Блондинка от Маями

Проблясъци

Малката ми коралова къщичка в Саут Гроув не съдържа нищо, достойно за крадене. Е, има един сърф върху бетонни блокчета. Използвам го вместо масичка за кафе, макар че кръговете по него са предимно от бирени бутилки. Има и нощна лампа от шлем на „Делфините“. Има диван с тапицерия от хаитянско платно, някога белезникаво, а днес с нездрав жълтеникав оттенък. Има две палми в саксии, ръждясал акваланг и куп стари списания.

Затова не заключвам входната врата.

Не че бихте могли да я отворите без трима-четирима помощници, въоръжени с яка греда. Дървото е подуто от влагата, тъй че вратата винаги се залоства. Моите приятели знаят как да влязат, но малцина са готови да рискуват едно изкълчено рамо.

Когато се прибрах тази вечер, под жакарандовото дърво бе паркирана червена корвета. В хола вонеше на пури. В кухнята изтрака вратичка на шкаф. После чух глас:

— Къде си държиш малцовото уиски, стари приятелю?

— Пия го само за твоя сметка, Ръсти.

Той подаде глава от кухнята и аз неволно изтървах куфарчето. Беше облечен с италиански панталон с басти, който се издуваше на бедрата, и черна копринена риза с озъбена акула на гърдите. Дългата му червена коса висеше отзад на опашка. За непредубеденото ми око приличаше на курсист от образователна програма по наркобизнес.

— А и хладилника имаш само боклуци — оплака се той. — Салам и бира.

— Градивните блокчета на живота — отвърнах аз. — Почти толкова потребни за цивилизацията, колкото и футболното предаване в понеделник вечер.

— Вече никой не яде салам.

— Затова го харесвам.

— Днес номерът е да ядеш соев концентрат, Джейк. Или млад зелен фасул. Или суши. Саламът е толкова демоде, че току-виж пак излязъл на мода.

— Като излезе, ще спра да го ям.

Седнах на дивана и смъкнах официалните черни обувки. Страшно ги мразя. Щом им завържа връзките, стягат ме като в калъп. От всичките си обувки най-много харесвам старите шпайкове от Пенсилванския университет. Обичам да ги усещам как се забиват с приятен тласък в земята.

Ръсти изникна от кухнята с две бутилки „Гролш“.

— Да взема ли да те черпя една бира?

— По-добре вземи да ми кажеш защо ме излъга.

— Джейк! — възкликна обидено той.

— Първо ме натопи, защото Гай Бърнхард ти е платил. После ме излъга. Сега ще се явяваш като свидетел на обвинението. — Аз поех бирата, но не я отворих. — Стари приятелю.

— Съжалявам, Джейк. Гай ме разпита най-подробно за теб… прав си, накара ме да те заведа в „Параноя“ онази вечер. Но не знаех, че Криси ще претрепе стареца, това е истината.

— Не се ли запита какво става?

Той седна достатъчно близо, за да му тегля едно ляво кроше при необходимост.

— Просто повярвах на онова, което разправяше Гай. Той ми каза, че трябвало да се срещне с баща си. И с Криси. Имали някакъв семеен спор. Та се чудел дали старият ми приятел Джейк няма да помогне като семеен адвокат, ама не бивало да ти казвам нито дума. Слушай, ако ще свърши работа, готов съм да го кажа и пред съда.

— Няма да свърши работа. Твоите разговори с Гай са сведения от втора ръка. Освен това Гай може да каже: „Вярно, исках да събера татко и Криси, но тя провали всичко, като го застреля.“

— Джейк, направо се шашнах, когато тя влезе и почна да стреля. Но изобщо не предполагах, че Гай има пръст в цялата работа.

— А сега предполагаш ли?

— Не. Ти предполагаш. Ако Гай искаше да убие баща си, щеше да намери по-лесни начини.

Аз щракнах порцелановата запушалка на шишето.

— Само че нито един от тях нямаше същевременно да го отърве и от Криси.

Ръсти изгълта солидна порция бира, но не ми отговори. Все още се чудех защо е дошъл. Предложението да даде показания изобщо не ме впечатляваше.

— Ето как го виждам аз, Ръсти. Загазил си до уши и сега те е страх. Вероятно без да искаш са те замесили в никакъв заговор. Всъщност не си лош човек. Лъжлив, алчен и непочтен към приятелите — това да, но иначе не се различаваш от нормалните преуспяващи типове.

Той ме изгледа така, сякаш му пикаех върху обувката.

— Джейк, готов съм да си изкупя вината. Ще направя каквото кажеш.

— Какво предлагаш?

— Повикай ме за свидетел.

За втори път си предлагаше услугите.

— Защо?

— Ще разкажа, че Гай ми плати, за да те отведа в клуба, и знаеше, че Криси ще дойде там. Ще разкажа…

— Нищо няма да разкажеш! Гай ще рече, че Криси е отправяла заплахи към баща си. Поради личната му заинтересованост, съдът няма да обяви това за сведения от втора ръка. Ще рече, че се е страхувал за баща си, затова викнал двама здравеняци, но ние сме се изложили. Пак доказваме, че тя е имала предварителен план, значи става дума за предумишлено убийство. Както виждаш, Ръсти, с нищо не можеш да ни помогнеш. Отвориш ли си устата, само ще навредиш. Гай знае това. Всъщност…

Понякога ми се налага да разсъждавам на глас. Не съм от онези умници, дето могат да стигнат от А до Я, без да си мърдат устните. Но дадат ли ми малко време, стигам, където трябва.

— Ръсти, копеле гадно!

— Какво?

— Той те е пратил тук. Искал е да ме подлъжеш, за да те призова.

— Не. Кълна се.

— Лъжеш като дърт циганин — употребих аз любимия израз на баба.

Рамена е на Ръсти провиснаха.

— Добре де, добре. Гай ми каза да опитам да се сдобря с теб. Не каза защо.

— Ти си по-тъп, отколкото изглеждаш, Ръсти.

— Добре де, сбърках, но, Бога ми, Джейк, сега казвам истината. Не знаех какво са замислили Гай и онзи гаден доктор.

— Но сега знаеш.

— Да, мисля, че са бърникали в мозъка на Криси. Не е било трудно след наркотиците и онази история със стареца. Но ние с теб нищо не можем да сторим. Гай Бърнхард е хитър, Джейк. Адски хитър. Прави се на тъп селянин, но хич дори не е прост.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще загубиш, Джейк. Недей да си докарваш излишни неприятности. Просто се приведи и толкоз. В края на краищата не можеш да отречеш, че Криси дръпна спусъка. Искам да кажа, тя го уби, нали така?

— За всичко можеш да си намериш оправдание, а?

— Нямаш представа с какво се захващаш.

— Незабавно се пръждосвай по дяволите!

Ръсти стана и тръгна към вратата.

— Съжалявам, Джейк. Мъчех се да помогна.

— Дрън-дрън! През целия си живот не си помагал никому. И на терена беше страхливец, една гонка не смееше да поемеш както трябва, да не ти разроши косата.

Той спря и се обърна.

— Джейк!

— О, засегнах ли те? Колко жалко. Може би Гай ще плати допълнително за наранените ти чувства.

Той си тръгна заедно с шишето бира. След малко колата му изрева по чакъла и изхвръкна на улицата. Мразех шума почти колкото човека, който го предизвикваше.

Поне веднъж знаех повече от прокуратурата. Не че това ми носеше полза.

В съдебната зала Ейб Соколов се държеше като тъп полицай: „Само фактите, госпожо.“ Изобщо не държеше да знае подробност от живота на Криси, Гай и баща им. Аз исках да зная, но накъдето и да погледнех, изкачаха грешни отговори.

— Е, да не би татко й да се е гътнал от чаша джин? — попита баба.

Беше пристигнала от Исламорада с голяма ракитова кошница, в която носеше мидена чорба, домашно уиски и сушено пилешко. Кип пък мъкнеше книжна торба с лимонов мармалад, лютив сос и други бабини произведения.

— Криси дръпна спусъка — казах аз, преглеждайки купчината провизии върху кухненската маса. — Но е била подведена от брат си и програмирана от доктора.

— Също като Лорънс Харви — каза Кип.

— Ъ?

— В „Манджурският кандидат“. С промит мозък и обучен да убива.

— Да, нещо такова.

— Можеш ли да го докажеш? — попита баба.

— Не — признах аз.

— Тогава какво ще правиш?

Отворих един буркан и подуших бистрото съдържание.

— Ще премина в гъвкава защита. Поддава, но не се къса. Може Гай Бърнхард да сбърка и да ми излезе късметът.

Баба ме изгледа озадачено.

— Искаш да кажеш Соколов, нали, Джейк?

— Не. Ейб не е нашият враг. Той дори не знае какво е станало всъщност. Гай Бърнхард знае и той е противникът.

— И Криси знае — обади се Кип.

Ръката ми застина, както надигах буркана към устата си.

— Какво?

— Ами щом са я програмирали, всичко трябва да е нейде в главата й, нали така? Като онези проблясъци във филмите, дето само ти трябвал нещо, за да се прояснят. Винаги усещам кога на някой ще му се случи, защото показват очите в едър план, музиката се засилва и всичко става черно-бяло.

— Проблясъци — промърморих замислено аз.

— Да, като в „Долорес Клейборн“, само че там не бяха черно-бели, а просто в друг цвят и Кети Бейтс си спомняше какви ужасии е преживяла.

Баба изви очи към мен.

— Какво си мислиш, Джейк?

— Чудя се как да засиля музиката.

Започнахме деня с делови въпроси; и от двете страни предлагахме допълнителни инструкции за заседателите, макар че до края на делото имаше поне седмица. Съдията Стангър прие молбата ми да отпаднат свидетелите Лучано Фавиола и Мартин Кент, тъй като произшествията с тях не приличаха чак толкова на сегашното, че да отговарят на условията по прецедента „Уилямс“, а и нямаше никакви съмнения по въпроса кой е стрелял.

Показанията на Ръсти Маклийн бяха кратки и за щастие без изненади. Ръсти разказа на заседателите, че седял на бара непосредствено до един едър мъж. Не, не познавал човека, виждал го за пръв път. До Ръсти седял мистър Ласитър. Тук заседателите явно се объркаха. Не бяха чували за друг такъв случай.

Обвиняемата Кристина Бърнхард влязла в бара. Да, Ръсти я познавал. Преди време бил неин агент, но нали ги знаете фотомоделите. Обещаят ли им нещо по-добро, прескачат от агенция на агенция. Била само на три метра, когато извадила пистолет и стреляла три пъти в едрия мъж. Не пропуснала нито веднъж.

— Какво сторихте вие, ако изобщо сторихте нещо?

Какво, ако изобщо?… В нашия занаят си имаме ритуални въпросчета. На едно дело за съсипана сватбена рокля противниковият адвокат попита моята клиентка, младоженката: „Какво облякохте за сватбата, ако изобщо облякохте нещо?“

— Бях вцепенен — отговори Ръсти, поклащайки глава — Разбирате ли, никога не бях виждал такова…

Той не довърши.

— И какво стана после? — зададе Ейб Соколов още един традиционен въпрос, чрез който юристите подканват свидетеля да побърза.

— Джейк, тоест мистър Ласитър… — Ръсти извърна глава към мен и лекичко се усмихна. Изглеждаше чаровен като невинно хлапе, докато не го опознаеш. — Джейк скочи и се хвърли към пистолета, но Криси просто припадна в ръцете му.

— Свидетелят е на ваше разположение — каза любезно Соколов.

Нямаше никаква необходимост да разпитвам Ръсти. Никаква, освен желанието ми да причиня някому болка, по възможност не на себе си или на клиентката. Станах, Ръсти ме изгледа с усмивка и от това в стомаха ми пламна яростна топлина, която бързо плъзна към крайниците. Изби ме пот.

— Мистър Маклийн — започнах аз, сякаш за пръв път в живота си виждах този тип, — бил ли сте някога осъждан за престъпление?

Усмивката на Ръсти замръзна и той хвърли тревожен поглед към Соколов, който само сви рамене. Въпросът е напълно законен, но по някакъв странен каприз на правилника, ако отговорът е да, нямаш право да попиташ: „За какво престъпление?“ Ако свидетеля обаче излъже, можеш да извадиш доказателства за присъдата и да го обявиш за неблагонадежден.

— Ти би трябвало да знаеш — отговори най-сетне Ръсти.

— Така е, знам, но заседателите не знаят — Аз отворих папката си, извадих отвътре официална бланка и се престорих, че я разглеждам. — Отново ви питам, сър. Бил ли сте някога осъждан за престъпление?

— Да, ти ми беше адвокат. Друг път ще си търся по-добър защитник.

Това предизвика откъслечни смехове в залата и няколко усмивки между заседателите, но аз изобщо не се смутих. Нека си мислят, че горката Криси разчита на някакъв малоумник, докато насреща й седи безмилостният и ефикасен хирург на име Соколов. Не съм чак толкова самолюбив, че да не си изпрося съчувствие при необходимост. Прибрах официалния документ обратно в папката. Беше нотариалният акт за къщата ми, а не присъдата срещу Ръсти за измама на редица манекенки с фалшиви обещания.

— Мистър Маклийн, колко време измина от момента, когато Криси Бърнхард извади пистолета, до последния изстрел?

Ръсти поклати глава.

— Стана бързо. Де да знам. По-малко от десет секунди. — Той зарея поглед в пространството, замисли се и дори вдигна ръка, натисна три пъти спусъка на въображаем пистолет. — Може би шест секунди.

— Шест секунди — повторих аз. — Казахте ли преди малко, че Кристина припаднала след изстрелите по баща си?

— Да, казах го.

— Значи тя загуби съзнание?

— Просто се свлече и ти я хвана на ръце, преди да падне.

— Кога точно загуби съзнание?

— Точно ли? Не знам.

— Беше ли секунда преди да падне, пет секунди, шест секунди?

— Е, не може да са били шест секунди. Това се пада горе-долу, когато започна стрелбата, а тогава тя беше в съзнание.

— Беше ли? — Опитах да се престоря на изненадан. Не ми е трудно, защото често съм изненадан наистина. — Вие следяхте ли сърдечния й ритъм?

— Не.

— Кръвното й налягане?

— Не.

— А мозъчната й дейност?

— Не, разбира се, че не, но тя стреляше с пистолет, за бога.

— А вие гледахте пистолета, прав ли съм?

— Какво?

— Пистолетът, мистър Маклийн. Когато Криси Бърнхард стреляше с пистолета, веществено доказателство номер три… — аз пристъпих до масата на секретарката и вдигнах малката берета, — … вие гледахте оръжието, нали? Очите ви бяха приковани в него.

— Да, мисля, че беше така.

— Както го гледате и сега?

Ръсти стрелна очи от пистолета към заседателите, после към мен.

— Да. Някак привлича погледа.

— Следователно не гледахте очите на Криси, прав ли съм?

Той помълча, явно раздразнен от въпроса.

— Да, мисля, че не ги гледах.

Върнах пистолета на масата.

— Значи не можете да знаете дали очите на Кристина са били отворени или затворени по време на стрелбата, нали, сър?

При разпита на свидетел целта е да не му оставиш избор и сега Ръсти бе точно в това положение.

— Да, не мога да знам дали очите й бяха отворени — призна той.

— Видяхте ли нейното изражение? Забелязахте ли дали лицето й беше напрегнато или отпуснато?

— Не.

— Следователно не знаете дали е била в съзнание, в безсъзнание или някакво промеждутъчно състояние?

— Възразявам! Подтикване към предположения.

— Отхвърля се, но защо не зададете въпроса по друг начин, мистър Ласитър. „Промеждутъчно състояние“ звучи малко неясно.

— Знаете ли дали Кристина Бърнхард беше в съзнание по време на? — попитах аз.

— Не разбирам въпроса — каза Ръсти. Нямаше намерение да ми облекчава задачата, особено след като го бях унизил с въпроса за присъдата.

— Добре — казах аз. — Тя осъзнаваше ли къде се намира?

— Изглежда, знаеше много добре къде седи баща й.

Сърцето ми се сви, но продължих, без да трепна.

— Тя показа ли, че ви е забелязала до бара?

— Не.

— А вие седяхте точно до мистър Бърнхард, нали?

— Да.

— И сте приятел на Криси?

— Както казах, някога бях неин агент.

— Поздрави ли тя някого в клуба?

— Не забелязах такова нещо.

— Бързо ли тръгна към мистър Бърнхард?

— Не. Полюшваше се с онази типична походка на фотомодел.

— Бавно ли?

— Да.

— Вяло?

— Не знам какво означава това.

И аз не знаех, докато не потърсих в речника синоними за немощно, безсилно и апатично.

— Изглеждаше ли като в транс? — попитах аз.

— Никога не съм виждал човек в транс — отговори той, — освен по филмите. По-скоро изглеждаше, като че много й се спи.

— Сякаш вървеше насън?

— В известен смисъл.

— Което може да се нарече транс, нали?

— Възразявам! — скочи Соколов. — Повторение.

— Приема се. Мистър Ласитър, мисля, че вече изчерпахте темата.

— Благодаря, ваша чест — казах аз и леко се поклоних не толкова в знак на почит към съдията, колкото, за да си разкърша гърба.

— Кажете, мистър Маклийн, опита ли се Криси да избяга, или по някакъв друг начин да предотврати задържането си?

— Не. Просто припадна.

— Известно ли ви е Криси да е страдала и друг път от главозамайване или припадъци?

Очаквах да чуя „Не знам.“ Ръсти се замисли.

— Да, спомням си. Два-три пъти припадна на снимки. Казах й да отиде на лекар, но не знам дали ме е послушала.

Това накара заседателите да се замислят. И мене също.