Блондинка от Маями

Лечителю, изцели се сам

Баба печеше скариди на скарата в задния двор. Вдигна една и я опита. Тлъста и сочна, маринована в бира. Скаридата, искам да кажа, не баба ми — тя си се маринова вътрешно с по-силни напитки.

Баба все още кроеше заговори как да лепне на Криси пет-шест кила отгоре. На кухненската печка къкреше яхния от патешко с наденица, а до нея вреше бобена чорба със сланина и чушки. Във фурната се претопляха панички с ориз и накълцан лук.

— Туй момиче е станало още по-кльощаво — прошепна ми баба преди малко, докато мъкнеше провизиите към кухнята. — Одеве я прегърнах и без малко да й се нанижа на кокалите като в онез виетнамски бамбукови капани. Как да не припада, щом яде като врабче?

Баба имаше право. Чарли Ригс ми бе казал, че Криси е на ръба на хипогликемията, затова трябва да се храни по няколко пъти на ден, и то не само със соев концентрат. В момента Криси дремеше сгушена на дивана. Наминах да я погледна, лекичко отместих кичур руса коса от очите й и влязох в кухнята, където Чарли правеше сос за скаридите. Отворих си една бира и седнах да слушам как Чарли тананика мелодии от мюзикли, докато сипва оцет в соса.

В гостната Кип гледаше по кабела „И правосъдие за всички“. Ал Пачино в ролята на адвокат, обезумял от идиотската правна система, подскачаше пред съдебните заседатели под изумения поглед на своя клиент Джон Форсайт, съдия, обвинен в изнасилване.

— Прокуратурата няма да види сметката на този човек — крещеше Пачино, — защото аз пръв ще му тегля секирата. Моят клиент трябва да иде право в шибания затвор! Тоя копелдак е виновен!

Имал съм такива клиенти. Всъщност повече от половината. Но никога не съм си позволявал подобни речи. А сега имах клиентка, заради която бих сторил всичко.

— Свърших каквото ме беше помолил — каза Чарли. — Не открих нищо ново в доклада от аутопсията, няма и да открия, та ако ще десет пъти да го чета. Но все пак имам новина. В моргата са започнали да съхраняват очна течност от труповете. Замразяват я за евентуални бъдещи тестове. Добрах се до пробата от Хари Бърнхард.

— И какво?

— Токсикологията дава отрицателни резултати. Утре сутрин ще взема данни от електролитния анализ. Освен това съм помолил кардиолога Ерик Пристовски да хвърли едно око на кардиограмата. Той е най-добрият специалист в страната по смущения на сърдечния ритъм и ако има някакво джиджи-биджи…

Наистина ли чух Чарли да казва джиджи-биджи?

— Браво — похвалих го аз. — Синди пък провери търговския справочник. Има три възможности, тъй че пратихме призовки и на тримата.

Чарли избърса длани в престилката, за която бях готов да се закълна, че идва от моргата, но можеше и да бъркам. Може пък петната да бяха от кетчуп и меласа.

— Заблуждават ли ме старческите очи — попита той, — или наистина зърнах днес Лари Шийн на първия ред в залата?

— Той беше. Със Соколов се споразумяхме да допуснем изключение от правилото за извеждане на свидетелите. Логично е. Щом ще разпитвам Шийн за отговорите на Криси под хипноза.

— Видях го, след като гръмна бомбата. Беше станал синкаво-жълт като вмирисана щука.

Аз напипах шишето.

— И аз го видях. Беше потресен от дън душа. Сто на сто нямаше представа, че старият му приятел Гай е изнасилвачът.

— Изненадан ли си?

— Отначало се изненадах. Винаги слагах Гай и Шийн в един кюп, но съм бил прав само отчасти. Гай иска парите на татенцето и пет пари не дава за Криси. Погледни какво й е сторил като дете. Знае, че Шийн мрази стареца и го обвинява за смъртта на Емили. Затова разказва на доктора как открай време подозирал, че баща му е изнасилвал Криси. Привидно това обяснява много неща и позволява на Шийн да се включи в нещо, което иначе никога не би сторил.

— Да програмира Кристина за убийство.

— Именно. Шийн наистина е създал фалшиви спомени, но с твърдото убеждение, че са верни.

— Как се отразява това на заключителната ти реч? — попита Чарли.

Реших да му дам образец и подхванах с висок, праведен глас.

— Когато започнахме този процес, всеки от вас вдигна ръка и се закле да издаде честна присъда. Сега трябва да изпълните своята клетва. Криси Бърнхард е обвинена в предумишлено убийство на своя баща. След броени минути съдията Стангър ще ви обясни, че предумисъл имаме при „убийство след съзнателно решение“. Но Криси не е взела решение да убие Хари Бърнхард. Лорънс Шийн го е взел. Тя се е опитала да убие човек, които не съществува, човек с кози рога и копита, човек-звяр, измислен от Лорънс Шийн, дяволът на неговото въображение, човек, когото той е ненавиждал и когото той съзнателно е решил да убие.

Чарли кимна одобрително.

— Дай да видим сега — каза той, докато сипваше кълцан лук в сместа от доматен сос, люти чушки и тайна съставка, за която искрено се надявах да не идва от онова заведение с вградени хладилни шкафове. — Ти доказа, че твоята клиентка е жертва първо на брат си, после на психиатъра. Това ще ти спечели съчувствието на заседателите, но докъде стигаш от правна гледна точка?

— Много просто. Доказваме, че Криси е била подведена при взимането на решение да убие баща си. Всъщност тя е убила човек, който не съществува.

— На мен ми звучи като непредумишлено убийство — каза Чарли.

Аз допих бирата и надникнах в хладилника за още една.

— И Соколов мисли така. На излизане от съда ми предложи споразумение. Осем години. Каза, че си разваля авторитета с толкова мижава присъда само заради старото ни приятелство.

— Значи ще излезе на свобода след шест години и няколко месена. — Чарли пъхна пръст в соса и го облиза. — Ммммм. Много по-вкусно от кетчуп с хрян.

— Отказах му.

Рошавите вежди на Чарли подскочиха.

— Мога да победя, Чарли — настоях аз. — Мога да спечеля делото.

— Присъдата за непредумишлено убийство е чиста победа. Ти сам го каза. Тя е убила човек. Независимо дали са я подвели, независимо дали е вярвала в изнасилването, все пак го е убила. Заседателите все трябва да я обявят за виновна по някой параграф, а непредумишленото убийство е най-добрият вариант.

— Те я харесват, Чарли. Усещам го. Ти задълбаваш в закона и формалностите. Те търсят повод да я оправдаят. Усещам чувствата им.

— Техните ли — попита Чарли — или твоите?

Този път доктор Лорънс Шийн беше готов. Блед, недоспал, с тъмни кръгове под очите, но готов. Беше си довел адвокат, който седеше на първия ред. Това ми хареса. Маями не е като Лос Анжелис, където всичко живо, от Роза Лопес до Като Кейлин (чийто английски е по-лош и от този на Роза), си води в съда адвокат, бизнес агент и рекламодател. Заседателите, надарени с поне капка здрав разум, не вярват на хора, дето карат друг да говори вместо тях. Канех се при първа възможност да закача над адвоката гирлянди от коледни лампички.

При всеки въпрос Шийн дълго мълчеше, обмисляше отговора и хвърляше погледи към стария адвокат Джонас Блекуел с богат опит в делата за медицинска злоупотреба.

— Разбирате ли, че клиентката ми отхвърли вашите изводи за сексуално насилие от страна на баща й? — попитах аз.

— Изводите не бяха мои, а нейни — отговори спокойно Шийн.

— Под наркотична хипноза?

— Щом така го наричате.

— И при вашия предубеден разпит, докторе?

— Не бих използвал подобни думи. Но допускам, че може да имате право. Терапията за възстановяване на паметта е колкото наука, толкова и изкуство. Аз поставих напълно правилно диагнозата, че клиентката ви е била изнасилвана като дете.

— За жалост сбъркахте името на извършителя.

— Ако не бях сбъркал, вероятно днес щяхме да гледаме дело за убийството на Гай Бърнхард — отсече Шийн.

Ха така! Брилянтен отговор, в който несъмнено личеше почеркът на Джонас Блекуел. Можех да протестирам и да поискам порицание за опърничавия свидетел, но това само щеше да подчертае репликата. Предпочетох да карам напред.

— Преди вчерашните показания имахте ли представа, че Гай Бърнхард е човекът, виновен за изнасилването на Криси?

— Не, разбира се.

— Дори и сега още не можете да повярвате, че вашият принц Гай е изнасилвач, нали?

— Смятам показанията за правдоподобни, но наистина бях дълбоко изненадан.

— Но за сметка на това изобщо не се затруднихте да повярвате във вината на Хари Бърнхард, когото мразехте?

— Смятах го за виновен. Очевидно съм сбъркал.

— Докато Криси беше под вашите грижи, споменавал ли е Гай Бърнхард, че подозира баща си в сексуални връзки с нея?

Той се поколеба.

— Не.

Естествено. Вече бе дал показания, че не е обсъждал лечението с Гай. Нямаше как да опровергае собствената си лъжа.

— Кого гледате? — попитах аз гръмогласно. Не крещях, но ми оставаше съвсем мъничко.

— Какво? — стресна се Шийн.

Посочих Джонас Блекуел, сякаш бях зърнал джебчия в действие.

— Там, на първия ред, човекът с костюма, който си води бележки.

— Това с моят адвокат — тихо каза Шийн.

— Ад-во-кат! — Произнесох го като название на срамна болест. — Щом сте дал клетва да говорите истината, за какво ви е адвокат?

— Възразявам, спор със свидетеля — обади се Соколов.

— Приема се — кимна съдията. — Мистър Ласитър, знаете, че не биваше. — Той се обърна към заседателите. — Всеки свидетел има правото да доведе в съда адвокат и от този факт не бива да правите изводи за достоверността на неговите показания.

Нищо де. Вече бях казал каквото трябваше.

— Така или иначе, докторе, признавате ли сега, че Криси Бърнхард не е била изнасилена от баща си?

— Да, признавам.

— Но през юни вярвахте, че той е най-ужасен злодей — мъж, готов да изнасили собственото си дете?

— Да, вярвах.

— Също както вярвахте, че е виновен за смъртта на съпругата си Емили, жената, която обичахте?

Шийн примига.

— Да, той унищожи живота й. Вашата клиентка ще потвърди.

— Следователно на шестнайсети юни, докато пътувахте към болницата, вие бяхте убеден, че Хари Бърнхард заслужава да умре?

— Възразявам, няма връзка с делото — каза Соколов. — Докторът не е подсъдим.

Засега.

— След малко приключвам, ваша чест — обещах аз.

— В такъв случай отхвърлям възражението.

— Не съм Господ — каза Шийн. — Не аз решавам кой да живее и кой да умре.

— Нека се върнем малко назад, докторе. В единайсет и пет вечерта на шестнайсети юни вие напуснахте хотел „Астор“ и потеглихте спешно към болницата, прав ли съм?

— Да, мисля, че вече дадох показания за това.

— А в единайсет и четирийсет пристигнахте в интензивното отделение, където срещнахте сестра Гетис?

— Струва ми се, че е така.

— По Алтън Роуд ли стигнахте до болницата?

— Да.

— И ви трябваха трийсет и пет минути с кола, за да пристигнете?

— Беше петък вечер. Имаше много коли.

— Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че през последните четири седмици всеки петък правихме пробни пътувания по този маршрут, спазвайки ограниченията на скоростта, и нито веднъж не надхвърлихме дванайсет минути?

Той не каза нищо. Аз също. Стисках куп шарени папки, а вътре можеше да има какво ли не — включително и резултати от пробни пътувания, каквито изобщо не бях правил.

— Къде спряхте по пътя към болницата, доктор Шийн?

— Никъде!

Отговорът бе прекалено бърз и прекалено категоричен. Изненада дори мен, но вече бях почнал да се досещам, че докторът не умее да лъже. Така е с повечето почтени хора.

— Ще ви попитам още веднъж, докторе, и нямам нищо против, ако желаете преди това да се посъветвате с адвокат.

— Не ми трябват съвети — отвърна той, хвърляйки отчаяни погледи към Джонас Блекуел.

От масата на обвинението Ейб Соколов гледаше свидетеля втренчено. Той обичаше да печели, но дълбоко в душата си беше като мен. Най-много обичаше истината.

Криси седеше зад масата на защитата, облечена в късо зелено жакетче със сребърни копчета и семпла зелена рокля в същия цвят.

Беше сплела ръце и хапете устни. Изплашена, объркана, разчитаща в целия свят само на мен. Не знаеше накъде водя. Не й бях казал. Тази сутрин тя попита какво правя, докато ние със Синди се ровехме из камара рецепти, доставени току-що от три аптеки. Играя си на адвокат, рекох аз. Сега Синди седеше малко зад масата на защитата точно пред бариерата, деляща лъвовете от християните. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в черно със сребристи точици като нощно небе. На краката също, ако съдех по палеца, който надничаше от сламения сандал и приличаше на планетариум.

Благодарение на Синди разполагах с боеприпаси и наставаше време да мятам гранати във вражеския окоп.

— Доктор Шийн, не е ли истина, че по пътя към болницата спряхте в аптеката на плажния търговски център?

Устата му бе плътно затворена, а мускулите на челюстите шаваха конвулсивно. Този път не се озърна към адвоката. Гледаше мен.

Питаше се. Какво знаех?

— Не си спомням.

Залагаше всичко на карта.

— Аптеката се намира на Артър Годфри Роуд. Работи денонощно. Опресних ли ви паметта?

— Не съвсем.

Синди бе отскочила да погледне намясто и сега исках да създам впечатление, че познавам аптеката като джоба си.

— Малко гише в стената с бронирано стъкло. Отпред висят слънчеви очила, до касата има рафт с бонбони против кашлица, а зад нея седи аптекарят.

Не питах нищо и той не отговори. Чакаше. Нека си чака. Нека се поти, нека трепери. Какво знае проклетият адвокат? Всичко знае, Шийн, и мога да го докажа.

— В стъклото има вградена подвижна поставка — продължих аз. — През нея се подават рецептите. От вътрешната страна има печат с автоматичен часовник, тъй че всяка рецепта се подпечатва, нали така?

— Не знам.

По шията му избиха червени петна и бях готов да се обзаложа, че сърцето му подскача. Ако го свържехме с кардиограф, писецът щеше да изрисува Хималаите.

Бавно и многозначително се върнах към масата на защитата, почнах да ровя из папките, сякаш дирех нещо изгубено. Усещах погледа му с гърба си. Нека се изпоти още малко.

— А, ето я, докторе. Може би това ще освежи паметта ви.

Понякога блъфирам, а понякога наистина имам каре аса.

— Ваша чест, мога ли да се приближа до свидетеля?

Съдията махна с ръка. По пътя пуснах копие върху масата пред Соколов, после подадох на Шийн малката правоъгълна бланка. Той я грабна.

— Можете ли да разпознаете това? — попитах аз.

Той кимна.

— Отговорете на глас, ако обичате.

— Доколкото виждам, това е бланка за рецепта от аптеката на плажния търговски център.

— А на нея стои вашият подпис, нали?

Той се вгледа, сякаш опитваше да разгадае тайния код на нацистите. Мълчеше. Чудеше се дали може да отрече. Надяваше се на чудо.

— Може би ще си спомните аптекаря, както той помни вас? — подканих го аз.

Вече блъфирах. Аптекарят беше на пътешествие до Барбадос, а не отвън в коридора. Не бях успял да го открия.

— Моят подпис е — призна най-сетне той.

— KCl — казах аз. — Какво означава това?

Гласът му бе спаднал до шепот.

— Калиев хлорид.

— За какво се използва?

— За много неща. Например за производство на изкуствени торове.

— Но онази вечер не се занимавахте с градинарство, нали, докторе?

— Това е безвредно съединение — глухо избъбри той. — Калий и хлор. И двете вещества се съдържат в човешкия организъм.

— Така ли? И ако някой бъде инжектиран с калиев хлорид, токсиколозите вероятно няма да открият това?

— Не мога да преценя.

— За какво друго се използва калиевият хлорид, докторе, освен за изкуствени торове?

— Използва се при сърдечни операции.

— И какъв е неговият ефект?

Той стрелна поглед към Джонас Блекуел, после отново към мен.

— Не съм специалист. Искам да кажа, не съм хирург.

— О, не бъдете толкова скромен. Лекарството се инжектира в сърцето, за да спре дейността му по време на сърдечна операция, нали така?

— Не съм сигурен.

— Готвехте ли се да извършите сърдечна операция през онази вечер?

— Не, разбира се.

— Но все пак написахте рецепта за сто милиграма калиев хлорид и ги получихте в единайсет и двайсет и седем по пътя към болницата, нали?

Той не отговори.

— Докторе!

— Да.

— Благодаря — казах аз.

Върнах се към масата и го оставих да стиска рецептата. Изглеждаше готов да я глътне.

— Доктор Шийн, ако си спомняте, онзи ден ви попитах дали упреквате Хари за смъртта на Емили Бърнхард.

— Спомням си.

— А помните ли какво отговорихте?

— Не точно дума по дума.

— Е, на мен ми се стори малко странно, затова нека да го обсъдим. Заседателите се приведоха напред. Държах ги в ръцете си. Държах и Шийн. Държах целия проклет свят точно както си исках. Синди ми подаде съдебния протокол, осигурен неофициално от услужливата стенографка срещу скромна сума, горе-долу колкото брутния национален продукт на малка карибска държава.

— Зададох ви следния въпрос: „И затова упреквате Хари за смъртта на Емили Бърнхард?“ А вие отговорихте: „Да. Не с пистолет или спринцовка, а като я лиши от достойнство, като я държеше затворничка в собствения й дом“ и тъй нататък, и тъй нататък. Кажете, какво означава това „Не с пистолет или спринцовка“?

— Просто израз. Означава, че не е било с оръжие.

— В такъв случай не би ли било по-точно „пистолет или нож“. Какво общо има спринцовката?

— Нож, спринцовка… Все едно.

— Но вие си мислехте за спринцовка. Та почнах да се чудя докторе, какво ли би рекъл Фройд? Защо си мислехте за спринцовка? Какви спомени се спотайваха във вашето подсъзнание?

— Нямам представа.

— Ако се върнем към вечерта на шестнайсети юни в аптеката на плажния търговски център, ще открием, че вие закупихте и спринцовка, нали така? Ако желаете, ще ви представя касов бон.

Стори ми се, че виждам как върху бръснатото му теме пулсира вена, но може би си въобразявах. Той изпъна шия, размърда я и отговори:

— Да, понякога инжектирам на пациентите си успокоителни, а от предишните дни знаете, че инжектирам и натриев амитал по време на хипноза. Бяха ми свършили спринцовките и затова…

Той не довърши.

— Значи на път към Хари Бърнхард, който беше прострелян, опериран и лежеше в интензивното отделение, вие спряхте да напазарувате — това ли е нашето обяснение, докторе?

— Ами… да.

— Но вие не инжектирате калиев хлорид на своите пациенти, нали, докторе?

— Не, разбира се.

— Какво би станало, ако инжектирате калиев хлорид на човек, който не е в операционната и не е поставен на изкуствено кръвообращение?

— Това ще предизвика късо съединение в сърдечните импулси.

— Тоест ще настъпи нарушение на сърдечния ритъм, нали, докторе?

— Да, струва ми се.

— И сърцето ще изпадне във вентрикуларна фибрилация, после ще спре, създавайки впечатлението, че човекът е починал от сърдечен удар.

— Не съм го направил!

— Не казах, че сте то направил.

— Прегледах доклада от аутопсията — каза Шийн, макар че никой не го питаше. Добре. Нека сам си надене примката. — В него нямаше никакви признаци за подобно нещо.

— Да, дори не се споменава за неизяснени следи от убождане по тялото, нали така?

— Точно така.

— Но ако калиевият хлорид бе инжектиран във венозната система, по тялото на Хари Бърнхард нямаше да останат следи от спринцовка, нали?

— Да, вероятно.

— Така ли го направихте, доктор Шийн? Инжектирахте ли калиевия хлорид направо в системата?

— Какво говорите? Не!

— Докторе, когато човекът, когото мразехте…

Мотив.

— … лежеше по гръб, замаян и упоен…

Възможност.

— … вие извадихте спринцовката и инжектирахте във венозната му система убийствена доза калиев хлорид, прав ли съм?

Средство.

— Не!

Той се озърна за помощ към съдията, но не срещна съчувствие.

— Когато калиевият хлорид достигна ръката му, той започна да се мята. Макар и все още упоен, усещаше изгарянето на калиевия хлорид, нали?

— Не! Не знам…

— Докторе, ще се изненадате ли, ако ви кажа, че пробите на очна течност, взети от Хари Бърнхард, разкриват повишено съдържание на калий?

— Съвсем не — каза той малко по-спокойно, облизвайки капка пот от горната си устна. Приветстваше този въпрос, защото разполагаше с отговор. — След смъртта съдържанието на калий се повишава. Това не е признак за хиперкалемия.

— До каква степен се повишава?

— Не знам точно, но със сигурност два пъти и дори повече, да речем от пет милиеквивалента на литър до десет или петнайсет.

— В такъв случай какво можем да си помислим, ако изследването покаже двеста милиеквивалента на литър, докторе?

Добрият стар Чарли Ригс…

— Не съм сигурен. Но вие не можете да докажете…

Той не довърши.

— А ако сега в залата влезе кардиолог с изключителен опит в смущенията на сърдечната дейност, който е изследвал кардиограмата на Хари Бърнхард и е установил несъмнени признаци за калиево отравяне? Какво ще кажете, докторе?

Вратичката на преградата изскърца и Джонас Блекуел се втурна към съдията.

— Ваша чест, моля за кратка почивка.

— Отхвърля се! — изрева съдията — Марш на място! Адвокатът застина, огледа се и седна до Синди. Съдията Стангър се завъртя към свидетеля.

— Доктор Шийн, беше ви зададен въпрос. Ако желаете, секретарката може да го повтори.

— Аз направих уж-ж… — измънка Шийн.

— Какво казахте, докторе? — попита съдията.

— Аз направих ужасна грешка — повтори той едва чуто. — Повярвах на Гай. Ако знаех, никога нямаше да го сторя. Кълна се…

Джонас Блекуел скочи на крака.

— Ваша чест, моят клиент се позовава на правата си според Петата поправка. Моля за прекратяване на разпита.

— Сядайте долу! — кресна съдията. После се приведе към свидетеля. — Докторе, вашият адвокат предлага да използвате правото си на отказ от показания. Желаете ли…

— Не! — Шийн уморено махна с ръка и жестът ми напомни за Ричард Никсън в деня, когато подаде оставка. — Хари Бърнхард беше лош човек. Може да не е изнасилил Кристина, но онова, което стори с Емили, се равняваше на престъпление. Той знаеше, че се обичаме. Можеше да я пусне, но бе тъй жесток, тъй безчовечен. А Емили бе тъй красива и крехка. Тя загуби волята да живее. По вина на Хари умря, не по моя.

Това ме озадачи.

— Никой не казва, че вината е ваша.

— Той я уби — каза Шийн, — макар и не с пистолет или спринцовка.

Ето, пак. Какво казваше? Не бяхме дошли тук да говорим за Емили. А може би…

— Как умря Емили? — попитах аз.

Соколов стана, отвори уста да възрази и пак си седна.

— Умолявах я да го напусне — избъбри Шийн. Не отговаряше на въпроса ми, но защо да го прекъсвам? — Казвах й как ще се грижа за нея, как ще я закрилям, но тя не можеше да го стори. Не беше толкова силна. Той попари живота в нея. Тя ме умоляваше да го направя…

Лорънс Шийн зарея взор в пространството. Аз и Соколов се спогледахме. Той сви рамене, сякаш да каже, че топката си е моя. Зад масата на защитата Криси плачеше тихичко.

— Какво да направите? — попитах аз.

— Да сложа край. Имахме уговорка. Аз да я отровя, докато е упоена. После да се самоубия.

Боже мой!

Из залата бликнаха смаяни гласове.

Съдията Стангър вдигна чукчето, но не удари. Гласовете заглъхнаха като по чудо, никой не искаше да пропусне и дума.

— С калиев хлорид — казах аз, запълвайки последното празно гнездо от мозайката. — Спринцовката. Вие инжектирахте Емили Бърнхард, но след това се изплашихте. Убихте нея, но не и себе си. Вие сте убиец и страхливец.

Главата му подскочи нагоре-надолу.

— Още при първия й гърч разбрах, че съм сбъркал. Толкова години оттогава, а още виждам нейната болка въпреки приспивателните. Носих я в себе си през цялото време. Затова трябваше да сторя нещо.

— Защо?

Знам, че този въпрос не бива да се задава на разпит, но този път бях сигурен в отговора.

— Защото бях убил не когото трябва. Толкова дълго носих срама и вината, че едва не ме подлудиха. Трябваше да убия Хари Бърнхард. Трябваше да се изцеля. Това беше моята терапия.