝ, няма да е толкова отегчителен като техния и този неин коментар даде ново начало на спора им.

Най-сетне тя се оттегли триумфиращо в стаята си, а родителите ѝ отидоха да мият чиниите в кухнята и мърмореха, че няма да ѝ се размине току-така.

Разбира се, че не; вече се бяха обадили в полицията, бяха я обявили за изчезнала и организирали издирване. Сега искаха да извикат полицай, който да я уплаши с разкази за пропаднали жени. За щастие полицаят беше сравнително спокоен, когато все пак се отби на следващата сутрин. Е, така или иначе Роузи се беше появила, отбеляза той, и очевидно не се беше сблъскала с истински проблем.

— Изглежда не е пострадала — беше заявил сержант Малтби успокоително. — Често вършат подобни неща, знаете. Младите хора не са каквито бяха преди. Ще направя проучване да видя дали не се е забъркала в нещо, ако желаете, но предлагам да я оставите, докато е готова да говори.

Макар че, помисли си той, ако имах такива родители и думичка не бих им казал.

Роузи беше доста удовлетворена от кавгата с родителите си и неочакваната победа. Беше притеснена, че ги е разстроила, но си каза, че всъщност не е направила нищо чак толкова лошо и нямаше смисъл да обяснява. И все пак не гореше от желание отново да се кара с тях, затова не остана особено доволна, когато звънецът на входната врата звънна на следващата сутрин и майка ѝ пусна вътре Анджела Миърсън.

Тя се опита да отпрати посетителката, обясни, че Роузи е неразположена и не бива да я безпокоят, но Анджела я избута.

— Няма абсолютно никакво значение — заяви важно тя. — Трябва да я разпитам.

— Не можете. Невъзможно е.

— В такъв случай ще повикам полиция.

Това свърши работа. Майката на Роузи се замисли над перспективата да пристигне още една полицейска кола и Роузи да бъде изведена пред цялата улица.

— Въпросът е сериозен — настоя Анджела. — Сега вървете и я доведете.

След пет минути Роузи се появи изключително подозрително настроена, уморена и сърдита, много различна от уверената млада жена, която беше завела на обяд предния ден.

— Госпожице Уилсън, наредено ми е по силата на закона за официална поверителност да ви отведа за извършване на оценка на състоянието ви.

— Какво?

— Идвате с мен.

— Не искам. Стига ми толкова.

— Няма значение. Помощта ви е жизнено важна. Държавни дела. На най-високо равнище.

Роузи се намръщи и кимна.

— Добре. Ще дойда.

На тръгване Анджела кимна на майка ѝ, която ги гледаше със странно изражение.

— Надявам се да не сте останали с грешно впечатление — каза строго тя. — Гледате неодобрително и критично, а това с нищо не помага на външността ви, която и без друго не е забележителна. МИ6 силно се възхищава от тази млада жена, чиято служба на страната ѝ е известна на хората от значение. Съдейки от киселата ви физиономия вероятно си въобразявате какви ли не нелепи неща. Е, нека ви изясня положението. Това е строго секретен въпрос и Роузи няма да го обсъжда с вас, а вие няма да я разпитвате. Не сте на нейното ниво на надеждност. Разбрахте ли?

— Ужасно съжалявам, ако имаш неприятности с родителите си — каза след малко Анджела. — Предполагам, че е така. Въздухът у вас може да се реже с нож. Убедена съм, че вината е изцяло моя, ако не броим проблемите, причинени от безразсъдното ти любопитство.

— Това не звучи много като извинение.

— Нямам голям опит с подобни неща. Но направих всичко по силите си, за да помогна.

— Мама беше като вцепенена. Идеята за благодарността на нацията я заплени.

— Предлагам, ако ти задават въпроси, да се държиш потайно, да потупваш носа си многозначително и да мърмориш, че не е нужно да знаят. Сега имам нужда от твоята помощ.

— Не съм сигурна, че искам да помагам. Не съм разстроена заради родителите си. Разстроена съм заради вас.

— Защо?

— Искате да изключите Антеруолд. Така казахте. Мисля, че това е ужасно намерение.

Анджела изръмжа.

— О, стига! Роузи, няма време за това. Нещо лошо се случва и може да се наложи самата аз да отида, за да оправя нещата.

— Мога ли да дойда и аз?

— Не. Ти вече си там. Точно това имам предвид.

— Но аз съм тук.

— Да. А също и там. Вероятно.

Роузи присви очи.

— И на двете места едновременно?

— Уви.

— Надявам се да сте забелязали колко спокойно реагирах на това?

— Справяш се много добре. Щом се върна, дадох си сметка, че пръстените, които носеше, са объркали машината, тъй като профилът ти не е отговарял на този при влизането ти. Не е знаела дали да те пусне или да те остави там, затова е направила и двете. Това си е истински късмет, тъй като ако беше решила да не направи нито едното, кой знае какво щеше да стане с теб. Ето причината за лепкавото усещане, което беше изпитала. В този момент те е дублирала. Една от версиите — ти — се върна обратно. Другата остана в Антеруолд. Докато си там, не мога да го изключа.

— Добре.

— Не е добре. Все още не знам какво точно е Антеруолд, но в крайна сметка логичните резултати от събитията ще го свържат със сега. Тук. Когато това се случи, могат да последват цял куп неприятни последствия.

— Защо неприятни?

— Цяла вселена, развихрила се наоколо като бик в магазин за порцелан, едва ли е нещо приятно. Всичко, което не пасва, ще бъде изтрито.

— Уверихте ме, че знаете какво правите.

— Може и да съм проявила малко повече оптимизъм — отговори тя крайно неохотно. — Не прибавих теб към изчисленията си. Както и още няколко неща. Какво знаеш за произхода на Антеруолд? Откъде се е взел?

— Нищо. Хората там говорят за гигантите. Но на практика никога не споменават нещо, което предхожда завръщането им от изгнание и нямам представа какво е представлявало то или откъде са дошли.

— Струва ми се, че Хенри е бил вдъхновен от дорийските гърци. И те не са знаели откъде идват. И не ги е било грижа.

— Може да има подсказки в Историята. Джей казва, че неговият учител Хенари е най-мъдрият от мъдрите, така че може да попитате него. Разбира се, може да попитате и професор Литън. Все пак всичко е измислено от него.

Анджела спря.

— Знаеш ли, че тази идея изобщо не ми беше хрумнала? Благодаря ти.

— Какво все пак ви е нужно да знаете?

— Първо, дали е в бъдещето или миналото в сравнение с тук.

— Ами това е лесно — отвърна Роузи. — Бъдещето, разбира се.

— Откъде знаеш?

— „Казабланка“. Мислят че песента от „Казабланка“ датира от прастари времена, а професорът ми каза, че е написана преди двайсетина години. Същото се отнася и за други песни.

— Можеше да го споменеш и по-рано.

— Не сте ме питали. Не виждам защо да е толкова ужасно, ако Антеруолд оцелее.

— Би било катастрофално.

— Защо?

— Една от причините е, че няма да бъда родена.

Роузи се втренчи.

— Леле — възкликна.

— Моля?

— Чувала съм за суета, но не и от такава величина.

— Нямах предвид… — заговори възбудено Анджела. — Поне не смятам, че материалното съществуване би се подобрило, ако съществуват две мои версии.

— Хубаво. И една забърка достатъчно голяма каша. Помислете какво биха постигнали две.

— Глупаво момиче.

— Не съм — отвърна решително Роузи. — И не смейте да ми говорите така. Не смейте.

— Не излизай от добрия тон.

— Не го правя.

Двете се изгледаха злостно.

— Появявате се и решавате да разбърникате цялата история, защото искате да дадете урок на някого.

— Не е така.

— Е, точно така изглежда. Освен това заявявате, че цял куп наистина мили хора ще бъдат затрити, просто защото вие сте решили така?

— Не разбираш. Не съм те молила да ходиш там долу и да си вреш носа.

— И вие не разбирате. Не знаете какво се е случило, нито какво ще се случи или защо се е случило. Нали? Убедете ме в противното.

Анджела се намръщи. Никой не ѝ беше говорил така от много отдавна и усещането не ѝ хареса.

— Знаех си — заяви триумфално Роузи. — Нямате и най-малка представа.

— Не. Нямам — каза тя. — Просто се страхувам.

— Това ли е единствената причина? И аз нямам представа какво предстои. Никой не знае. Не е редно.

— Както предпочиташ. И все пак, може да има само едно бъдеще. Или историята на Хенри, или реалността ще трябва да си иде.

— Откъде знаете, че вашето е реалността? Може и то да е история.

Анджела игнорира забележката и продължи да върви. Едва след няколко крачки осъзна, че е сама. Роузи стоеше неподвижно насред тротоара.

— Какво има сега?

— Всички онези хора са просто марионетки? Разиграват книгата на професора?

— За беда не. Ако беше така, нямаше толкова да се безпокоя. Всички те имат напълно свободна воля като останалите. Прилича донякъде на калвинизма, ако щеш. Само защото изборът ти е предопределен, не означава, че нямаш право на свободен избор, преди да го направиш. В случая с твоите приятели там, например, те реагират на теб така, както искат.

— Би било интересно да срещна себе си.

— Това е лоша идея. Освен това какво ще стане, ако се възприемеш, както възприемаш себе си? Би ми станало неприятно, ако проблемът се реши, като едната убие другата. Как бихте разделили гаджето си там? Не мисля, че Хенри е предвидил полигамия в представата си за този свят. Ще трябва да се примириш, че друга ще го получи. Само си помисли в какво трудно положение би го поставило това. Има и още нещо. Причината да съм притеснена е, че не бива да правят нищо. Хенри не е написал история, а само бележки. Той никога нищо не довършва. Антеруолд би трябвало да представлява просто моментна снимка. Създаден е така, че нищо да не се случва. Няма причини, няма ефекти, нито последствия. Но започна да се размърдва заради теб и нямам представа накъде върви. Освен това — заключи тя, — ако ще се почувстваш по-добре, признавам, че и аз не знам дали моят свят също не е измислен. Ако беше наясно с ужасните усложнения, до които може да доведе, нямаше да ме гледаш толкова самодоволно. Хайде, да вървим.

Анджела отвори входната врата на къщата на Литън, влезе в антрето и спря да се ослуша за знак, че той е там.

— Добре — каза тихо тя, щом се успокои, че са сами и пое тихо по старото стълбище към мазето. — Хайде, тогава — каза тя и свали палтото си. — Ако имаме късмет, всичко ще стане лесно. Сега, ако ме извиниш, ще настроя машината.

Беше ужасно странно, помисли си Роузи. Тя си беше представяла, че се завъртат ръчки, натискат се бутони и копчета. В пълна противоположност с това Анджела затвори очи, затананика и се завъртя наоколо няколко пъти, а после размаха ръце в странен екстравагантен ритъм. После престана и се втренчи в перголата.

— Проклятие — процеди тя, прехапа устна и се замисли за момент. — Колко съм глупава.

Тя наклони глава на една страна и бързо примигна четири пъти. В другия край на стаята бавно се появи слаба светлина, лъчите се процеждаха покрай краищата на завесата.

— Ха! — възкликна триумфално, после пристъпи напред и отметна завесата. — Адска прокоба — добави щом помръдна ръце и видя как светлината избледнява.

— Какво има?

— Той не беше там. Нещо трябва да му се е случило.

— На кого?

— Дълга история — тя си пое дълбоко дъх. — Защо напоследък всичко е толкова трудно?

— А какъв беше този сложен ритуал?

— Движенията настройват определени мисловни модели, които машината възприема като инструкции.

— Умно.

— Напълно рутинно. Сега ще включа и теб и искам следващия път да го направиш ти, да видим дали ще реагира правилно и на твоя мозък. Чайникът настройва годината и месеца, тиганите задават деня и часа, а двете чаши за чай местоположението. Точността не е до минути. Ето — тя подаде на Роузи лист хартия.

— „Коленичи на пода…“

— Трябва да го направиш, не да го прочетеш. Двете дейности използват различни части на мозъка.

Роузи я погледна колебливо, после се съсредоточи, отпусна се на колене на пода и преброи до шест. След това се приближи до прозореца и затананика със затворена уста. Завъртя се три пъти, вдигнала лявата ръка пред гърдите си, завъртя чайника шест пъти и накрая одраска дясното си коляно.

Светлината веднага се появи и отново избледня.

— Грешно ли го направих?

— О, не. Идеално беше. Това е само тест. Наистина е добре. Имаш вродена дарба. Трябва да е, защото си толкова млада. Съзнанието ти не е задръстено.

— Благодаря — отговори Роузи, доволна от комплимента.

— Нека тогава си върнем господин Чън.

— Какво?

— Убедих един човек да иде и да проучи мястото. Трябваше да остане там шест дни и е време да го доведем обратно.

Тя се зае с работата, направи още някои настройки, светлината се върна и този път се задържа. Гледката от другата страна беше сива и изглеждаше студена.

— Вали — каза Роузи.

И двете се взираха напрегнато, за да доловят някоя следа, но успяха да установят единствено, че е средата на деня. Най-после Анджела измърмори сърдито:

— Изглежда ще трябва да ида все пак. За беда Чън не е тук. Надявам се да не е срещнал трудности. По-добре да прибегна към резервния план.

Тя подхвана отново странния ритуал, а гледката се размаза и после отново се оформи. Беше странно за гледане. Сцената изникна от нищото; първоначално имаше само сива светлина, а после малко по малко се оформиха силуети, очертанията се засилиха и цветовете се промениха. Известно време картината беше мътна и размазана, но накрая започнаха да се различават трева, дървета и небе.

— О, вижте — ахна Роузи. — Това е Олтарът на Изгнаника. Виждате ли? Там, в далечината. Онзи камък.

— Познато ли ти е?

— Близо е до мястото, където пристигнах.

— Отлично. Точно това целях; ставам все по-добра. Значи сме наясно с мястото. Ами времето? Това е проблемът. Идеята е да е пет дни след твоето пристигане там. О, боже!

И двете едновременно зърнаха движение отляво. Първо един силует, все още не напълно оформен, а после и още. Машината започна да изчиства образа, очертанията станаха по-ясни, придобиха цвят и материя и изведнъж Роузи нададе радостен вик.

— Вижте! Това е Хенари. Сещате се, ученият.

Анджела го огледа внимателно.

— Изглежда като самия Хенри. Този дърт егоист.

— И Джей и… о, вижте! Ето го Памархон и…

— Махни се от тук. Бързо. Мърдай!

Анджела изведнъж излезе от образа на дама с чайник и грубо избута Роузи встрани. Беше силно разтревожена и имаше причина за това.

Там, в средата на картината, се виждаше самата лейди Розалинд.

— Стой настрана. Тя не знае, че съществуваш и ако разбере, изчисленията ми ще се разстроят.

В този момент двете чуха някой да вика от антрето горе.

— Анджела, ти ли си долу?

Анджела извъртя очи.

— О, не сега, Хенри, моля те — измърмори тя. — За бога! Защо не мога да остана на спокойствие? Какво прави той тук?

— Все пак къщата е негова.

— Анджела, би ли се качила горе, моля?

— Ще трябва да се отървем от него. Хайде.

Тя изключи перголата, пусна Роузи да мине и се качи по паянтовите стълби след нея.