Блондинка от Маями

Езикът на жестовете

След обяд доктор Лорънс Шийн каза на заседателите, че в съзнанието на всеки от нас има тайно кътче, където заключваме най-мъчителните спомени.

— Моята работа е да отключвам това кътче и да освобождавам спомените. Само чрез спомена можем да оздравеем.

Задавах въпросите кратко и ясно, оставяйки Шийн да говори. Исках да е спокоен и самоуверен. Така контрастът щеше да бъде още по-ярък, когато го пречупех. Ако го пречупех.

— Всички спомени се съхраняват някъде в мозъка — продължаваше Шийн. — Някои са достъпни, готови да излязат наяве по всяко време. Други са замразени като в ледник. Аз използвам лекарския си опит, за да затопля този ледник, да разтопя ледовете и спомените да рукнат на воля като река през девствен лес.

Беше затънал до уши в цветисти изрази, но аз го оставих да си играе играта. Също като риба на въдица, щеше да плува насам-натам докато го подсека. Той разказа на заседателите за хипнозата, образните спомени, психодрамата, свободните асоциации и хипнотичното връщане към детството. Продължи да говори за пациенти, отхвърлящи миналото и за неволните проблясъци у жертвите на насилие. Думите спомен и изцеление се повтаряха почти толкова често, колкото и съкращението ПТСС.

— Посттравматичен стресов синдром… този термин навярно ни е познат — обърна се Шийн към заседателите с леко високомерие. — Наричахме го и виетнамски синдром преди време, когато войниците ни страдаха от него. Какъвто и термин да изберем, той означава, че пациентът е потиснал дълбоко в себе си ужасите от миналото.

Той разказа за миналото на Криси Бърнхард. Проблемите с храненето, алкохола и наркотиците, пагубните връзки с мъже, липсващите спомени от детството, чувството, че не владее живота си. Описа разликата между травматичните спомени, които се съхраняват в пълни подробности, и онези, които изобщо не можем да си припомним.

— Травмата от първи тип е кратък инцидент, който оставя ярки, незаличими спомени — обясни Шийн. — Травмата от втори тип се дължи на многократни преживявания и често бива забравена. Съзнанието предвижда идващото насилие физическо, сексуално или емоционално — и потиска паметта, за да продължи да функционира. Естествено, този защитен механизъм е колкото полезен, толкова и вреден. Жертвата не се спасява от мъките при насилието. Тя просто ги усеща по други, самоунищожителни начини. Криси бе преживяла травма от втори тип и поради това не я помнеше, докато не отключих вратичката, за да започна процеса на изцеление.

— Значи тя не помнеше за предполагаемото насилие, докато вие не й го разказахте, така ли е?

— Не, изобщо не е така. Нищо не съм й казал.

Този път Шийн бе възмутен и напълно подготвен, защото знаеше накъде го водя. Той отправи към заседателите небрежна усмивка, за да подскаже, че ще се справи с коварния адвокат.

— Не й ли подсказахте, че е била изнасилена от баща си?

— Не, помогнах й да си спомни какво е станало, за да може да оздравее. Става дума за малко момиченце, подлагано многократно на изнасилване. — Той натърти на думата изнасилване. Думата беше грозна и една от заседателките неволно се сви. — За да преодолее болката и срама, тя е изпадала в транс всеки път. След това не казвала никому. Нито на майка си, нито на учителите, нито дори на самата себе си. Не помнела, защото не си позволявала да помни.

Изглеждаше самоуверен и убедителен. Очевидно беше или блестящ лекар, или цар на шарлатаните. Мислех, че знам кое точно, но можех ли да го докажа? Тогава пуснах записа.

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. Имам всичко, което може да иска едно момиче.

Заседателите седяха като омагьосани и слушаха детинския глас:

— Какво имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?

— Не знам.

— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.

— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.

— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.

— Той я удря. Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.

— Удря ли те баща ти?

— Не. Никога. Дори когато съм лоша.

— Кога си лоша, Кристина?

— Когато не правя каквото ми каже татко.

— Той докосва ли те по начин, който те плаши?

— Не.

— Идва ли в твоята стая да ги прави разни неща?

— Не. Не си спомням нищо такова.

Спрях касетофона.

— А сега, доктор Шийн, поправете ме, ако греши, но не чухме ли току-що Криси отрича да е била изнасилвана от баща си?

— Да, чухме.

— След дълги часове предварителни разпити?

— Да.

— Под хипноза?

— Да.

— Инжектирана е с натриев амитал за стимулиране на паметта?

Вярно, знаех, че според Мили Сантяго натриевият амитал не помага, но аз съм адвокат. Мога да си затворя очите, ако смятам, че е в интерес на защитата, а Шийн едва ли можеше да възрази, след като го бе използвал.

— Да, инжектирах й натриев амитал.

— Но въпреки всичко това — разпитите, хипнозата, серумът на истината — вие не пожелахте да приемете отрицателния отговор.

— Не пожелах да приема за чиста монета отговорите, които излизаха от повърхността на съзнанието й.

— Повърхността на съзнанието й? — промърморих аз, повдигайки вежди. — А къде се намира тя? В мозъчната кора, в малкия мозък, в Панамския провлак?

Когато изчерпя логиката и интуицията прибягвам към присмех и подигравки.

— Повърхност е само образно казано — отговори през зъби той, — но вие навярно знаете, че регулаторът на съзнателната памет се намира в хипокампуса. Изследванията показват, че хора, преживели насилие в детството, имат по-малък хипокампус. Смята се, че потиснатите спомени биват съхранявани в сливиците, напълно отделно от хипокампуса.

— Можете ли да го докажете? Можем ли да надникнем в мозъка на Криси Бърнхард, за да открием тези спомени в нейния… как го нарекохте… хипокампус?

Един от заседателите се изкиска. Добре.

— Не, разбира се — настръхна Шийн. — Това са научни теории на функциите на мозъка.

— Теории — повторих аз. — Земята е плоска. И това е било теория.

— Възразявам — обади се Соколов. — Спорно и… архаично.

— Приема се — каза съдията. — Карайте по същество, мистър Ласитър.

— Каквито и събития да е имало в нейния мозък, Криси не можеше да си ги припомни, прав ли съм, докторе?

— Да, но би било безотговорно да спра до там. Не забравяйте, че я проучвах. Познавах нейните симптоми, затрудненията й да общува и да разбере какво иска, страха от нови преживявания, безредните сексуални връзки, проблемите със съня и храненето плюс още редица класически симптоми.

— И те ви доказаха, че е била жертва на сексуално насилие?

— Съвпадаха с възможността за сексуално насилие в детството. Нещо повече, това са извънредно убедителни признаци за подобно поведение.

— Но защо точно баща й? Дори да сте прав, защо не заподозряхте някой роднина, учител или градинар?

Той нямаше готов отговор, но прикри страха си под маската на дълбоко, сериозно размишление. Беше добър свидетел и аз го ненавиждах. След малко каза:

— В нашето общество най-често насилник се оказва именно бащата. Родителското насилие е истинско масово бедствие.

— Значи разчитахте на статистиката?

— Не съвсем. Разчитах на опита и образованието си.

— И на факта, че познавате Хари Бърнхард?

Той кимна, преди да отговори.

— Да, познавах Хари. Това ми даваше допълнителни сведения, които невинаги са на разположение при психотерапията.

— Нека да задълбаем. Когато Криси беше на единайсет години, вие посещавахте майка и по четири-пет пъти седмично, прав ли съм?

— Да.

— И Криси бе там по време на посещенията?

— А присъстваше ли баща й?

— Да.

— Тя странеше ли от баща си, боеше ли се от него?

— Не.

— Хари докосваше ли дъщеря си по непристоен начин?

Всички заседатели гледаха Шийн. Трябваше да отговори отрицателно. Ако кажеше да, ставаше напълно излишно да прибягва към сложна хипнотична терапия, за да разгадае тайната на Криси и нейния съсипан живот.

— Не. Държеше се като любящ баща, но нямаше открити признаци за кръвосмешение.

— Криси проявяваше ли някой от симптомите за сексуално насилие, когато беше на единайсет или дванайсет години?

Тоя се поколеба и аз усетих мислите му. На разпита често става така. Знаеш накъде е тръгнало и умният свидетел също го знае. Но Шийн отново бе в безизходица. Ако кажеше да, щях да го попитам какво е предприел спрямо предполагаемото насилие. Естествено, трябваше да отговори, че не е сторил нищо, а тогава щях да оспоря неговата компетентност и благонадеждност. Разпитът на свидетел е като шахматна партия. Винаги мислиш три хода напред.

— Не, не съм забелязал.

— И все пак допълнителните знания за Хари Бърнхард някак си са ви подтикнали към извода, че е изнасилил дъщеря си?

— Те бяха само един от факторите — бързо отвърна Шийн.

— На какво друго разчитахте, доктор Шийн… на факта, че го мразехте ли?

Той плъзна длан по бръснатата си глава, после преметна крак върху крак. Извъртя тяло настрани от заседателската ложа ъгъл четирийсет и пет градуса.

Езикът на жестовете.

За сто долара на час доктор Лес Уинър ми разкри всички тайни на този език. Заседателите не бяха взимали такива уроци, но усетиха. Подсъзнателно ние усещаме всички знаци. Пъчене, свити юмруци, кръстосани крака, неестествени жестове — това са признат за напрежение. Потрепването на китката подсказва, че човекът не иска да стигне твърде далече, а размаханата ръка означава, че свидетелят бърза да каже каквото има и да се отърве. Прикриването на устата с длан също издава много — то е знак, че човекът неволно прикрива думите си.

Сред стихналата зала чух как подметките на Шийн застъргаха по пода. Свидетелското място беше закрито отпред, тъй че не виждах, но бях готов да се обзаложа, че е кръстосал краката си в глезените дълбоко под стола. Това е знак за минаване към отбрана и се надявах заседателите да го видят отстрани, където нямаше преграда.

— Не — отговори най-сетне Шийн. — Както вече ви казах, не изпитвах омраза към него.

— Извинявам се. Най-напред казахте, че сте приятел на Хари, но не, след това се оказа просто неправилен израз. Признавате, че сте бил влюбен в жената на Хари, че сте й писали романтични стихове и сте прекарвали с нея по няколко дни всяка седмица. Вие упрекнахте Хари за нейната преждевременна смърт, а сега, петнайсет години по-късно, стигате до извода, че навярно е изнасилил дъщеря, защото тя е мършава, нещастна манекенка и спи с мнозина мъже в Париж и Милано. Това ли са вашите аргументи?

Криси тихичко хълцаше зад масата на защитата. Шийн размърда устни, но не издаде и звук. Той посегна към каната и с трепереща ръка наля вода в чашата. Изгуби още малко време, за да отпие глътка, после каза:

— Не. Личните ми чувства нямаха абсолютно нищо общо с диагнозата.

— Тогава, докторе, защо настоявахте, че Криси е била изнасилена от баща си, макар тя да го отричаше категорично?

— За нищо не съм настоявал. Просто продължих проучването.

— Именно — казах аз и включих касетофона.

— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?

— Не знам. Странни неща.

— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?

— Да.

— Правила ли си секс с баща си?

Ридание. После детински глас.

— Не помня.

— Но ти плачеш. Защо плачеш?

— Не знам.

— Кристина, виждала ли си някога следи от диво живото в гората?

— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.

— А самата костенурка виждала ли си?

— Невинаги. Понякога само следите.

— Но знаеш, че костенурката е била там.

— Да.

— Аз виждам следи от животно из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?

— Не знам.

Щрак.

— Какво беше това, докторе?

— Кое?

— Не чухме ли как спирате касетофона, преди да зададете следващите въпроси?

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Не, не бих го направил.

Аз спрях записа и посочих съдебната секретарка Марджи, наведена над стенографската машина.

— Защото това би било също тъй недопустимо, както ако секретарката пропусне част от свидетелските показания, нали?

— Да, предполагам.

— Което би създало фалшив протокол, прав ли съм?

— Не знам дали бих казал фалшив, но във всеки случай ще с непълен — отговори Шийн.

Аз обаче не отстъпвам лесно.

— И следователно протоколът ще бъде подвеждащ?

— Да, възможно е — изръмжа той с раздразнение.

Понякога истината нагарча, но както би казал Чарли, magna est veritas.

Отново включих касетофона и след няколко секунди чухме гласа на Шийн.

— Да поговорим за баща ти.

— Винаги съм обичала татко. Винаги.

— Браво, Криси. Добро момиче.

— И татко винаги ме обича.

— Така ли?

— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…

— Какво, Кристина?

— Вече си спомням. Спомням си.

— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?

— Аз правя татко щастлив. Уж че съм мама.

— Той идва ли в стаята ти?

— Да.

— Правиш ли секс с татко си?

— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.

Стрелнах поглед към заседателите. Смайване. Отвращение. Съчувствие към малката Криси. Което трябваше да преобразя в съчувствие към голямата Криси, а за тази цел се налагаше да докажа, че я е сполетяло нещо далеч по-страшно от изнасилване, да докажа, че коварният психиатър е вмъкнал чрез измама в мозъка й фалшиви спомени, за да убие любимия си, невинен баща.

— И тъй, доктор Шийн, какво се случи, докато касетофонът беше изключен?

— Не помня. Не знам. Може да съм се обаждал по телефона. Или нещо друго, каквото и да било.

— Каквото и да било? Например да внушите на Криси — вашата хипнотизирана, упоена, измъчена от тревоги пациентка, — че нейният баща е извършил чудовищни деяния, макар тя да не си ги спомня?

— Не! Не съм го направил.

И нямаше как да го докажа. Но, дявол да ме вземе, нищо не ми пречеше да намеквам.

Пуснах още три записа, всеки един по-впечатляващ от предишните. Болката в гласа на Криси не оставяше и капка съмнение, че тя вярва в злодеянието на баща си. Това бе бръсначът, по който трябваше да балансирам. Тя можеше да е застреляла невинен човек, но сто на сто вярваше в неговата вина. Криси седеше зад масата на защитата и гледаше право напред. Заседателите виждаха великолепния й профил и самотната сълза, плъзнала се надолу по скулата.

Прелистих бележките си и дълбоко въздъхнах. Сега оставаше само да извадя съдбоносното доказателство срещу клиентката си и да го предам на съда. Накрая обявих:

— Ваша чест, бихме желали да пуснем последната касета, номер двадесет и седем.

Чаках реакцията на Соколов и тя не закъсня.

— Ваша чест, в списъка на доказателствата не съществува такава касета — възрази той.

Пристъпих към масата на обвинението и връчих на Соколов машинописното копне от текста на записа.

— Става дума за новооткрито доказателство — поясних кротко аз — и то не ощетява интересите на обвинението.

— Не ощетявало! Ейб изглеждаше много доволен от възможността да се развилнее. — Изненадите винаги ощетяват интересите на обвинението. Ако не бъдат представени най-основателни причини за пропуска…

Ейб млъкна. Четеше текста. После вдигна очи към мен и прошепна:

— Полудял ли си, Джейк? Ще ти отнемат правата зарази некадърност.

— Ако ставаше толкова лесно, половината ни колеги щяха да просят по улиците — отвърнах шепнешком аз.

— Господа — намеси се съдията, — ще бъдете ли така добри да ме включите в разговора?

— Обвинението оттегля протеста — заяви Соколов, опитвайки да прикрие усмивката си.

Първият глас беше на Криси.

— Обмислих онова, за което говорихме вчера.

— Потребността от цели? — това беше Шийн.

— Не. Онова, за което говорихме после.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса.

— Може би не трябва да ми го казваш.

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Познатите звуци скърцане на стол, шумолене на хартии и след това щрак. Не вътрешният звук на изключен касетофон, а щракване на някаква друга машинка. Аз също натиснах бутона.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Вероятно съм изключил касетофона.

— Значи преди няколко минути сгрешихте, като казахте, че никога не изключвате записа по време на сеанс?

Той здраво преплете пръсти.

— Да, но… ами… имаше и резервен касетофон, тъй че информацията не е загубена. Нали разбирате, този запис е от резервния касетофон.

— Но вие не го предадохте на прокуратурата, нали?

— Да. Сигурно съм… пропуснал.

— А на мен го предадохте едва в навечерието на процес, така ли е?

Той се изчерви. Изобщо не беше допускал, че мога да използвам касетата. От къде на къде? Тя доказваше, че убийството е било предумишлено.

— Да, както казах, бях забравил за него.

— И не споменахте на Криси, че има такъв запис?

— Да.

Отново включих касетофона.

— Изключен ли е? — попита гласът на Криси.

— Да — това беше Шийн.

— Е, както ти казах, обмислих нещата…

— И какво?

— Купих си пистолет.

— Мислех, че само ще си представяш.

— Не. Това не стига. Трябва да го убия.

— В преносен смисъл? Като част от терапията?

— Стига, Лари. Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.

— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.

— Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.

— Това е част от процеса. Болката излита навън.

— Не, не излиза. Може би след…

— След?

— Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Но ще го направя. Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…

— Ще те хванат.

— Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.

— Не знам.

— О, Лари, недей да се оклюмваш. Забавно, нали. Уж ти ме лекуваш, а сега аз те успокоявам.

— Знаеш, че не мога да поема отговорност за подобна постъпка.

— Не можеш и да ме спреш.

— Дори не съм сигурен, че говориш сериозно. Повечето хора така И не осъществяват мечтите си за отмъщение.

— Ти ми помогна много. Просто ще се радвам, когато всичко свърши.

— Кое, терапията ли?

— Не, Лари, когато онзи негодник умре.

Записът свърши и заседателите се спогледаха. Откъде пък му хрумна на този тъп адвокат да си проваля защитата? Спокойно, дами и господа. Още не сме извадили заека от цилиндъра.

— Доктор Шийн, вие знаехте, че записвате, нали?

— Да.

— А клиентката ми не знаеше.

— Така е.

— Което е престъпление в нашия щат — сурово изрекох аз.

— Не знаех — отговори Шийн.

Минах зад ложата. Исках заседателите да гледат свидетеля.

— И това беше четвъртият терапевтичен сеанс, след като внушихте на моята клиентка, че е била изнасилена от баща си?

— Това беше четвъртият сеанс, след като Криси си възстанови потиснатите спомени за изнасилването.

— И изобщо последният ви сеанс с моята клиентка?

— Да. Два дни по-късно Кристина уби баща си.

— Ако не възразявате, доктор Шийн, нека оставим на съдебните заседатели да решат кой е убил баща й.

Той отметна глава, сякаш го бях улучил с къс прав удар. Върнах се към масата на защитата. Криси ме погледна със замъглени очи. Приведох се над бележника, пълен с ненужни драскулки. Знаех, че заседателите ме наблюдават, затова сбръчках чело, сякаш разчитах тайната на студената ядрена реакция, после отново заех позиция зад ложата. Също като секса, добрият разпит се нуждае от ритъм. Започваш с бавна любовна игра, постепенно вървиш към върха и изведнъж — бам! Поемаш си дъх, след това почваш пак, за предпочитане под друг ъгъл.

— Поправете ме, ако греша, докторе, но според този запис на четиринайсети юни около шестнайсет и трийсет часа Криси Бърнхард ви е казала най-недвусмислено, че е купила пистолет и възнамерява да убие баща си.

— Да. Каза всички тези неща.

— Вие сте близък приятел на Гай Бърнхард, прав ли съм?

— Да.

— След като Криси сподели своя план да убие баща си, вие навярно грабнахте телефона и се обадихте на Гай Бърнхард.

— Не. Не го направих.

— Тогава сигурно позвънихте на Хари Бърнхард да го уведомите, че животът му е в опасност.

— Не.

Старателно изобразих изумление и попитах:

— Съобщихте ли на полицията за опасната си пациентка?

— Не. Не я смятах за опасна.

— Макар че й бяхте поставили диагнозата посттравматичен стресов синдром, известна още като виетнамски синдром същото заболяване, от което някои ветерани изпадат в убийствено безумие?

— Случва се сравнително рядко.

— Значи казвате на съдебните заседатели, че не сте предупредили Хари, не сте предупредили Гай и не сте вдигнали тревога в полицията, това ли е?

— Това е.

— Тогава да видим какво точно направихте. Потърсихте ли съдебно решение за принудително лечение в болнични условия?

— Не. Опитах се да я разубедя.

— Как? Чрез думите „не мога да поема отговорност за подобна постъпка“? Доста суров аргумент, докторе.

Съдията се изкашля.

— Мистър Ласитър, въздържайте се от язвителни коментари, ако обичате.

— Съжалявам, ваша чест — неохотно отвърнах аз. Без язвителни коментари бих се чувствал като нападател с два леви крака. Отново се завъртях към свидетеля. — Докторе къде бяхте вечерта на шестнайсети юни?

— Вечерях с един колега в хотел „Астор“ на Саут Бийч.

— Как узнахте за стрелбата?

— Полицаите съобщили на Гай. Той ми се обади в хотела и поръча да ме потърсят. Каза, че баща му е в интензивното отделение на „Връх Синай“.

— И че иска час по-скоро да отидете в болницата?

— Ами… да. Гай се намираше на един час път от Маями, а аз бях много по-близо.

— Каза ли ви кой е стрелял по баща му?

— Да.

— А вие случайно не му ли казахте: „Между другото, Гай, преди четирийсет и осем часа Криси заплаши да убие баща ти. Ужасно съжалявам, че забравих да ти съобщя“?

— Не. Пазех тайната на разговорите си с пациентката.

— Възхитителна лекарска етика — казах аз и съдията Стангър ме стрелна със заплашителен поглед. — Между другото, докторе, защо вие и Гай не бяхте в „Параноя“ с Хари Бърнхард?

— Защо да бъдем?

Отворих малкото черно бележниче, което бях получил съвсем наскоро от прокуратурата.

— Защото според бележника за срещи на Хари Бърнхард, той е имал уговорка да се види там с вас и Гай в осем вечерта.

— Не знам такова нещо — бързо отвърна Шийн. — Трябва да питате Гай.

Възнамерявах да сторя това, но първо, както би казала баба, имах други риби за пържене.

— Какво сторихте, след като научихте за стрелбата? — попитах аз.

— Незабавно платих сметката, качих се в колата и подкарах към болницата „Връх Синай“.

— По кое време напуснахте хотела?

— Не помня. Не се сетих да погледна часовника.

Оставих бележника на Хари, отворих друга папка и извадих компютърна разписка от ресторант.

— Ако сте платили сметката в единайсет и една минута, би ли било правилно да предположим, че сте напуснали ресторанта в следващите три-четири минути, да речем към единайсет и пет?

— Да.

— След пристигането си в болницата вие се отправихте към стаята на Хари в интензивното отделение, прав ли съм?

— Да.

— В съзнание ли беше той?

— Не съвсем. Събуждаше се от упойката.

— Колко време останахте?

— Само няколко минути. Слязох във фоайето да използвам телефона. Свързах се с Гай, който пътуваше към Маями. Докато бях долу, чух тревожния сигнал. Изтичах обратно към интензивното отделение, но, разбира се, не ме допуснаха до Хари. Малко по-късно съобщиха, че е мъртъв.

Оставих полицейския доклад и взех папката с медицинската документация на Шийн. Той си мислеше, че сме приключили. Бяхме прегазили цялата история в хронологичен ред. Генерал Джордж Патън никога не отстъпвал — казвал, че не обича да плаща два пъти за един и същ имот. Аз имам други възгледи. Готов съм да копая нивата по три-четири пъти, докато изровя скъпоценния камък.

— Нека се върнем на четиринайсети юни, деня на заплахата.

Шийн въздъхна. Хайде пак!

— По това време — казах аз — Криси Бърнхард страдаше от депресия, нали?

За момент той като че се замисли накъде го водя, после отговори:

— Не, не мисля, че беше депресия в клиничния смисъл на думата.

Когато свидетел опитва да се изкопчи, винаги прави грешки. Понякога чистосърдечното признание е по-безобидно от цяла торба хитрини.

— Бяхте ли й предписали „Дезирел“ предния месец?

— Струва ми се, че да.

— С каква цел?

— Лекарството действа благотворно в множество отношения.

— Защо го предписахте на Криси Бърнхард?

— Заради душевното й състояние.

Караше ме да му вадя думите с ченгел.

— Заради депресията?

— Да — призна неохотно той.

— А няколко седмици преди това й предписахте „Прозак“?

— Мисля, че да.

— За депресия?

Той измънка нещо през зъби. Искаше ми се да ги разчекна със зъболекарски клещи.

— Докторе?

— Да, за депресия.

Работата започваше да става дебела.

— И „Ативан“?

— Да, срещу страхова невроза и депресия, мистър Ласитър.

Един от заседателите шушукаше на съседа си. Едва ли обсъждаха величавата архитектура на съдебната сграда.

— И тъй, доктор Шийн, не е ли вярно, че Криси Бърнхард страдаше от депресия?

— Без съмнение тя имаше известни проблеми — отговори трескаво той, — но се оправяше с тях доста добре.

Понякога почнат ли да се измъкват, сами си копаят гроба.

— Справяше се доста добре — повторих аз. Взех документации на Шийн и се престорих, че я проучвам. Всъщност бях научил най-важното наизуст. — Каква беше вашата диагноза за състоянието на Криси Бърнхард?

— Имаше различни проблеми, но вървеше към подобряване.

Обърнах се към съдията.

— Ваша чест, свидетелят не оказва съдействие.

— Доктор Шийн, изслушвайте въпроса внимателно и отговаряйте — нареди Стангър.

Пратих му благодарна усмивка. Общественото порицание подсказваше на всички присъстващи, че докторът потулва нещо.

— Каква беше вашата диагноза? — повторих аз.

— Посттравматичен стресов синдром, невротично-депресивен синдром, възможни отклонения в поведението.

— Но тя „се справяше доста добре“.

Когато вражеският свидетел се издриска на метеното, обичам да му натрия носа.

— Беше адекватна, чиста и спретната, осъзнаваше къде се намира и какво върши — отговори той. — Повярвайте ми, мистър Ласитър, лекувал съм далеч по-тежки случаи.

Едно трябва да му призная на Шийн — не се предаваше слез първия ритник по топките.

— Продължаваше ли тя да взима „Ативан“, „Прозак“ и „Дезирел“ на четиринайсети юни? — попитах аз.

— Да, струва ми се.

— Какво друго?

Той прелисти записките си.

— „Меларил“ срещу натрапчиви спомени, „Ксанакс“ срещу страхова невроза, „Ресторил“ срещу безсъние и литий срещу рязка смяна на настроенията.

— Има ли още нещо в тази торба с еликсири и магически питиета?

Той плъзна длан по голата си глава.

— Не, доколкото си спомним.

Пристъпих към масата на секретарката с цяла шепа малки шишенца.

— Моля да бъдат протоколирани за разпознаване.

Когато тя приключи с надписването на етикетите, аз награбих шишенцата и се обърнах към съдията.

— Мога ли да се приближа до свидетеля?

Стангър ми махна с ръка и аз пристъпих напред. Досега бях стоял в неутралната зона, спазвах задължителната дистанция за разговор между непознати. Минавайки по-наблизо — през личната зона, която е на една ръка разстояние и граничи с интимната зона, — аз засилвах натиска върху свидетеля. Подпрян с една ръка на парапета, надвиснах над него толкова близо, че да усети полъх на ригатони и бира. Той стрелна поглед от мен към заседателите, после към шишенцата.

— Можете ли да ги разпознаете, сър? — попитах аз.

Шийн надяна очила за четене и се облегна назад, сякаш искаше да избяга от мен.

— Струва ми се, че това са шишенца с предписани лекарства на Кристина Бърнхард. — Той отново се вгледа. — И изглежда, че са взети по мое предписание.

— Споменават ли се тези лекарства, тези много силни лекарства във вашите записки?

— Не. — Той предусети следващия въпрос още прели да съм го задал, а това винаги издава уплахата на свидетеля. — Отношенията ни с Криси не бяха чисто формални. В край на краищата аз я познавах още от малка. Вероятно се е обадила по телефона и аз съм написал рецепта.

— За какви лекарства, докторе? — попитах невинно аз.

Той скръцна със зъби и огледа първото шишенце.

— „Перкодан“…

— Какво представлява това, сър?

— Аспирин и кодеин.

— Болкоуспокояващо и наркотик, прав ли съм?

— Да.

— Какво друго?

Той завъртя останалите шишенца върху дланта си.

— „Валиум“, наричан още диазепам — успокоително. „Нардил“ — антидепресант. И „Халцион“, предписва се при безсъние.

— Какви са страничните ефекти на препарата „Халцион“! — попитах аз.

— Списъкът е дълъг.

— Психични смушения?

— Да, но в редки случаи.

— Какво друго?

— О, какво ли не, от кошмари и звънтене в ушите до призляване и припадъци.

— Припадъци — повторих аз, за да чуят заседателите. — А „Нардил“ се предписва в случаи на тежка депресия, прав ли съм?

— Да, обикновено.

— А какъв е ефектът при комбиниране на тези лекарства, докторе?

— Ами… не съм сигурен.

— Защото никога не сте имали пациент, който да взима всичко това наведнъж, така ли е?

— Не знам. Понякога пациентите прекаляват с лекарствата, както някои хора прекаляват с витамините.

— А Криси прекаляваше с лекарствата, нали?

— Бих предпочел да взима по-малко.

— Тогава е трябвало да й преписвате по-малко — казах аз. Не беше въпрос и той не отговори, затова продължих: — Следователно на четиринайсти юни вие знаехте, че Криси не може да спи, когато все пак заспи, сънува кошмари, а когато е будна, страда от мъчително главоболие. Била е измъчена от така наречените възстановени спомени за сексуално насилие и е гълтала цяла гама лекарства с множество сериозни странични ефекти. Току-що е купила пистолет и съобщава, че смята да убие баща си, а вашата единствена реакция е да изгасите лампите и да я отпратите. Два дни по-късно сте потресен от новината, че е постъпила точно според думите си. Вярно ли се изразих, докторе?

— Не е… Когато го излагате по този начин, не е… не е честно. Вие съдите по последствията. Аз не знаех какво ще направи.

Отдръпнах се от заседателската ложа, за да извися глас, без да строша прозорците.

— Но се надявахте да го стори!

Шийн се вцепени.

Отново повиших глас, преминавайки от духовите инструменти към барабаните.

— Надявахте се тя да стори онова, за което мечтаехте през всичките тези години!

Шийн се обливаше в пот.

— Не.

Гласът ми отекна като лятна гръмотевица.

— Вие ненавиждахте Хари Бърнхард, но нямахте куража да предприемете нещо!

— Не. — Шийн се надигна от стола.

— Казахте й, че виждате следи от чудовище там, където тя не виждаше нищо. Казахте й, че е била изнасилена от баща си, макар тя да нямаше такъв спомен.

— Помогнах й да си спомни! Помогнах й да оздравее.

— Вие искахте тя да убие Хари Бърнхард!

— Не!

— Молехте се да го убие! Принудихте я да го убие!

— Не!

— Програмирахте я за убийство и после я пуснахте на свобода.

— Не!

— Примамихте една объркана млада жена, натъпкахте я с наркотици до главозамайване, после сложихте в ръката й зареден пистолет, насочихте го и натиснахте спусъка.

— Не!

— Вие убихте Хари Бърнхард! Вие искахте той да умре и принудихте Криси да извърши мръсното дело!

— Той си го заслужаваше! — изкрещя Шийн. Озърна се, осъзна, че е прав, и сякаш едва сега забеляза, че заседателите го гледат с разширени очи. — Но аз не съм убиец. Не съм го…

Гласът му заглъхна, коленете му се подгънаха и той рухна на стола.