Блондинка от Маями

Обречена хубост

Цялата къща ухаеше на доматен сос, чесън и топено сирене. Бях помолил Кип да достави две-три пици за вечерния военен съвет, а той викна Таня и двамата отпрашиха с велосипедите към центъра на квартала. Един час по-късно се завърнаха с пица „Куатро стаджони“ (маслини, печени чушки, гъби и артишок) от „Медзаноте“, пица „Мускули“ (миди и сос маринара) от „Пауло Луиджи“, „Маргарита“ (пресни домати и босилек) от „Голямата вкуснотия“.

— Готови за дегустация — обяви Кип, внасяйки кутиите.

Каквото и да ям по време на дело, все има вкус на картон, но оценявах театралния жест на Кип. Всички пици са хубави, аз обаче изпитвам пристрастие към природната простота на „Маргарита“-та. Мъча се да опазвам живота и трапезата си от вредни излишества. С пиците поне успявам.

Отворих бутилка „Кианти“ за Чарли Ригс и Криси, пратих Кип и Таня на задната веранда с две чаши билков сироп и щракнах за себе си порцелановата запушалка на половинка „Гролш“.

Криси седеше на дивана с брадичка върху коленете. Носеше една от вехтите ми спортни фланелки и както беше боса и без грим приличаше на ученичка. Нещастна ученичка. На връщане от съда беше плакала тихичко по целия път, а сега отпиваше по малко вино, гледаше със замрежени зачервени очи и подсмърчаше.

— Вече не знам на какво да вярвам — каза тя. — Отначало бях толкова сигурна. Джейк, усещах как става, усещах как плътта му раздира моята. Дори и сега, щом затворя очи, всичко е толкова истинско.

Криси потръпна и по лицето й се изписа тъй отчаяна скръб, че нещо сякаш избухна в гърдите ми. Спомних си как при първата ни среща бе казала, че фотографите харесвали нейната уязвимост.

Наранена и секси. Обречена хубост. Прегърнах я и тя отпусна буза на рамото ми.

— Както и да се завърти делото — каза тя, — искам да знаеш колко много означаваш за мен. Ти си единственият мъж, който не се опита да ме използва.

— Влязъл съм ти под кожата — казах аз. — Бих направил всичко за теб.

— Вече го направи. Вярваш ми и ще победиш.

— Какво?

— Джейк, днес беше гениален. Ти унищожи Лари. Разкри какво ми е причинил.

— Разкрих, че е имал мотив да убие баща ти. Може би дори доказах, че те е програмирал да осъществиш плановете му за отмъщение. Но както и да го извъртаме, ти си дръпнала спусъка.

— Какво говориш? — стресна се тя.

— Заседателите ще те прехвърлят към по-малкото обвинение — непредумишлено убийство или убийство по непредпазливост. Победата означава присъда за убийство по непредпазливост.

— Тоест?

— Десет или единайсет години затвор, помилване след осем или девет.

— Осем години! Не, това е невъзможно.

Криси клатеше глава като изумено дете. Доктор Шийн навярно би казал, че е попаднала в състояние на отхвърляне.

Обгърнах лицето й с длани.

— Криси, такава беше целта от самото начало. Или да провалим делото и да чакаме ново, или да извадим късмет с най-меката присъда. Ако Ейб беше предложил, щяхме тутакси да приемем, но той винаги гони максимума — доживотен затвор без право на помилване.

— Осем години — повтори тя. — Все трябва да има и някаква друга възможност. Моля те, кажи ми, че има.

Гледах я, но в главата ми царуваше пустота. Никакъв план, никаква стратегия за оправдателна присъда. Но не можех да й го кажа.

— Има нещо — казах аз със зле разигран ентусиазъм. — Просто не исках да ти вдъхвам излишни надежди.

— Ти можеш, Джейк. Знам, че можеш. Никога няма да ме изоставиш.

Надникнах през кухненския прозорец към задния двор. Кип и Таня лежаха в хамака един до друг. Кип беше подгънал ръце под главата си, точно както правя и аз. Може да е наследственост, може да е средата — кой знае? — но дребосъкът започва да придобива моите жестове и маниери. Открехнах прозореца колкото да пусна едно ухо. Знам, че децата имат право на уединение, но се тревожех. Нямах представа на кой точно етап са, затова исках да разбера дали говорят за домашните или за презервативи.

— Колко филма можеш да кажеш с думата пица? — попита Таня.

— „Мистичната пица“ — отговори той без колебание. — Лесна работа. Бас държа, че не знаеш кой изигра там първата си голяма роля.

— Джулия Робъртс, ако не броим „Долна Оклахома“.

— Не се брои, защото е заснет за кабелната телевизия.

— Да, но го пускаха и по кината — възрази Таня.

Страхотно, хлапакът си беше намерил сродна душа.

Двамата помълчаха малко, после Кип каза:

— „Триъгълната пица“ с Марчело Мастрояни и Моника Вити.

— Уха! За това нямаше да се сетя.

Тъкмо затварях прозореца, когато Чарли влезе в кухнята и се зае да разчиства масата от натрупаните за последната седмица хранителни остатъци. Засъхнали хамбургери, изкорубени парчета пица и недопити безалкохолни напитки.

— Не бива да даваш обещания, щом не можеш да ги изпълниш — каза той, мятайки в кофата за боклук някакви спаружени картофи.

Озърнах се към вратата.

— Тя спи — успокои ме Чарли, — но преди да се унесе, каза, че имаш страхотен секретен план. Искаш ли да го споделиш?

— Нямам нищо за споделяне — признах аз.

— Така си и мислех. — Той се зае да мачка кутиите от пица. — Тя е толкова крехко създание, Джейк.

— Затова трябва да победя. Никога няма да оцелее в затвора.

— Здравата си закъсал — каза Чарли. — Доказа, че Криси е жертва на Шийн, но няма как да заобиколиш факта, че е убила баща си.

— Не е факт. Само предположение на съдебния лекар.

Ето че се отърсвах от апатията и започнах да мисля като адвокат.

— Ако нямаш доказателство за противното, момчето ми, значи е факт.

— Може да е било нормален сърдечен удар. Може да е било лекарска грешка. Лари Шийн може да е убил Хари в болницата.

— Доказателство, Джейк! Къде ти е доказателството?

Замислих се за секунда.

— Днес в съда Шийн каза една-две шантави приказки и още ми се въртят из главата.

— Ти свърши страхотна работа, Джейк, ако съм пропуснал да го спомена. Скова прелестна стълбичка, изкачи вражеския свидетел на най-горното стъпало и после я ритна. Май много го заболя.

— Благодаря. Забеляза ли, че нещо не му се връзва във времето?

— Как така?

— Шийн изскача тичешком от „Астор“ в единайсет и пет. Стига до болницата в единайсет и четирийсет. От „Астор“ до „Връх Синай“ не са трийсет и пет минути.

— Било е в петък вечер. Нали знаеш как се влачи движението по Саут Бийч.

— Само ако минаваш по Оушън Драйв. А до болницата пътят е все по Алтън Роуд. Десет, най-много дванайсет минути без никакво затруднение, особено ако бързаш.

— Може би нечий часовник е изоставал. Може момчетата от паркинга на „Астор“ да са пушили марихуана или всички да са били в тоалетната.

— Да, може и Шийн да си е дояждал суфлето, но мисля, че има нещо мътно.

— Какво друго? — попита Чарли. — Какво друго каза Шийн, та ти се стори шантаво? Между другото, интересна думичка си избрал.

— Защо, много нормален ли ти се струва?

— Не, защото произлиза от френското chanson, а то пък идва от латинското cantilena, тоест песен или с други думи признание. Както и да е, какво точно каза?

— Може да не е нищо, но ми подсказа идея. Можеш ли да ни намериш търговски справочник за Маями Бийч? От онези, където изброяват всички магазини според адреса.

— Разбира се.

— И да прегледаш още веднъж доклада за аутопсията плюс всичко останало, от токсикологията до кардиограмата.

— Ще го направя, Джейк. Но Хари Бърнхард не е отровен, не е намушкан с нож, не е удушен. Застрелян е от онова клето момиче и е получил сърдечен удар след операцията. Причината за смъртта е желязна. Има ли смисъл да я атакуваш?

— Няма друг начин да победя — казах аз.

Приключих с подготовката за утрешното заседание малко след новините в единайсет. Лежах на дивана със затворени очи и сам не знаех дали дремя, или разсъждавам, когато Криси ме сръга. Искаше да излезем. Навик от артистичните среди — купони, които започват в полунощ и свършват рано сутрин с яйца на очи в Новинарското кафене.

— Много съм уморен — казах аз. — Заради заседанията няма как да дремна следобед.

— А мене питаш ли? — рече тя. — Виж какво, ако нямаш нищо против, все пак ще отида. Канена съм на откриване, Джейк, ще ми платят две хиляди долара.

— Нали знаеш правилата? Никакво пиене, никакви купони и наркотици до края на делото.

А след това може много дълго да няма купони, добави в главата ми някакво мрачно гласче.

— Джейк, парите ми трябват.

Колкото и да е нелепо, Криси бе станала местна знаменитост. Националните рекламодатели не искаха да я докоснат и с пръст, но тукашните рекламни кръгове я превърнаха в звезда. Някакъв производител на дрехи от Хаялея я избра за лице на новия сутиен „Амазонка“ с тайно джобче за пистолет двайсет и втори калибър. Канеха я да говори по всякакви женски клубове, включително „Жени срещу насилието“ и „Кучки с топки“ — борческа организация на лесбийките.

Репортерите я гонеха под дърво и камък, описваха облеклото й начина на живот, боклука (кофички от кисело мляко, скъсани чорапогащи, противозачатъчен мехлем) и любимите й четива — модни списания и кримки от Мери Хигинс Кларк. Тъй че когато откриваха нов клуб, даваха щури пари, само и само да я примамят заедно с Мадона, Силвестър Сталоун и от време на време Джак Никълсън. А щом отиваше тя, значи отивах и аз.

Биячът на входа беше с тясна тениска и три обици, едната щръкнала като заблудена рибарска кукичка върху дясната му вежда. Трапецовидните мускули стърчаха почти до ушите му, издайническите пъпки по тях говореха за злоупотреба със стероиди. Докато плебеите тъпчеха зад червените кадифени въжета, аз и моята дама минахме най-отпред. По глуповатото лице на бияча проблесна някаква смътна мисъл, когато зърна Криси с червената рокличка.

— Май трябва да те препипам — ухили се той.

— Вече го направих — отвърнах аз и минахме покрай него към вътрешността на „Тресавището“, най-новия клуб, изживяващ своя четвърт час слава на Саут Бийч.

Музиката тътнеше с онова ниво на децибелите, което някога бе накарало генерал Норнега да изскочи от подземното си скривалище. Разноцветни лазери прорязваха изкуствената пушилка. Няколко разсъблечени културисти от мъжки и женски пол се боричкаха из калната яма, донесла името на заведението. На дансинга се вихреше разнородна тълпа — голи до кръста женствени юноши, намазани с плажно масло; момичета с момичета; няколко безнадеждно нормални момчета с приятелките си. Същинско море от кожени облекла, вериги, ботуши и гола плът. Всеки гледаше да е по-моден от съседа си.

Криси се повдигна на пръсти и викна нещо в ухото ми. Не я чух. Тя махна с ръка към двама мъже на средна възраст с черни тениски под двуредните костюми. Наоколо пърхаха местни яребички, а фотографът от списание „Оушън Драйв“ щракаше на поразия. Единият от мъжете влачеше конска опашка, макар че по темето нямаше нито косъм. Другият беше с бръсната глава и ми напомни за Лари Шийн. Все още не чувах Криси, но когато тя отиде да поговори с тях, предположих, че са собственици на този нов храм на културата.

Оставих я да си върши работата и тръгнах на самостоятелна експедиция. В съседната яма се лееше пяна и няколко голи веселяци щурееха из нея. Три-четири метра по-нататък някакво момче (или момиче) с маскировъчни панталони, войнишки ботуши и розов сутиен, едва прикриваш неговите (нейните) малки гърдички, сипваше от найлонова торбичка хапчета в шепите на две непълнолетни момиченца. Сториха ми се познати. Ами да, бях ги зърнал с майка им в „Мо Са Би“. Е, ако не на модния подиум, поне бяха пробили в света на купоните. Едното подаде няколко банкноти на безполовия Рамбо, който разцелува и двете по бузите, после прибра торбичката в джоба на маскировъчния панталон.

Лично аз не разпознавам хашиш от марихуана, кокаин от хероин или ЛСД от екстази. Вярно, пушил съм малко трева на младини, но днес не поемам нищо по-силно от кофеин. Пристъпих към двете е момиченца и изревах:

— Този боклук ще ви убие!

Те се изплезиха едновременно и аз реших да си гледам работата. Тръгнах покрай дансинга. На преградения вход към една от стаите за високопоставени гости издокараният пазач ме позна. Има си хас — веднъж го отървах от обвинение за подправка на чекове. Той ми махна да мина и щом влязох, зърнах неколцина местни политици, една латиноамериканка от сапунените опери и други познати физиономии. Тук свиреше по-тиха музика. Прожекторът осветяваше малка сцена, на която гола негърка, намазана със сметана, се кълчеше изкусително към гола бяла жена, покрита с шоколад. Нямам кой знае какъв опит в купоните по Саут Бийч, но все пак предположих, че не съм на готварски курсове.

Жените се прегърнаха, после взеха да трият бедро в бедро, обменяйки сметана и шоколад. После легнаха върху сцената с глави в различни посоки и преплетени бедра. Изникнаха двама мускулести млади мъже. Голи, мургави островитяни. Сложиха коктейлни черешки върху гърдите на жените, после легнаха от двете страни, леко пречупени в кръста като затворени скоби. Четиримата се раздвижиха в такт с музиката, след това едната жена слезе между тълпата. Посрещнаха я с аплодисменти.

— Това е художничката — обади се развълнувано някой до мен.

— Нарекох творбата си „Бананов шейк“ — съобщи гордо тя и тълпата изръкопляска възторжено.

Вече ме мъчеше главоболие и исках да се прибирам. Надявах се Криси да е приключила с ангажиментите и да е гушнала чека. Името й щеше да цъфне във вестникарската колонка „Кралица на нощта“ и да зарадва опашатия плешивец.

Напуснах залата за избраници и открих тоалетна с три автомата за презервативи. Тъкмо се плисках със студена вода на мивката, когато чух познат дрезгав глас:

— Ласитър, правиш голяма грешка.

Надигнах глава и зърнах в огледалото Гай Бърнхард. Все още приличаше на прасе.

— Не биваше да обвиняваш така Лари Шийн. Бива си го за пресата, но е само театър. Заседателите няма да клъвнат.

— Още не съм свършил с него. Преди да приключа, ще пропее твоето име.

— По дяволите, Ласитър. Сега вече наистина сбърка.

Тогава видях двамата юначаги зад него. Спомних си ги от разходката из манговите горички. Ниски, набити латиноамериканци, сляпо предани на господаря си. Бърнхард се дръпна назад, а те прекрачиха напред. Завъртях се, подгънах леко колене и отпуснах ръце. Адреналинът прогони дрямката. Посрещнах първия с ляв прав, от който главата му отхвръкна назад. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как вторият размахва лъскав нож под носа ми. Отстъпих, докато опрях задник в мивката.

Ножът се приближаваше. Беше сгъваем, с дръжка от черен емайл. Острието се надигна под брадичката ми и леко прободе кожата. Усетих как се отрони капка кръв. Отметнах глава до болка в шията. Нямаше накъде да мърдам. Можех само да слушам Гай Бърнхард.

— Ръсти каза, че си твърдоглав…

— Много му разбира тиквата.

— Каза, че не мога нито да те убедя, нито да те подкупя. Очевидно е прав. Но дори и тъпото муле може да се научи на нещо. А днешният урок е, че ако някой наперен адвокат насочи пръст срещу мен, има опасност да си остане без него. Мислиш се за много печен, но знаеш ли какво? Кръвта ти е като на всички други.

Той кимна и пазачът плъзна ножа под брадата ми. Очерта се кървава линия, после протекоха капки. Онзи отстъпи крачка назад и избърса ножа в сакото ми. Приятелят му се приближи и докато притисках раната, той ми заби един десен в корема. Свлякох се долу задъхан и окървавен.

Когато Еиб Соколов ми пожела добро утро, имах две лепенки под брадата.

— Какво те е сполетяло?

— Малка злополука при бръсненето.

— Нерви, а? — рече той и тръгна към масата на обвинението.

Бях разказал на Криси какво е станало и обявих обсадно положение до края на делото. Сега стояхме в съдебната зала на негова чест Майрън Стангър и аз се мъчех да мисля единствено за свидетелката.

Секретарката обяви нейното име и доктор Милагрос Сантяго пристъпи към свидетелското място, кимна на заседателите и седна. Беше с тъмносин костюм, а очилата стърчаха над челото й. Спадаше към онези жени, които умеят да носят с достойнство десетина излишни кила и пет пари не дават за чуждото мнение. Мили съобщи необходимото за биографията и квалификацията си, после преминахме към деловата част.

— Старият възглед за автобиографичната памет идва още от Фройд — започна доктор Сантято. — Той описва потискането на спомени като защитен механизъм, целящ да намали психическата болка от тревоги, вина или срам. Дълго време смятахме, че всяко събитие от човешкия живот се съхранява някъде в мозъка и само чака да бъде извлечено чрез лекарства, хипноза или медитация. Но сега знаем, че не е толкова просто. Спомените ни се преобразуват непрекъснат и когато потрябват, вадим ги от мътни води. Това са истински спомени с неверни подробности или неверни спомени с истински подробности.

Тя обясни на заседателите, че историческата истина за реални събития се различава от разказвателната истина, тоест нашите спомени.

— Ние не съхраняваме спомените като байтове информации върху компютърен диск, готови да изникнат съвършено точно при всяко натискане на бутона каза тя, гледайки право към ложата. — Спомените са податливи и с времето проявяват склонност да се променят или изместват. Когато ги потърсим, те се оказват смес от факт и измислица.

Накарах доктор Сантяго да опише своята дейност и работата на други изследователи. Тя цитира трудовете на доктор Елизабет Лофтъс и нейната аналогия за паметта като огромна черна дъска с безкраен запас от тебешири и гъби. Паметта е динамична, вечно променлива, податлива на внушение, тъй че никой не знае докъде свършва истината и откъде започна въображението. Тя разказа за личните митове, които всички ние си създаваме за миналото, за мечтите и сънищата, които приемаме като реалност. Разказа за псевдоспомените от предишни прераждания и за въображаеми преживелици с извънземни посетители и сатанински сили.

— Хората с подобни спомени не лъжат — каза тя. — Те минават през детектора на лъжата и е много трудно да бъдат опровергани. Но ние знаем, че този вид спомени имат сериозни дефекти. Объркваме сънищата с истински събития от миналото. Колкото до случаите с насилие, паметта е най-слаба в двата края на спектъра — скуката и стреса. Както баналните, така й жестоките събития намаляват точността на паметта. И, разбира се, спомените могат да бъдат фалшифицирани, съзнателно или не, от странични хора.

Докато тя говореше, аз гледах заседателите. Следяха с неприкрит интерес, някои кимаха, разпознавайки свои инстинктивни открития. Най-добрият експерт е онзи, който говори разбираемо за простосмъртните. Думите му съвпадат с това, което знаем. ДНК анализът, като комбинация от генетика и статистика, представлява тежко изпитание за средния гражданин на нашата област, който едва владее английския език, камо ли тънкостите на химията. Ако имам избор между учените брътвежи на някой професор и простичката кристална пантофка на Пепеляшка, винаги предпочитам второто.

След като слушах двадесет минути Мили Сантяго, вече нямах представа дали вярвам на собствените си спомени. Наистина ли бях видял баща си да плаче на верандата онзи ден, когато майка ми избяга с любовник? Или помнех своите сълзи?

— Твърдите ли, че не съществува възстановяване на потиснати спомени? — попитах аз.

— Не, не твърдя — отговори Мили.

Също като Соколов, аз обичам на разпита да открехвам вратички и веднага да ги затръшвам.

— Потискането на спомени с добре известно явление — продължи тя. — При едно проучване изследователите установиха, че трийсет и осем процента от възрастите жени, лекувани заради сексуално насилие в детството, нямат спомен за инцидента. Трудното е тези спомени да се възстановят без смесване с по-късни събития или внушения на терапевта, били те неволни или злонамерени.

Злонамерени. Чудесна думичка. Според мен страшно прилягаше на Лорънс Шийн.

— Литературата е пълна с фалшиви обвинения — продължи тя, — например случаят с момче от църковен хор, което обвини един католически кардинал в сексуална злоупотреба, а след това се отметна. Днес знаем, че често подобни обвинения са предизвикани от самата терапия.

Време беше да пристъпим от общото към частното.

— Имахте ли възможност да прегледате обвиняемата Криси Бърнхард?

— Да, прегледах я.

— Запознахте ли се с някаква документация по случая?

— Изчетох цялата папка на доктор Шийн, включително бележките от терапевтичните сеанси, тестовете, диагнозите и звукозаписите. Освен това прегледах всички достъпни медицински справки от детството и настоящето на пациентката.

— Въз основата на тези документи и собствения ви преглед можете ли да кажете в рамките на разумната медицинска увереност дали Криси Бърнхард е била изнасилена от баща си?

— Не мога.

Заседателите се спогледаха озадачено. Бях ги разочаровал. Очакваха величайшо разкритие, а такова нямаше. Засега.

— Какво успяхте да установите?

— На възраст около единайсет години Кристина е преживяла жестока травма и е потиснала спомените за инцидента — каза доктор Сантяго. — Има никои признаци за сексуално насилие, които съвпадат по време. Между единайсетата и тринайсетата си година тя е имала няколко възпаления на пикочния канал и е страдала от смушения в храненето. Пак по същото време оценките и поведението й в училище се влошават. Това може да е доказателство за сексуално насилие, макар и не категорично.

— Какво ще кажете за факта, че под хипноза Криси разкрива предполагаеми епизоди на насилие от страна на баща си?

— Тези твърдения са точно толкова надеждни, колкото показанията на свидетел, който разпознава престъпника, след като полицаите му подскажат. Разкритията на Кристина са повлияни от предубедения разпит на доктор Шийн, тъй че губят всякаква достоверност. Всъщност в момента те са разклатени дотолкова, че Кристина сама не знае какво се е случило.

— Тогава как да определим истината?

— Няма сигурен начин, но при умело, безпристрастно разпитване под хипноза и без използване на лекарства, можем да се надяваме на успех.

Аз се обърнах към съдията.

— Ваша чест, призоваваме Кристина Бърнхард да бъде под хипноза от доктор Сантяго.

— Какво? — Ейб Соколов скочи на крака и се приведе към съдийската маса като бушприт на платноходка. — Прокуратурата възразява. Не можете да съберете две свидетелки тук и да им устройвате забава.

— Случайно да имате нещо против жените? — попитах високо, за да ме чуят заседателките.

— Няма такъв прецедент — оплака се Соколов.

— Това е съдебен експеримент и като такъв не се различава от всички останали — контрирах аз.

Адамовата ябълка на Соколов изхвръкна над яката на ризата.

— Това е евтин театър!

— Дайте да си поговорим — махна ни съдията. Когато се приближихме, той ме погледна. — Какви номера въртиш, Джейк?

— Никакви — прошепнах аз. — Не знам какво ще каже клиентката ми. Никой не знае.

— Тогава си некадърник — заяви Соколов. — Първо проваляш собствения си свидетел. А сега и това! Съдът би трябвало да вземе клиентката ти под защита.

— Високо ценя грижата на прокуратурата за благоденствието на моята клиентка — казах аз, — но обсъдих подробно въпроса с нея и тя е готова да рискува. Иска да знае истината и желае съдебните заседатели също да я узнаят.

— Как се разпитва обвиняем под хипноза? — проплака Соколов.

— Не се разпитва — казах аз. — Докато е под хипноза, нито аз ще припаря до нея, нито ти. Когато се събуди, ще помни всичко. Тогава ако щеш, я разпитвай. Обикновено така и правиш.

— Стига, момчета — каза съдията, като стрелна поглед към ложата. — Водим процес за убийство и нямам намерение да ограничавам излишно защитата. Но, Джейк, ако ми натресеш разни истории за прераждания или някакви там магии и вещици, ще те клъцна по-бързо, отколкото онази колумбийка остави мъжа си без атрибути.

— Ваша чест, не знам какво ще се случи, тъй че не мога да обещая.

— Ама наистина ли не си репетирал? — прошепна негова чест Майрън Стангър.

— Не съм. Доктор Сантяго каза, че не бивало.

Съдията тихо подсвирна.

— Мили боже, ако не получавах заплата за тая работа, щях да си купя билет.

— Точно това имах предвид, ваша чест — накисна ме Соколов. — Джейк превръща съдебната зала в цирк.

— Е, ако слоновете вземат да се издрискат на пода, ще го посипем със стърготини — каза съдията.

Кимнах почтително пред този бисер на правната мъдрост и се върнах пред заседателската ложа. Погледнах клиентката си, леко се поклоних и казах:

— Криси Бърнхард, елате насам, ако обичате.