Блондинка от Маями

А когато Криси е лоша…

Светлините помръкнаха. От касетофона на Мили долиташе тиха музика. Напомняше ми за звънка песен на вятъра, флейта и прибой по скалист бряг. Криси се беше облегнала в кресло пред заседателската ложа. Мили й говореше да се отпусне, да освободи съзнанието си и да приближи бавно към ярка светлина. Тялото й натежава, продължаваше Мили; то потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в стола. После накара Криси да брои назад от петдесет до едно.

Не знам за Криси, но на мен ми се доспа. Освен това гледах как кремавата й пола от Емануел Унгаро се повдига на бедрата и се надявах това да не разсее мъжете, нито пък да раздразни жените в ложата.

Не след дълго Криси се озова в онази незнайна територия между съня и бодърстването.

— Как се казваш? — попита Мили Сантяго.

— Кристина Бърнхард — отговори тя със затворени очи, — но на картона ми пише само Криси.

— Какъв картон, Криси?

— Личният ми картон. Аз съм фотомодел.

— Добър фотомодел ли си, Криси?

— Когато Криси е добра, значи е от най-добрите — Тя се изкиска тихичко. — А когато Криси е лоша…

— Какво правиш, Криси?

— Взимам куп пари, за да се цупя, да кълча бедра или да играя волейбол на плажа.

— Харесваш ли работата си?

— Не е зле — отегчено отвърна Криси.

— Щастлива ли си?

Мълчание.

— Криси…

— Понякога.

— Кога?

— Когато сънувам, че съм омъжена и имам деца.

Това ми хареса. Не звучеше като богато разхайтено момиче. Криси Бърнхард си мечтаеше за къщичка с бяла дъсчена ограда като всички останали. Ейб Соколов се зъбеше зад масата на обвинението. А може би просто такава му беше усмивката.

— Какво искаш от живота?

— Да ям шоколадов сладолед и да надебелея.

Заседателите се усмихнаха. Отговорите звучаха нормално и откровено.

— Спомена, че искаш да се омъжиш и да станеш майка. Това ли са твоите цели?

— Естествено. Но никой не ме е питал. Никога.

— Може би не си срещната подходящия мъж.

— Неподходящия съм го срещала хиляди пъти. — Болката в гласа й изпълни цялата зала. — Аз съм бракувана стока. Така каза той.

— Кой?

Мълчание.

— Криси.

— Той каза, че винаги ще съм негова, дори да порасна, дори да се омъжа и да имам деца, защото е бил първият. Каза, че му принадлежа и всеки друг мъж ще го усеща.

— Истина ли е?

— Да. Всички знаят.

— Какво знаят всички, Криси?

Тя преглътна сълза, но не отговори. Спомних си песента, която слушах преди Криси да застреля баща си. Фалшив е зарът, всичко знаем, но хвърляме и хапем устни.

— Чукала съм се с много мъже — каза тя и една жена в ложата ахна. — Но с малцина съм правила любов. Чукала съм се, защото ме водят на вечеря. Чукала съм се от скука. Чукала съм се просто така.

Този път Соколов се облегна назад, наистина се усмихна и заприлича на акула, зинала да нагълта червеноперка. Съдията Стангър ме зяпаше свирепо, сякаш точно аз бях цирковият слон с разстройство. Боях се, че чукчето му ще прекъсне експеримента, преди да е стигнал до край.

— Сънувам — каза Криси. — От години все същите сънища. Змии пълзят по краката ми, вмъкват се под полата, в гащичките и после в мен.

Тя изхълца и здраво сви колене пред гърдите си. В притихналата съдебна зала се чуваха само хриповете на вехтия климатик и скърцането на писалки откъм журналистите.

— Разкажи ми за мъжете — каза доктор Сантяго.

— Толкова много мъже. И вечно се смеят.

— Защо се смеят?

— Не на глас. Не така, че да ги чуя. Но ми се смеят. Знаят го. Още щом ги погледна, разбирам, че знаят.

— Какво знаят, Криси?

— Знаят, че съм мръсна. — Тя се сви още по-плътно. — Кой би могъл да ме поиска?

— Какво те направи мръсна, Криси?

— Толкова отдавна. Толкова… Не помня.

Тя се унесе.

— Нека се върнем в онова време. Нека ти помогна да си припомниш. Виждала съм твои снимки. На тях имаш конска опашка и яздиш пони. На колко години си?

Мълчание.

— Криси.

— Захарчо.

— Какво?

— Аз съм на единайсет години и кончето ми се казва Захарчо. — Гласът стана детски. — Счупи си крака и татко трябваше да го застреля.

— Сигурно много си се натъжила.

Отново ридание.

— Какво друго те натъжава?

Никакъв отговор.

— Плаши ли те нещо?

— Звуците.

— Какви звуци, Криси?

— Нощем. В моята стая.

— Какво има в твоята стая?

— Той. Вратата се отпаря и той влиза. Чувам как подът скърца, макар че стъпва на пръсти. Леглото също скърца, но аз не издавам нито звук, защото той казва така. Гласът му е толкова груб. Грухти като прасе и толкова се поти, че цялото легло е мокро. Боя се, защото си мисля, че е ранен или болен.

Не смеех да дишам. Болката й ме удряше право в сърцето. И страдах напълно заслужено. След като бях опозорил доктор Шийн, той все пак се оказваше прав. Хари Бърнхард беше изчадие, изнасилило собствената си дъщеря. Толкова много усилия, а отново пристигахме там, откъдето започнахме. Криси имаше мотив, но не и законно основание да убие баща си.

— Завивам се през глава, за да не виждам — каза Криси. — Мисля си за остров със зелени канари и високи водопади. Нищичко не усещам чак до сутринта, когато ме боли там, отдолу. Казвам му, че боли, но той продължава да идва.

— Колко пъти се случи това, Криси?

— Не знам. Много пъти.

— Кой ти го причинява?

Ридание.

— Криси, кой идва в леглото ти нощем?

Този път хлипането заседна на гърлото й и тя се закашля.

— Криси, познаваш ли го?

— Да.

— От семейството ли е?

— Да.

— Баща ти ли е?

— Баща ми?

— Баща ти ли идва в стаята да те мъчи?

— Не, разбира се. Татко никога не би го сторил.

Какво? Времето в съдебната зала беше замръзнало. Нищо не помръдваше, само златисти прашинки танцуваха в лъча на една от лампите. Миг на кристална яснота, на ослепително напрежение, миг изсечен в мекия метал на паметта ми със закалената стомана на истината.

— Кой го прави, Криси?

Тя сякаш нямаше сили да отговори.

— Кой идва при теб нощем? Кой те плаши? Кой ти причини болка?

Криси неволно избърса една сълза с опакото на китката си. Жест на малко момиченце. Кротък, невинен и сърцераздирателен.

— Брат ми — изрече Криси. — Гай ми причинява болка. Винаги Гай.