Блондинка от Маями

Водни войни

Харисън Бейкър крещеше с всичка сила през рева на самолетния двигател, но аз не чувах и дума. Старецът опита отново, после размърда беззвучно устни. Пак не го разбрах. Той посочи към безоблачното небе над групичка кипариси и аз видях едрите черните птици.

Лешояди.

Зад нас Джими Тайгър дръпна ръчката на газта и лодката на въздушна възглавница спря на около двеста метра от сушата. Черната коса на Джими беше вързана на опашка, а очите му се криеха зад авиаторски очила. Носеше традиционното за Микосуки яркочервено яке с пъстри ивици.

Шумът на двигателя бе поотслабнал и Бейкър каза:

— Лешоядите идват през наводненията и сушата. Най-позорното е, че човекът предизвиква и двете. Суша или киша, все ние сме виновни.

Бейкър седеше до мен в малката лодка на въздушна възглавница. Беше облечен с бежови панталони, ловджийски елек и каскетче с емблемата на „Ред Сокс“. Имаше бели мустаци, набраздено от слънцето лице и патрицианска осанка. Преди двайсет години се беше пенсионирал в някаква северняшка застрахователна компания и оттогава живееше в Евърглейдс. Имаше една цел в живота — да спаси каквото е останало от блатата.

Във водата край нас един алигатор носеше малкото си на гръб. Наблизо мършав ален газеше през плитчините към сушата, но листата на ниските клони вече бяха опоскани и на островчето нямаше нищо за ядене. През бинокъла видях на брега няколко скелета от дребни животни. Плавахме по плитък проток, но от двете страни земята бе засъхнала на безформени парчета спечена кал. Температурата на влажния въздух надхвърляше трийсет и пет градуса. През това годишно време всичко живо в Маями хуква към планините. Елените явно или не бяха чули, или не знаеха пътя.

Бейкър посочи ивица суша близо до островчето.

— Там би трябвало да има над половин метър вода. Би трябвало да има храна в изобилие за елените, малки рибки за чаплите и кални ями, където алигаторите да си снасят яйцата. Но я го виж.

— Сухо е като бабините сухари — рекох аз.

Джими Тайгър се приведе от пилотската седалка над нас.

— Взимат всичката вода за градовете и фермите. А през дъждовния сезон ни оставят да се издавим.

Тайгър форсира двигателя и отново потеглихме по канала през източните мочурища сред тръстики и водни лилии. Докато се носехме над плитчините и разблъсквахме шумно пожълтялата блатна трева, неопитното ми око виждаше предостатъчно флора и фауна. Но пък признавам, че нямах представа какво е било тук преди век. Прелитахме с рев покрай малки островчета, обрасли с дъбове и кралски палми, от които литваха подплашени чапли. Един орел-рибар кръжеше над водата в търсене на обяд и това ми напомни, че съм гладен. Наблизо плуваше костенурка, а две черни змии пореха изящно водата. Преди малко из по-влажните места около Шарк Вели бях зърнал уникалните розови пера на лопатарка, понесла няколко вейки в широкия си клюн, а след това видях и един черно-бял горски щъркел.

Когато му споменах за птиците, Бейкър се разсмя горчиво.

— Малко преди да се родиш, Джейк, на запад оттук е имало едно местенце, наречено Рукъри Бранд, където гъмжало от бели ибиси, трицветни жерави и снежни чапли. От половин до един милион птици в някаква си горичка с ширина сто метра и дължина около километър. Представяш ли си каква олелия са вдигали?

— Да, и колко са дрискали — добавих аз.

— Песните им се чували на километри — продължи Бейкър.

Това ми напомни за индийските смокини край тенис кортовете на Флорида Авеню. Двайсетина зелени папагала гнездяха там през зимата и крещяха на поразия.

— И какво станало? — попитах аз.

— Армейските инженерни части изкопали канала на юг от Тамаями Трейл. Водата застояла. Край на птиците, край на песните.

Не съм побъркан на тема екология, тъй като проповядвам умереност във всичко, освен консумацията на холандска бира. По-жално ми става за някое градско дете без покрив над главата, отколкото за чапла без гнездо. Не разбирам тия типове, дето заобикалят отдалеч някой нещастник, легнал да спи в кашон, и хукват на отсрещния тротоар да ругаят жена с кожено палто. Съжалявам, но хората ме вълнуват повече от норките, които винаги съм смятал за водни плъхове.

Същевременно съм против разни ентусиасти на тоталното индустриално общество и не понасям един дебел радиоводещ, който нарича хора като Бейкър „екологични нацисти“. Трябва да се търси баланс между потребностите на растящото население и опазването на дивата природа. Ако трябва да избирам между Бейкър и онези, които искат да асфалтират блатата, да сондират рифове за нефт и да изпосекат горите, бройте ме сред смахнатите екозащитници.

Харисън Бейкър вече ми бе изнесъл историческа лекция за Евърглейдс, тази широка и бавна река, течаща от езерото Окичоки към Мексиканския залив, е усмирена с две хиляди и петстотин километра канали и дига, двеста конструкции за контрол нивото и осемнайсет помпени станции. Грамадна водопроводна система се мъчи да задоволи потребностите на фермерите промишлеността на десет милиона души в южния край на щат. Околната среда последна грижа. Размерите на блатата вече са паднали наполовина, а броят на застрашените видове расте с всяка година.

— Южна Флорида преживява екологична катастрофа — каза Бейкър. — Имаме десет пъти по-малко блатни птици, отколкото в началото на века. Орязваме притока на прясна вода през блатата и Флоридският залив загива. Водорасли задушават крайбрежните треви и тровят водата. Рибата измира. Мочурищата са замърсени с живак, фосфор и пестициди. Ерозията отнася плажовете, мангровите гъсталаци са пълни с боклук, рифовете умират и всяка седмица нови и нови строежи се разпростират на запад от Маями, Форт Лодърдейл и Маями Бийч, поглъщайки остатъците от солените плитчини.

— Ами водата? — попитах аз. — Прясната вода?

— А! — Очите му се присвиха в печална усмивка. — Там е цялата работа. Точно тая вода ще ни изяде главата. Изчерпваме я до дъно и никой не дава пет пари за това.

Тайгър спря лодката до някаква масивна метална конструкция на подпори. Тук, сред пущинака, тя изглеждаше като паднала от Марс.

— Станция за воден контрол — каза той, сочейки нашественика. — Още един безсилен опит на човечеството да овладее природата. Всеки път се прецакваме.

Тайгър остави двигателя на празен ход, а Бейкър се озърна към хоризонта.

— Дай метеорологичен бюлетин, Джейк.

Проследих погледа му. Откъм запад се задаваха тежки буреносни облаци.

— Ще вали — казах аз.

— Адски си прав — разсмя се Бейкър. — Започва дъждовният сезон. И това е най-голямата подигравка. Преди двеста години пиратите дори не слизали на сушата, за да заредят прясна вода. Тя извирала насред Бискайския залив — такъв бил напорът на подпочвените води. Е, какъв ни е проблемът сега? Не вали по-малко. Дявол да го вземе, през 1994-а имаше двеста двайсет и пет сантиметра валежи! Обикновено са от сто и петдесет до сто и осемдесет, и пак няма вода. Защо?

— Каналите — отговорих веднага аз, защото цял ден го бях слушал най-усърдно.

— Точно така. Изпускаме по-голямата част от водата в океана. Фиу-у-у! — Той размаха ръка. — Имаме прекалено много валежи през лятото и прекалено малко през зимата, а след като съсипаха блатата, които представляваха естествен резервоар, подземните водоносни слоеве се оказаха недостатъчни. Нямаме планини със снегове и езера. Нашият природен резервоар е огромна подземна гъба от варовик и пясъци. Но вече сме загубили половината мочурища в този щат, над дванайсет милиона декара. Всяка година полагат още асфалт, строят нови жилища и търговски центрове, новото на подземните води продължава да пада, а солената вода прониква все по-навътре от морето.

Минахме покрай почти пресъхнала мангрова горичка, където птиците газеха из плитката вода и търсеха малки рибки. Небето над нас притъмняваше и в далечината припламваха мълнии.

— Тогава защо не вземем да разрушим всички гадости и да възстановим нещата както са си били? — попитах аз.

Избухна дружен смях.

— Е, това ми хареса! — Бейкър се завъртя към Джими Тайгър. — А на теб, Джими?

— И още как. Да издавим всички бледолики!

— Като нищо ще ги издавим — рече Бейкър, — поне по-ниските. На нашия Джейк водата ще му дойде до шия. — Той пак се обърна към мен. — Не е чак толкова трудно да възстановим Евърглейдс, като оставим водата да си приижда нормално. Естествено, всичко на запад от шосе 1–95 ще бъде наводнено. Истината е, че Флорида не е сътворена за хората, във всеки случай не и за милиони. Може би няколко хиляди от сънародниците на Джими Тайгър могат да живеят по тия места в хармония с естествения ритъм на пороища и засушавания. Ние обаче не сме за тук.

— И какво е решението? — попитах аз.

— Можем да започнем с опазване на природните ресурси. Използваме по деветстотин литра вода на човек дневно. В Европа мярката е около двеста и седемдесет литра.

— Само че ние обичаме да караме големи коли, да стоим дълго под душа и да гледаме зелена трева.

— Вярно, Господ ни е дал това право — призна Бейкър с тъжна усмивка. — Само че Господ ни готви и изненада. Един ден водата ще свърши.

— Какво може да се направи?

— Федералното правителство обеща да възстанови част от блатата. Армейските инженерни части ще отклонят водите обратно към Шарк Ривър, която пък ще се влива в националния резерват.

— Добре — казах аз. — Би трябвало да си доволен.

— Доволен съм, но вие, гражданите, няма да сте. Нито пък фермерите. Това означава по-малко вола за вас. Няма да стига за всички. Току-виж станало като на някои от Карибските острови, където просто изключват водопровода, когато вали. Представяш ли си? Хората плащат по триста долара за хотелска стая, а не могат да вземат душ или да си измият зъбите. Край на новите канализационни проекти, край на зелените площи, ограничаване на водата до около една четвърт от сегашната консумация. Повечето фермери ще останат без залък, макар че вината си е тяхна, по дяволите. Джейк, виждал ли си онези нови напоителни кули с водно съоръжение на върха, дето се върти като фонтан?

— Да. Гай Бърнхард сигурно има десетки.

— Бърнхард! Тоя кучи син е по-годен и от баща си. Той е най-големият разхитител на води в Южен Дейд. Всяка от онези кули изстрелва пет хиляди литра в минута, а половината се губи от изпарения и неточно насочване.

Мъчим се да ги накараме да използват модерна капкова технология и да задържат почвената влага с торфено покритие, но водата тъй отдавна им е излизала евтина, че не щат да го правят. Получават от Службата по водните ресурси разрешителни за изпомпване на определени количества и всичко им излиза без пари. „Земята е моя и водата си е моя“. Така казват Гай Бърнхард и другите като него. А властите са безсилни да им попречат. Няма как да измерят водата, няма инспектори да ги спират. Всичко е въпрос на чест, но хора като Гай Бърнхард нямат такава. Той е свиня, дето…

Бейкър се замисли за подходяща дума.

— Дето ни пие кръвчицата — подсказах аз.

— Точно така. Но иде Видовден, Джейк. Бас държа, че скоро по тия места ще избухнат истински водни войни.

— Водни войни ли? Звучи ми като в третокласен каубойски филм.

— Нищо подобно. Вече има такъв случай в Тампа. На богобоязливите хорица от област Хисбъроу и Паско им дошло до гуша да гледат как блатата и езерата пресъхват, за да могат онези от Сейнт Питърсбърг да си отглеждат цветя през зимата.

— И какво станало? — попитах аз.

— Организирали си въоръжени отряди и взривили тръбопровода.

Това ми напомни за съседите на Гай Бърнхард.

— Не разбирам — казах аз не за пръв път през живота си. — Ако има война, къде минава фронтовата линия?

— Много просто, Джейк. Между хората, които контролират водата, и всички останали. Някога земята е означавала богатство и власт. Днес или в близкото бъдеще на нейно място идва нова ценност. Малцина го разбират, по дяволите, но целият ни свят се променя. Вече всичко опира до водата.