Блондинка от Маями

Исках себе си

Седях в мекото кресло пред бюрото на съдията Майрън Стангър. Прясно избръснат, с още влажна коса, опакован в скромен сив костюм, бяла риза и винена вратовръзка, аз почти приличах на адвокат, макар че вратът ми изхвръкваше от яката. Ейб Соколов седеше на съседното кресло и погребалният черен костюм подчертаваше жълтеникавия му тен. До съдията една млада жена се бе навела над стенографския апарат, очаквайки да чуе бисери на юридическата мъдрост или поне що-годе грамотен английски, какъвто понякога се говори в съдийските кабинети.

На дивана зад нас, под безброй рамки с дипломи и грамоти на негова чест, седеше Криси със скромно събрани крака. Беше облечена с черно костюмче и бяла копринена блуза — точно както в една телевизионна реклама, където играеше делова жена, страдаща от газове.

— Дай да се разберем, Джейк — каза съдията Стангър. — Сега кандидатите за съдебни заседатели киснат в съдебната зала, а ти искаш да се оттеглиш от делото.

— Точно така, ваша чест.

— И няма да изложиш причините за молбата си?

— Не мога, ваша чест, ще застраша защитата на клиентката си.

Съдията опипа закопчалката на дървена кутия за пури, заемаща централно място върху бюрото му. Дойдеше ли Коледа, добросърдечните адвокати го затрупваха с контрабандни кубински пури.

— Това не е достатъчно, Джейк.

— Мога само да кажа, че аз и клиентката ми имаме непреодолими противоречия относно защитата.

— Абе, Джейк, аз и жена ми имаме непреодолими противоречия вече трийсет години, но още никой от двама ни не си е плюл на петите.

Ейб едва удържа усмивката си. Страшно обичаше да ме гледа да се гърча.

— Не е в интерес на клиентката ми да остана неин защитник — възразих аз.

— Тъй ли?

Съдията свали очилата от топчестия си нос и погледна към Криси Бърнхард. Някога Майрън Стангър бе работил като адвокат на нещастните случаи към Югоизточната железопътна компания, която имаше неприятния навик да наема машинисти, страдащи от алкохолизъм и цветна слепота. След трийсет и пет години ровене из всевъзможни железопътни катастрофи Стангър помоли губернатора за назначение за съдия и молбата му беше изпълнена, тъй като отдавна набираше средства за Демократическата партия. Адвокатите го харесваха, защото ги оставяше да си вършат работата, без много да им се меси.

— Вие как мислите, мис Бърнхард? — попита Стангър. — По-добре ли ще ви е с нов адвокат?

Криси сякаш се нацупи, но може би просто така си изглеждаше.

— Не, ваша чест. Искам мистър Ласитър. Не си представям някой друг да ме защитава.

— Е, това беше — обърна се съдията към секретарката. — Молбата се отхвърля. Има ли още нещо, преди да изберем заседателите?

— Защитата моли за отлагане на делото — казах аз. — Изникнаха нови доказателства, с които нямах възможност да се запозна напълно.

Съдията се навъси.

— Май хич не ти се захваща с това дело, а, Джейк? — Без да чака отговор той се обърна към Соколов. — Какво казва прокуратурата?

— Не знам какво толкова ново може да има — отвърна Соколов с усмивка на баракуда. — Няма съмнения относно самоличността на извършителя. Мистър Ласитър разполагаше с няколко месеца за подготовка на своята психологическа алабалистика и…

— Оскърбен съм! Ваша чест, моля да порицаете…

Съдията махна с ръка.

— Стига, Джейк, нали знаеш, че Ейб и добро утро не може да пожелае, без да се заяде. Е, защо не можем днес да започнем делото?

— Повтарям, ваша чест, че не мога да навляза в подробности, без да застраша защитата на клиентката си. Ще кажа просто, че главният ни свидетел е… — Потърсих подходящата дума. — … неразположен.

— Неразположен или зле разположен спрямо теб? — изсумтя Соколов. Изглеждаше тъй невероятно доволен, че ми се искаше да го удуша със собствената му черна вратовръзка.

— Ако бъдем принудени да започнем делото днес казах аз, — вероятно ще се наложи да призовем доктор Шийн като свидетел на обвинението поради отрицателното му отношение към защитата. Това е нововъзникнало обстоятелство и ни трябва време, за да се подготвим за този обрат.

Не бях виждал Соколов да се усмихва тъй широко, откакто сложиха на електрическия стол един от неговите обвиняеми.

— Изглежда, че Джейк не си е написал домашното — каза той, — но това не е основание за отлагане.

— Не е честно, ваша чест! — възкликнах аз.

Мразя да се правя на жертва, но в момента нямах друг избор. Освен това обвинението на Соколов беше толкова ясно, че с нищо не можех да го разклатя. Той беше призовал бармана и двама свидетели на стрелбата, един криминалист, който да говори за отпечатъците на Криси по оръжието и следите от барут по ръцете й, санитарите, които бяха откарали Бърнхард в болницата, хирурга, медицинската сестра и един съдебен лекар да потвърди причините за смъртта.

Обвинението приключи.

Имате думата, мистър Ласитър. Призовете първия си свидетел.

Защитата призовава доктор Лорънс Шийн. Или чакайте, май ще е по-добре да си направя харакири.

— Знаеш ли, Джейк, навремето съм видял доста дела — започна съдията. Както мнозина юристи, Майрън Стангър страшно обичаше да напомня на адвокатите, че преди да стане Цезар е бил гладиатор. — И знам, че не всичко става както си го планирал. Не, по дяволите, нищо не става както си го планирал. Тъй че трябва да бъдеш готов за неочакваното.

Кимах в знак на дълбока признателност към изтърканото клише на дъртия кукуфелник.

— Свидетелите изчезват, умират или внезапно променят решението си — продължаваше съдията. — Но не мога да позволя на кандидатите да си протриват отвън колективния задник, докато аз тук се мъча да изровя друго дело за днес. За вас момчета, специално насрочената дата и…

— Но, ваша чест — изхленчих аз.

— Не, слушайте ме и двамата. Когато вие влезете в залата и застанете пред кандидатите, мислите си за съдебни заседатели. Но когато аз им раздавам призовки да изпълнят своя конституционен дълг, знаете ли какво виждам?

— Гласоподаватели — подсказах аз.

Съдията ми отправи суров поглед.

— Съседи. Добри, чести граждани с ясно разбиране за морални ценности. И няма да ги подведа. Молбата за отлагане се отхвърля. Господа, хайде да подберем заседателите.

Заседатели.

Чел съм книги как трябва да се подбират. Наемал съм психолози, социолози и екстрасенси. Доверявал съм се на Марвин Печения, пенсионер и бивш собственик на магазин за обувки в Питсбърг, който ме посъветва да избягвам мъже с лъснати до блясък обувки — прекалено консервативни и лоялни към властите, — а да предпочитам жени с открити сандали и червен лак на краката. „Умът им е открит като обувките“, обясни Мартин.

Заради Криси наех психолог, който да проучи настроенията в общината. Без да разкрива за кое дело става дума, доктор Лестър Уинър разпрати въпросник на няколкостотин семейства, подбрани по демографски критерии. Узнахме, че трябва да се пазим от родители, особено ако са в обтегнати отношения с порасналите си деца. Узнахме, че счетоводителите, морските биолози, метеоролозите и други научни типове ще приемат с насмешка нашата линия и защита. Без особена изненада узнахме, че заседатели, минали през психотерапия, са за предпочитане пред онези, които осмиват заведенията за психично здраве. Всеки, който се съмняваше в психиатрията, трябваше да отпадне автоматично. Доктор Уинър смяташе, че жените ще проявят по-голямо съчувствие, но аз отхвърлих съвета му. Ако щете, наречете ме грубиян и нахален мъжкар, но според моя опит заседателките не проявяват и капка самочувствие, когато обвиняемата се окаже по-млада, по-стройна и по-секси от тях.

Исках мъже, които да се влюбят в клиентката ми. С други думи, исках себе си.

Аз съм съвсем нормално момче. Не си слагам обица или златен ланец. Не нося пейджър или ръчна чантичка. Не членувам в частен клуб или мистичен култ. Не ходя в „La Voile Rouge“34 да пуша скъпи пури, и ако някой дебел брокер с тиранти и френски бутонели ме поръси с пепел, ще му натъпча смрадливата пура в гърлото. Няма по-голям праведник от бившия грешник.

Смятам, че доста добре разбирам от характери и имам приличен опит в човешките отношения, но вечно се изненадвам при подбора на заседатели. Сключил съм постоянен облог със стария пристав Клайд Тигпен — тенджера от неговата мидена чорба срещу един буркан от бабиното блатно зеле — по въпроса кой ще е председател на групата. Аз винаги избирам човека в черен костюм, но Клайд е виждал хиляди дела и не разчита на облеклото. Той надушва авторитетната фигура.

Понякога кандидатите са нервни. Тази сутрин един помоли да го освободим и каза на съдията:

— Жена ми се кани да забременява.

— Според мен сигурно се кани да ражда — обадих се аз.

— Свободен сте — заяви Стангър. — И в двата случая трябва да бъдете там.

Естествено, ние всъщност не подбираме заседателите. Мъчим се да отстраним онези, които не ни харесват. Помня как на едно гражданско дело бях изчерпал лимита си от възражения и не успях да отхвърля един млад мъж с провиснал китайски мустак, който ме гледаше свирепо през цялото време. Изкарваше си хляба с чистене на септични ями и това беше единствената ни обща черта. Погледнех ли го, подпираше си брадичката с длан и ми показваше среден пръст. Цяла седмица щом се озърнех към заседателската ложа, виждах го да си вири пръста, облечен в работна риза с надпис: ПЪЛНЕТЕ СИ ЯМАТА, ПАК ЩЕ ДОЙДЕМ. Когато заседателите се върнаха след обсъждането и той стана да обяви присъдата в качеството на председател, аз почнах трескаво да обмислям как ще обжалвам. Но присъдата бе в наша полза, а когато на излизане от залата стиснах ръка на човека, открих, че пръстът му е парализиран. Строителна злополука, обясни той, като забеляза изненадания ми поглед. Нещата са невинаги такива, каквито изглеждат, обича да казва Чарли Ригс.

Криси седеше до мен кротичка и съвсем безобидна, а аз гледах тълпата от няколко десетки кандидати за съдебни заседатели. Беше обичайната колекция: учители, държавни служители, журналисти, авиомеханици, домакини и пенсионери плюс някой друг студент. Имал съм какви ли не заседатели — бракониер на омари, производител на обици за гърди, жрец от сантерийската секта, който през почивките пееше молитви към Бабаду Ай, и травестит от един клуб на Саут Бийч, тъй че днешната група изглеждаше съвсем нормална.

Заех се да задавам обичайните въпроси, като уверявах кандидатите, че нямах за цел да ги притеснявам. След като установих, че почти всички са били жертви на престъпление, и малцина признаваха да са имали работа с психиатър, аз насочих вниманието си към жестовете или кинезиката, както я нарича доктор Уинър.

Търсех напрегнато сплетени пръсти или скръстени ръце — знак, че отказват да ме допуснат до себе си. Дебнех за кръстосани глезени или ръце, здраво стиснали стола. Същевременно мислено внимавах за собствените си жестове. „Дръж дланите дружелюбно разтворени — вечно напомняше доктор Уинър. — Много си висок, затова не пристъпвай до ложата. Вертикалната ти сила ще стресне заседателите. И не слагай ръце на кръста си. Завладяването на хоризонтално пространство е прекалено авторитарно.“

Е, много благодаря. Преди да наема доктор Уинър с неговата конска опашка и очила с цветни стъкла, бях доволен само да проверя дали панталонът ми не е разкопчан.

И тъй, правех се на дружелюбен дангалак, без да приближавам прекалено и без да заемам хоризонтално пространство, усмихвах, се и изобщо се правех на маймуна, опитвайки да намеря шестима честни и милосърдни заседатели, които да ме изслушат с внимание, макар че нямах кой знае какво за казване. Марвин Печения седеше безметежно на първия ред и се мръщеше всеки път, когато навеждах глава да поговоря с наемния си експерт. Докато аз разпитвах кандидатите, доктор Уинър понякога драсваше нещо в бележника си, но през повечето време прелистваше най-новия каталог за яхти. Дванайсетметровата му яхта беше закотвена в Динър Кий и донякъде приличаше на мен — масивна и бавна, но стабилна в бурно море. Отвътре беше облицована с ламперия от тиково дърво и силно впечатляваше женската компания на Уинър, съставена предимно от млади руси любителки на соления вятър и коктейл „Маргарита“ с повечко текила.

Подборът ни отне цял ден. Накрая съдията Стангър изчете обичайната реч, като предупреди заседателите да не обсъждат делото помежду си или с когото и да било. Всички кимнаха мъдро. Бяха чували тия приказки по телевизията хиляди пъти. В нашия съд на това му викахме просто конското.

Станах и се поклоних леко, опитвайки се да надникна в очите на заседателите, докато напускат залата. Щях да го правя при всяка почивка до края на делото. Някои ме поглеждаха, други не.

После хванах за ръка Криси Бърнхард и я изведох от залата. Сега ми трябваше едно питие, спокоен сън и съдебна стратегия. В краен случай бих се задоволил с две от трите.