Аркадия

53.

— Здравейте, професоре — каза Роузи, щом се появи в горния край на стълбището и видя, че Литън не е сам. — Кои са тези хора?

А след това и Анджела.

— Сам! — възкликна тя. — Колко е приятно да те видя отново. Също и сержант Малтби! А кой си ти, млади човече?

— Боя се, че моментът не е подходящ, Анджела — обади се Сам Уинд с учудващо извинителен тон. — Трябва да ти зададем някои въпроси.

— Разбира се. Давайте.

— Не тук.

— Боя се, че днес съм заета. Имам да върша едно-друго.

— Налага се да бъда настоятелен.

— Налага се да откажа, Сам Уинд. Казах, че съм заета.

Уинд кимна на Малтби.

— Ако приемете тази чест, сержант…?

— Анджела Миърсън, арестувам ви по подозрение в нарушаване на закона за Държавната тайна.

Анджела спря, зяпнала от изумление.

— Наистина? Колко необичайно подбран момент. Сигурни ли сте, че не можете да дойдете пак утре?

— Не. Не е шега. Моля те, ела с нас без да правиш суматоха. Ще бъде много по-лесно.

— Уверена съм. Какви са обвиненията? Хенри? Да не би Сам да е изгубил ума си в последно време?

— Ако питаш мен, може и това да го е сполетяло — отвърна той. — От друга страна е довел малка армия, така че вероятно е по-добре да направиш каквото ти казват. Няма за какво да се тревожиш. Случва се на всеки рано или късно, ако това може да е някаква утеха. Аз бях призоваван за разпити в продължение на три дни преди… кога точно, Сам?

— 1954 година, струва ми се.

— Точно така.

— Ще ми се да имах твоята увереност — Анджела се обърна към Роузи, която стоеше изумена зад нея. — По-интересно е от ходенето на училище, нали?

Тя кимна.

— Боя се, че ще трябва да те помоля да поемеш нещата за малко. Малка демонстрация и разговор с Хенри. Разбираш ли какво имам предвид? После трябва да го отвориш по здрач. Шест завъртания на малкия тиган от мястото, на което сме в момента. Наистина е важно. По здрач. Готова ли си? Ще го запомниш ли?

— Струва ми се, че да — отговори тихо тя.

— Добре. Роузи е изключително момиче, Хенри. Искам да я изслушаш. След това ще трябва да те видя. При първа възможност, ако обичаш.

Тя се усмихна на Уинд.

— Води ме, Сам Уинд. Щом ще се почувстваш по-добре.

— Професор Литън, какво сте направили? — възкликна Роузи, щом видя как отвеждат Анджела, вдигнала високо глава към полицейската кола, как я настаняват на задната седалка и потеглят. Една по една и другите коли ги последваха и няколко минути по-късно улицата си върна обичайния вид, стига да не се брояха лицата, долепени до прозорците на съседските къщи.

— Роузи, трябва да идеш на училище или нещо подобно. В момента нямам време за разговори с теб, а и определено не е твоя работа.

Литън изглеждаше силно объркан от случилото се. Никога преди не го беше виждала такъв.

— Трябва да ви покажа нещо. Наистина е много важно.

— Не, Роузи. Съжалявам. Моля те, върви си. Знаеш колко много те харесвам, но не бива да си тук в момента, а и не искам да обсъждам този въпрос.

— Аз искам да го обсъдим.

— Върви си.

— Не.

— Наистина много ще ти се ядосам, ако…

Той така и не довърши помпозното си изречение. Роузи стисна устни и го сръчка в гърдите с пръст.

— Не ме поучавайте — каза гневно тя. — Всичко е по ваша вина, а Анджела се опитва да оправи нещата. Затова ще ме чуете.

— Няма да…

— Долу. Веднага — заяви тя със силен и авторитетен глас.

Литън не беше чувал друг да му говори така след госпожица Бартън от началното училище, така че, естествено, замълча и се подчини.

— Продължавайте. Чак до долу.

Щеше да ѝ даде три минути, помисли си той, да доведе тази безсмислица до край. Харесваше момичето, но щеше да му се наложи да ѝ забрани да идва повече в къщата. На Дженкинс щеше да му липсва.

— И така, Хенри Литън. Ще ви покажа нещо. Нещо, построено от Анджела. След това ще обясня какво представлява.

Започна с някакъв безумен танц, заставаше на коляно, въртеше се, играеше си със стария чайник.

— Роузи. Престани веднага.

— Ох! — въздъхна тя. — Нарушихте ми концентрацията. Ще трябва да започна отначало. Просто помълчете няколко секунди, може ли?

Изгледа го ядосано и започна отново да се върти да застава на коляно и да си припява. После надникна зад него и се усмихна.

— Ха!

— Много смешно — каза Литън.

— Погледнете — каза тя и посочи.

Литън измърмори, обърна се и се закова на място.

Пред него стоеше ръждясалата стара пергола, която Анджела обявяваше за скулптура. Само дето от вътрешността ѝ струеше светлина, а той не можеше да види откъде излиза. Още по-странното беше, че светлината смени цвета си, а после започна да се оформя като картина. Получи се забележително убедителен образ на трева и дървета. Имаше ниска каменна стена, а в дъното се забелязваше нещо, силно наподобяващо олтар от картина на Пусен37 в Лувъра.

— И така — заговори Роузи. — Това не е шега, нито филм, нито телевизия. Виждате ли онези хора там?

Литън се загледа внимателно и в единия край се появиха няколко фигури.

— Джей, Памархон, Хенари, Катрин — продължи Роузи. — Всички те са абсолютно истински и…

— Онази там. Тя прилича на теб.

— Очевидно съм аз.

— Много хитро. Кога направихте това? Трябва да призная, че до голяма степен отговаря на фантазията ми. До голяма степен изглеждат така, както съм си ги представял. И пространството там. Олтарът на Изгнаника?

— Точно така.

— Къде сте го филмирали? Къде намерихте подобен климат?

— Изобщо не ме слушате, нали? Истинско е. Анджела го направи. От вашата глава.

Литън поклати въпросната глава, опитваше се да разгадае шегата. Тази сериозност на Роузи го тревожеше. Имаше голям опит със студентите и игричките им. Нейната настойчивост беше необичайно убедителна.

— Според Анджела — продължи Роузи — това е вселена. Различна от нашата. Мисля, че така каза. Но нямаме време. Определено не разбирам достатъчно, че да го обясня правилно, а виждам, че ще е трудно да ви убедя. Затова просто ще се наложи да идете и сам да се убедите.

Тя спря.

— О, небеса! Идвам насам. Вие останете там. Аз по-добре да се отдръпна встрани.

Тя бързо се скри встрани и остави Литън, загледан безизразно в различно облечената Роузи, която се появи край перголата. На вид същата личност, но…

— Професоре! — провикна се Розалинд от другата страна на перголата. — Толкова се радвам да ви видя!

— Роузи? — отвърна предпазливо той. — Наистина ли си ти?

— Да, да. Аз съм. Роузи, единствена и неповторима. Нямате представа какви неща ми се случиха през последните няколко дни. Тук наистина се нуждаем от помощта ви. Кой уби Теналд?

— За какво говориш?

— Теналд. Трябва да си спомняте. Катрин се омъжва за Теналд. Теналд бива убит и тя го наследява. Вие сте писали всичко това.

— Така ли? Спомням си, че реших, че умира, не помня да съм обяснявал какво точно му се е случило.

— Не, бил е убит. Кой го е извършил? Трябва да ми кажете. Важно е.

— Защо? Това е просто история.

— Там е въпросът. Не е. Случва се тук и е съвсем истинско. Всичко. А аз съм част от него. Чуйте, ще дойда и всичко ще ви обясня. И без това е време да се връщам. В училище сигурно са ми ужасно ядосани. Само момент…

— Не! — намеси се тази Роузи от страната на Литън. — Тя не знае за мен. Не бива. Спрете я.

Литън нямаше представа какво става, все още мислеше, че е просто хитра шега с необяснима цел, но тонът на Роузи изобщо не го предполагаше. Беше изпаднала в паника.

— Как бих могъл да я спра?

— Преминете сам и поогледайте. Не е опасно. Аз съм го правила. Е, и сам може да се уверите. Ако говоря небивалици, единствената опасност е да се блъснете в стената. Между другото, щом се озовете там, има само едно важно нещо, което да правите.

— Какво?

— Преструвайте се, че е пиеса. Че сте актьор в нея. Трябва да изиграете ролята си. Не ме гледайте така; знам какво говоря. Това е единственият шанс да не полудеете поне мъничко. Ще се справите. Все пак вие сте автор на въпросната пиеса. Мислете за себе си като за актьор-постановчик например.

Литън забеляза, че тя изглежда твърде сериозна. Очевидно не беше нужно да преминава през перголата, за да полудее леко.

— Безумие — промърмори отново той. После, решен да сложи край на тази безсмислица веднъж завинаги, направи каквото му беше поръчано.