Блондинка от Маями

Следите на чудовището

Ако си адвокат в телевизионен сериал, поемаш само по едно дело, приключваш го виртуозно за нула време, после слизаш по стъпалата пред съдебната сграда и си подмяташ куфарчето, а хубавата клиентка ти благодари за чудесния резултат.

В истинския живот е по-различно.

След обяд почнах да се укривам от Роберто Кондом, който непрестанно звънеше и оставяше на Синди инструкции, как да се пазаря с обвинението по алигаторско-бракониерското дело. Идеята беше, че щял да даде на природозащитните организации петдесет и седем яйца от алигатор, с които да компенсира убитите животни. Зарекох се при следващото обаждане да го питам крадени ли са тези яйца, или сам ги е снесъл.

С най-голямо старание не извърших няколко важни неща: не отговорих на служебните писма, не прегледах текущите преписки и не посетих заседанието за обсъждане на новите декораторски планове. Декораторите предлагаха да избираме между пейзажите с платноходки на Уинслоу Хоумър и кошмарите на Пабло Пикасо. Веднъж бях предложил да украсим заседателната зала с няколко подводни снимки на акули, ръфащи плячка. Никой не го прие на сериозно, освен старшия съдружник, който ми отряза годишните премии наполовина. Девиз на фирмата: „Ядем каквото убием“. Остатъкът се разпределя (евентуално изяжда и изпива) на „баловете по случай данъчната Нова година“, както пише в рекламната брошура. Аз го наричам по-простичко Голямото освинване.

Синди беше изчезнала от бюрото си и когато телефонът задрънча, аз проявих неблагоразумието да вдигна слушалката. Обаждаше се Силвио Санчес от затвора. По професия той беше ресторантски рецидивист — тъпчеше се по скъпи заведения, без да плаща, и така си осигуряваше няколко месеца подслон и прехрана на държавни разноски. Сега искаше да съди общината, защото в затвора не сервирали кафе без кофеин. От кофеина не можел да спи и това нарушавало конституционното му право на нощна почивка.

Посрещнах един нов клиент с кожени панталони, мокасини на бос крак, разкопчана копринена риза и златен ланец. Казваше се Морис Голд и ако някой режисьор вземеше пак да снима „Треска в събота вечер“, сигурно би му дал роля, макар че беше надхвърлил петдесетте и лъсканата му черна перука стоеше малко накриво.

След като се намести в креслото за клиенти, той попита:

— Да си покажа ли оная работа?

— Нека първо се опознаем — рекох аз. — И тъй, какво ви насочи към доктор Педро Кордеон?

— Видях му рекламата по телевизията. Веднага след вечерния филм.

Кимнах одобрително, сякаш бе проявил забележителна предприемчивост.

— Обадих му се за повече информации на безплатния телефон.

Морис Голд извади от портфейли са изрезка и ми я подаде.

— Периметрална автотрансплантация и корекция на анатомията — прочетох аз. — Туй пък какво е?

— ПАТКА. Изсмукват тлъстината от корема и после я инжектират в пениса. Правят го по-дебел. — Той намигна лукаво и добави: — С две ръце едвам си хващаш парчето.

— Хитро — рекох аз. — И какъв е проблемът?

— Искате ли да видите?

— По-късно може и снимки да правим, и да ги публикуваме в пресата, както речете. Засега просто кажете какво не е наред. Импотентен ли станахте? Изкривиха ли го? Защо искате да ги съдите?

— Изглежда по-къс.

— Изглежда? По-къс ли е или не?

— Не, това е измама на зрението. Стана по-дебел и затова изглежда по-къс. Трябваше да ме предупредят.

Да го предупредя значи!

Тъй си е то, вечно трябва някои да ни предупреждава и да не стоим прави върху най-горното стъпало на бояджийска стълба, да не се пъхаме под джантата, когато сменяме гума, и да си правим сметката, че в огледалото за обратно виждане колите изглеждат по-далече, отколкото са в действителност. Застанем ли пред закона всички се правим на малоумни, а ако от собствена глупост си натресем неприятности, тогава… дай да съдим негодниците до дупка.

Викнах Синди, която тъкмо си боядисваше ноктите на краката в цикламен цвят. По моя молба тя изрита Морис Голд от кантората, но не пропусна да види пострадалия орган. Посъветва го да яде повече зеленчуци и да намали млечните продукти. Нямам представа защо.

След като разчистих бюрото, тоест смъкнах всичко на пода, аз разгърнах досието от доктор Лорънс Шийн и почнах да чета. Записките потвърждаваха всичко, което ми бе разказал за Кристина Бърнхард. Оплаквания от мигрени, кошмари и безпричинни пристъпи на ужас. Болезнено напълняване в ученическите години, алкохол и кокаин още преди да навърши пълнолетие. Неопределено чувство на тревога откакто се помни. Липсващи спомени от периода на детството.

Пъхнах една касета в касетофона на бюрото, натиснах бутона, станах и отидох до прозореца. От трийсет и втория етаж виждах плажа на Вирджиния Кий. Бели вълни браздяха океана като рипсено кадифе чак до хоризонта. Югоизточен вятър със скорост около трийсет километра. Няколко сърфа се носеха по водата. Представих си как пъстрите им платна плющят от вятъра. Но следващият звук, който чух, нямаше нищо общо с вятъра.

— Смяташ ли, че трябва да контролираш емоциите си? — попита доктор Лорънс Шийн.

Тишина. После гласът на Криси:

— Не го ли правят всички?

— Не, или поне рядко им се налага. Случва ли се да реагираш пресилено, или да насочваш гнева си в неправилната посока?

— Мисля, че да. Понякога.

Шумолене на писалка върху хартия.

— Унасяш ли се понякога, губиш ли връзка с реалния свят?

Ново мълчание. Неволно се унесох в мисли за вятъра и платна. Дявол знае дали губех връзка с реалния свят.

— Да, мисля, че ми се случва. Понякога се унасям.

Въпросите продължаваха. Чувстваш ли се различна от другите хора? Смяташ ли, че трябва да бъдеш съвършена? Използваш ли работата и успехите, за да компенсираш чувството за провал в области от живота си?

Криси отговаряше малко колебливо, но утвърдително. Аз също. Не се съмнявах, че така биха отговорили и повечето американци. Но все пак аз съм човек с широки възгледи. Не разбирам ли нещо, трая си, дори да ми прилича на идиотски тест от списание. Кой знае може пък в тия записи да се криеше оправдание за убийство.

Нещата започнаха да се оформят едва след няколко сеанса. Вече не ставаше дума за унес, а за кошмари. Криси не помнеше много добре какво сънува и доктор Шийн и помагаше.

— Спомняш ли си заключени врати или потайни тунели?

— Мисля, че не — отговори тя с плах, тъничък глас.

— Водопади или реки с опасни бързеи?

— Не.

Представих си я как тръсва глава и кичур руса коса провисва край скулата й.

— А змии?

Кратко мълчание.

— Винаги съм се страхувала от змии…

— Аха! — В гласа му прозвуча тържеството на откривател. — Продължавай.

— Да. Случва се да сънувам змии.

— Кошмарни ли са сънищата? Страхуваш ли се от змиите?

— Да.

— Сега вече потръгна — каза Шийн. — Естествено, змиите са фалически символ.

Я стига бе! Може и да не съм лекар, но лично аз най-напред бих я попитал дали някога не се е плашила от истинска змия. В моя квартал между Къмкуот и Поинсиана е тъпкано със змии, някои от тях дори не членуват в местното адвокатско дружество. Има един грамаден черен смок, дето ме стряска всеки път, когато излизам да бера манго. И ако искате да знаете, понякога след това ми се случва да сънувам змии. Предлагам ви епохалната теория на Ласитър, сънищата могат да отразяват не само символични, а и реални събития. Понякога пурата си е просто пура.

— Кристина, моля те да надникнеш по-дълбоко в паметта си.

— Добре.

— Онова, което търсим, не е на повърхността и навярно ще ти е трудно да го откриеш…

Сега си я представих как кимва.

— Била ли си сексуално насилвана като дете?

Отрицанието дойде веднага. Дори на два пъти.

— Не. Не.

— Не бързай толкова. Ти не си оставяш време да поразмислиш, да се вгледаш в дълбините.

— Защо ми е да размишлявам? Ако имаше нещо такова, щях да го помня.

— Не е задължително — каза докторът. — Всъщност на този въпрос може да има само два верни отговора: „Да“ или „Не знам“. Просто не можем да отхвърлим тази възможност, особено като вземем предвид сегашните ти симптоми.

Леле, братче, сума ти подвеждащи въпроси съм чувал в съда, но този бие всички рекорди. А ако отговорът не е удовлетворителен, следва покана „да се вгледаш в дълбините“. Вече виждах накъде е тръгнало. Докторът щеше да изкопчи спомени, които Криси не можеше да открие сама. Представих си как ще посрещнат съдебните заседатели подобна история. Не съвсем почтената част от съзнанието ми говореше на другата, почти честната, че не би било зле да изгоря записите. Доктор Шийн имаше право, когато намекна, че е по-добре да ги потули. Хиляди пъти предпочитах Криси сама да разкаже за насилието, отколкото да обясня пред съда как си е възстановила спомените.

— Не разбирам — говореше Криси на записа. — Как бих могла да забравя, ако са ме насилвали?

— Не си забравила. Споменът съществува, но жертвите на кръвосмешение често отхвърлят действителността. Ще са ти необходими много усилия, за да пробиеш стените в съзнанието си. Има заключени врати. Трябва да намерим ключовете, а това няма да е лесно. Може да трае седмици или години, а когато се върнат, спомените ще бъдат болезнени. Може да бликнат като мехурчета или да изригнат като лава от вулкан.

Мехурчета? Лава? Какво би рекла баба, шашкънин.

— Кой ме е насилвал? — попита едва чуто Криси.

— Не знаем, нали?

— Непознат ли е бил или близък човек?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Просто не разбирам защо не го помня.

— Детето в теб те пази от спомена. Но това отхвърляне създава други проблеми. За да ги излекуваме, трябва да накараме детето в теб да ни разкаже истината.

— Страх ме е — каза Криси.

— Аз ще ти държа ръката в това пътешествие. Пътят към спомена е коварен и изпълнел с болка, но на края те чака обновление и живот.

Чух как Криси въздъхна.

— Добре. А сега какво?

— Била ли си хипнотизирана някога? — попита доктор Шийн.

— Отпусни си и насочи мисълта си към дишането — каза доктор Шийн с успокояващ, напевен глас. Отнякъде долиташе тиха музика, нотите на пианото звъняха леко като дъждец по ламаринен покрив.

— Дишай дълбоко. Точно така. Настани се удобно в креслото. Отпусни лицето и шията. Отпусни цялото тяло. А сега си представи ярка бяла светлина. Светлината ще плъзне от главата ти надолу по тялото, освобождавайки всичко, което докосне. Всяка клетка, всеки мускул, всеки орган ще бъде докоснат от прекрасната ярка светлина. Чувстваш се спокойна и безметежна, докато тя минава по кръвоносните съдове из цялото тяло. Гледай светлината. Усещай как нейният покой изпълва дробовете и сърцето ти, достига навсякъде, отпуска те все повече и повече.

Не знам за Криси, но на мен определено ми се доспа. Или доктор Шийн наистина си разбираше от работата, или не биваше днес на обяд да пия две бири със сандвича.

— Освободи съзнанието си от нормалните ограничения на времето и пространството. Скоро ще можеш да си припомниш всичко и да се изцелиш.

Доктор Шийн помълча и аз си представих как Криси лежи със затворени очи. После докторът започна да брои отзад напред.

— Десет, девет, осем… слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко, седем, шест, пет… чувстваш се тъй спокойна и безметежна, четири, три… напълно отпусната… две, едно. Ти изпитваш дълбок покой, намираш се в съвсем непознато състояние.

Главата ми клюмна, сепнах се и за момент изпаднах в съвсем непознато състояние. Имах чувството, че съм задрямал на лекция по политология в Пенсилванския университет.

— Представи си, че слизаш по красиво стълбище към най-дълбоките кътчета на съзнанието — говореше доктор Шийн, — към място без пространство и време, където всичко се свързва и обединява, където царува безкрайна мъдрост и можеш да си припомниш всичко. Виждаш ли го?

— Да — отговори сънливо Криси.

— Сега виждаш тунел с ярка светлина в другия край. Тръгваш по тунела към светлината. Когато излезеш на светло, ще бъдеш на друго място и в друго време. Ще можеш да си припомниш всичко. Мъдростта, знанията и спомените са в теб. Детето в теб е готово да проговори.

Ново мълчание, нарушавано само от тихите звуци на пианото и флейта. После прозвуча гласът на доктора:

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. — Думите бяха бавни, но ясни, произнесени с нежен детски глас. — Имам всичко, което може да иска едно момиче.

— Какао имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

Кратко мълчание.

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?

— Не знам.

— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.

— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.

— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.

— Той я удря. — Кристина се разхълца. — Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.

— Удря ли те баща ти?

— Не. Никога. Дори когато съм лоша.

— Кога си лоша, Кристина?

— Когато не правя каквото ми каже татко.

— Той докосва ли те по начин, който те плаши?

Тишина.

— Не.

— Идва ли в твоята стая да ти прави разни неща?

— Не. Не си спомням нищо такова.

— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?

— Не знам. Странни неща.

— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?

— Да.

— Правила ли си секс с баща си?

Ново ридание.

— Не помня.

— Но ти плачеш. Защо плачеш?

— Не знам.

— Кристина, виждала ли си някога следи от диво животно в гората?

— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.

— А самата костенурка виждала ли си?

— Невинаги. Понякога само следите.

— Но знаеш, че костенурката е била там.

— Да.

— Аз виждам следи от животното из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?

— Не знам.

Щрак. Това пък какво беше, по дяволите? Тихо щракване на изключен касетофон.

После гласът на Шийн:

— Да поговорим за баща ти.

Момент! Спрях записа и го върнах назад. Пак същото щрак, после гласът на Шийн. Колко бе траяла паузата? Секунда, минута, осемнайсет минути и половина? Какво бе казал Шийн в сумрачния си кабинет на обърканата и хипнотизирана млада жена? И какво казваше в момента?

— Да поговорим за баща ти.

— Винаги съм обичала татко. Винаги.

— Браво, Криси. Добро момиче.

— И татко винаги ме обича.

— Така ли?

— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…

— Какво. Кристина?

— Вече си спомням. Спомням си.

— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?

— Аз правя татко щастлив. Уж, че съм мама.

— Той идва ли в стаята ти?

— Да.

— Правиш ли секс с татко си?

— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.

Изслушах и останалите записи. Спомените ставаха все по-конкретни и ярки. Детинският глас на Криси разказваше какво си шепнели нощем с баща й „Нашата малка тайна“ — казвал той. Виковете на зряла жена отразяваха нейната ярост. Говореше ту будна, ту под хипноза. Чувах риданията й, докато описваше колко я боляло „там долу“. Чувах гласа и да се прехвърля от невинното детско объркване към гневните крясъци на зряла жена.

Мъжкарят на стадото. Хромозомите му го тласкат към оцеляването на най-силния и заради това той е готов да убива. Потъпкал душата си, той осквернява земята, отрича своя Създател и не признава друга власт, освен собствената си воля. Стъпят най-долу върху еволюционната стълбица, той налага физическата си власт над жените чрез побой и насилие. А още по-ниско от този космат братовчед на Homo sapiens neanderthalensis стои едно гнусно адско изчадие — бащата, готов да изнасили детето си.

Разтреперан от гняв и погнуса, за момент бях готов да убия собственоръчно Хари Бърнхард. И това ме накара да се замисля. Истински или не, спомените звучаха убедително. И макар да знаех, че някогашното насилие не оправдава убийство, аз се питах дали съдебните заседатели не биха склонили да предявят на Кристина по-меко обвинение, или дори да я оправдаят.

На последния запис Криси не бе хипнотизирана. Разказваше на доктор Шийн за живота си, за провалените връзки, алкохола и наркотиците. Благодареше му, че е отворил вратата към миналото.

— Обмислих онова, за което говорихме вчера — каза тя.

— Потребността от цели? — попита Шийн.

— Не. Онова, за което говорихме после.

Кратко мълчание.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса.

— Може би не трябва да ми го казваш.

Какво беше това, по дяволите? Защо го усукваха?

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Чух скърцане на стол и шумолене на хартии.

Щрак.

Пак. По дяволите! Изчаках, но вече нямаше нищо. Само тихото шумолене на въртяща се лента. Потърсих друга касета. Нямаше. Погледнах датата — 14 юни 1995 година.

Обмислих всички неща, които би могла да разкаже Криси на психиатъра два дни преди да убие баща си. Нито една от възможностите не ми се харесваше.