Блондинка от Маями

Налучках ли?

От Джими Стюарт и Хосе Ферер съм се научил как да разговарям с клиенти.

Добре де, знам, че да гледаш архивни филми не е като да учиш право в някой реномиран колеж или да носиш куфарчето на знаменит адвокат, но всички използваме каквото ни поднесе животът. Лично аз, след като напуснах спортната кариера, неволно се увлякох по примера на филмовите актьори.

В „Анатомия на едно убийство“ Джими Стюарт пуши пура, докато разговаря в затвора със своя клиент Бен Газара.

— Лейтенант, какво е вашето оправдание за убийството на Бени Куил?

Бен Газара крачи напред-назад из шерифската кантора и си напряга мозъка.

— А какви оправдания има? — пита той и веднага разбираш, че пред теб стои умен клиент. Не някакво си дрънкало, а човек с мозък в главата.

— Откъде да знам — отговаря Джими Стюарт с провлачен южняшки акцент. — Вие застреляхте Куил, не аз.

Бен Газара продължава да крачи, после замислено промърморва:

— Сигурно съм превъртял.

— Не — казва Джими. — Гневът не е оправдание.

И в този момент направо виждаш как на Газара нещо му щраква в главата.

— Не, искам да кажа, че съм бил луд… Налучках ли?

Така се върши работа. Пускаш тук-там по някой намек, но в никакъв случай не учиш клиента какво да говори.

Миналата вечер гледах телевизия заедно с племенника си Кип, дванайсетгодишен хлапак, който забравя да си пише домашните, но помни наизуст всички реплики от „Гражданинът Кейн“. Кип ме попита каква е тайната на добрия адвокат. Първо, казах му аз, трябва да спечелиш доверието на клиента, като излъчваш оптимизъм.

После седнахме да гледаме как Хосе Ферер се среща с клиентите си в „Бунтът на Каин“.

— Не искам много да ви тревожа — казва Хосе Ферер на уплашените обвиняеми, — но има голяма вероятност да ви обесят.

— И тъй, какво е вашето оправдание за убийството на баща ви — попитах аз Кристина Бърнхард. Чуя ли веднъж добра реплика, запомням я наизуст.

— Оправдание ли?

Тя тръсна глава типично по женски, за да отметне кичур коса от очите си. Винаги съм смятал, че е неосъзнато, но може би го правят само в присъствие на мъже.

— Мис Бърнхард…

— Криси — поправи ме тя. — А аз ще ти казвам Джейк.

— Добре, Криси, с какво ще оправдаеш деянието си, та да не го нарекат хладнокръвно убийство?

— Имам си причини.

— Вярвам ти. Само се надявам да ми дадат законно основание за защита.

— Например?

Добър въпрос. Сигурно и тя беше гледала Бен Газара.

— Самозащита, защита на трето лице, нещастен случай, умопомрачение. За последното ще се наложи да докажем, че в момента на стрелбата не си различавала доброто от злото.

— Доброто от злото — повтори тя. — Ох, как добре ги различавам.

— Позволи ми да те прекъсна на това място — казах аз.

Седяхме на корави дървени столове, изобретени навярно от Торквемада9, в адвокатската стаичка на женския затвор. Криси Бърнхард беше облечена със синя затворническа блуза, хлабав син панталон с ластиче и картонени чехли, каквито дават на затворничките, за да не се пердашат с кожените обувки. Подобен тоалет едва ли някога е излизал по страниците на „Вог“ или „Ел“, но въпреки всичко тя изглеждаше… ами, изглеждаше като излязла напрано от модно списание. Пепеляворусата й коса падаше по раменете. Зелените й очи биха бистри и ясни, без следа от сълзи. Никакъв грим, но кожата й сияеше — истинско чудо под луминесцентните лампи, от които всички изглеждат болни от жълтеница, а някои може наистина да са болни.

Погледнах право в ясните зелени очи и изрекох:

— Преди да добавиш каквото и да било, запомни едно: кажеш ли ми нещо сега, не мога да ти разреша да го промениш пред съда.

По този начин казваме на клиентите да го усукват дори пред собствения си адвокат. Лично аз не лъжа съдиите и не разрешавам на клиентите да го правят. Но тъй като смятам всеки клиент за невинен, позволявам си да му дам съвет първо да ме изслуша какво се харесва на сляпата дама с везните, а чак след това да ми разправя своята версия.

— Обвинена си в предумишлено убийство — продължих. — Това е едно от най-тежките престъпления. Относно извършителя няма и капка съмнение. Ти влезе в препълнен бар и простреля баща си — веднъж, а три пъти.

— Щяха да бъдат четири, но припаднах — каза тя.

— Мисля, че е изключено да говорим за нещастен случай.

Тя се усмихна лекичко и под високите и скули изникнаха трапчинки.

— Знаеш ли какво казва Ръсти за теб?

— Сигурно, че много ме бива във финтовете.

— Казва, че може и да не си най-умният адвокат в този град, но имаш златно сърце и повярваш ли ми веднъж, живота си ще дадеш за мен. Това ми хареса. А още повече ми хареса как ме изнесе от клуба.

Един пазач ни зяпаше иззад решетките. Всъщност зяпаше Криси. Повечето затворнички са наркоманки и проститутки плюс някоя и друга клета душа, теглила куршума на досаден съпруг или любовник. Рядко се срещаха хубавици като Криси Бърнхард.

— Ти беше в безсъзнание — казах аз.

— Бях замаяна и ми се мержелееха звезди, но помня, че усетих как бие сърцето ти. Много си силен и в ръцете ти се чувствах защитена.

— Докато те пуснах в полицейската кола.

— Помниш ли какво ми каза?

— Сигурно да не казваш никому нито дума, преди да си намериш адвокат. Стандартен съвет.

— После избърса една сълза от лицето ми и ме стисна за ръката. Беше много грижовен и нежен. А лицето ти изразяваше… Не знам как да го опиша. Жал, скръб, съчувствие и нещо, което подсказваше, че те е грижа за мен, макар да не се познаваме.

Изкашлях се смутено. Какво бях усетил тогава? Че стоя пред красива млада жена, изпаднала в ужасна беда. Наранена жена, която отчаяно се нуждае от помощ. Неведнъж съм вървял по този път, но на края му има единствено болка.

— Признавам, че ме впечатли — казах аз. — Сега остава само да постигнем същото със съдебните заседатели и може би имаме шанс.

Да бе, и Ханибал трябвало само да прекоси Алпите, но така и не се добрал до Рим.

— Нека просто да ти разкажа защо го изправих — предложи Криси, — а после ти ще решиш дали съм имала оправдание.

Джими Стюарт едва ли би постъпил така, но аз се съгласих:

— Давай.

— Откъде искаш да започна?

Не съм специалист по Библията, но помня първите две думи.

— В началото — казах аз.

— Като малка бях мъжкарана — започна Криси. — Висока и атлетична. Биех се с момчетата, играех футбол, ходех за риба с баща си. Имахме голяма къща в Палм Бийч край океана, вила на остров Исламорада, ранчо край Окала. Яздех, спортувах, дори играех поло. — За момент тя помълча, унесена в спомени. — Когато навърших четиринайсет, почнах да се промъквам в обора с един млад коняр. Веднъж ни завари баща ми и го подгони с вилата. Като нищо щеше да го убие, ако не беше избягал.

— Разкажи ми за баща си.

— Силен мъж. Най-ранните ми спомени са свързани с гръмотевичния му глас. Прозорците се тресяха, когато поръчваше да му донесат кафе. Беше толкова… способен във всичко, таткова самоуверен. Възхищавах му се, почитах го. И го обичах.

Очите й заблестяха и по бузата й се стече самотна сълза също както когато простреля любимия си баща с три куршума двайсет и втори калибър. Ако не се окажеше, че в душата на силния, самоуверен и мъртъв Хари Бърнхард е имало нещо черно, съдебните заседатели щяха да лепнат присъда на милата ми клиентка след около четвърт час колебание.

Този път Криси сама си избърса сълзата и каза:

— Имаш ли цигари?

— Не. А и пушенето в затвора вече е забранено.

— И в смъртното отделение ли?

Обичам клиентите с чувство за хумор, дори да е малко мрачен.

— Всички фотомодели пушат — каза тя. — Непрекъснато чакаме — на ревюта, на снимки, навсякъде. Освен това цигарите са чудесен начин за контролиране ни теглото.

— Баща ти — напомних й аз. — Разкажи ми още за него.

И тя ми разказа.

Хари Бърнхард бил бедно, но амбициозно момче, израснало край Индиантаун, източно от езерото Окичоби. Майката на Криси, Емили Касълбъри, израснала сред богатство и лукс в Палм Бийч като единствена дъщеря на Флаглър Т. Касълбъри — банкер, едър земевладелец и магнат в търговията със захарна тръстика. Младият Хари припечелвал по някоя пара, като развеждал край езеро, любителите на риболова, а старият Флаглър се смятал за голям риболовец. Наел отракания младеж, а по-късно го взел за общ работник в имението си.

Когато не му се налагало да подрязва живите плетове или да смени счупени керемиди, Хари отивал да кара сърф на близкия плаж. На същото място младата, стройна Емили играела волейбол и пиела коктейли с богатите си приятелчета от Палм Бийч. Бунтарка по душа, Емили изненадала всички, като избягала с Хари в Джорджия, където двамата се венчали.

Цяла година живели в една ловна хижа, докато накрая Флаглър им простил, предложил на Хари работа и основал за Емили попечителски фонд, който щял да я направи много богата млада жена. После проявил добрия вкус да се спомине от спонтанен аневризъм на аортата, оставяйки Хари да управлява имотите, завещани на Емили.

След шест години брак и три спонтанни аборта най-сетне се родила Кристина. Тя останала единствено дете, или поне така изглеждало, цели осем години. Но ето че един ден Хари довел изненада в лицето на Гай Бърнхард — начумерен седемнайсетгодишен младеж, рожба на случайна любовна нощ от времето, когато самият Хари още бил почти дете. Не се знаело какво е станало с майка му. Едни казвали, че била избягала, други — че е в психиатрична болница. Така или иначе, Гай наследил някогашното място на баща си като общ работник в имението и като не съвсем официален роднина.

— Щастливо ли беше детството ти? — попитах аз.

Криси ме огледа със загадъчна усмивка, преди да отговори.

— Така си го спомнях. Аз бях ангелчето на татко и той ме глезеше. Получавах всичко, което желаех. Струваше ми се, че Гай го смущава, че му навява лоши спомени — кой е и откъде идва. Не бяха много близки, а и как да бъдат? Докато се срещнат за пръв път, Гай вече беше пораснал. Естествено, с годините отношенията им се промениха. Татко въведе Гай в бизнеса, накара го да започне от дъното, заставяше го да рине лайната в буквален и преносен смисъл, с две думи да мине по същия път като него. Но Гай се е метнал на татко. Търпелив е и не се бои от тежък труд. Трябваха му цели двайсет години, но сега почти всичко е в неговите ръце.

— А майка ти?

— Беше тъй красива и елегантна. Исках да приличам на нея, докато не навлязох в бунтарския период. На дванайсет години пиех и взимах наркотици. Когато навърших тринайсет, мама почина.

— Съжалявам.

— Беше толкова млада. Винаги е имала крехко здраве, а пиеше твърде много, особено през последните две-три години. Беше самота, нещастна жена.

— Значи те е отгледат баща ти?

— Опита се. Като хлапачка бях много дива и това ужасяваше татко. Ако можеше, би ме държат под ключ в стаята.

На вратата се почука. Криси посегна и стисна ръката ми.

— Свърши ли времето? Не искам да си отиваш.

Обгърнах ръката и с длани.

— Успокой се. Времето свършва само във филмите. Аз съм твой адвокат и мога да стоя цял ден.

Вратата се отвори и влезе грамадна жена с надзирателска униформа. Носеше кафява книжна торба, а на колана й дрънчеше връзка ключове. Имаше кожа с цвят на какао и ситно накъдрена коса.

— Здрасти, Доло — казах аз — Криси, това е Долорес. Ако имаш някакви неприятности…

— Просто ме викни, скъпа — каза Долорес и се усмихна на моята клиентка. — От пръв поглед виждам, че не си за тук.

— Благодаря. Аз…

Долорес разтвори торбата и почна да вади пластмасови кутии. Из стаичката се разнесе аромат на свинско с подправки.

— Китайска храна? — изненада се Криси. — Може ли да се поръчва оттук?

— Джейк може — каза Долорес. — Всичко, което поиска.

— Една пила и една ножовка, става ли? — подхвърлих аз.

— Недей да ме взимаш на подбив — рече Долорес и се обърна към Криси. — Разказвал ли ти е какво стана с последната му клиентка, дето седя на твоето място?

— Не. — Криси леко се разтревожи.

— Джейк винаги съветва клиентите да се явяват в съда чисти и спретнати, нали така?

— Доло, трябва ли да го разправяш? — обадих се аз.

— И ето че се явява онази сестричка с шикозно зелено костюмче на някакъв си там голям моделиер…

— Шанел? — подсказа Криси.

— Да, нещо такова, плюс двоен наниз естествени перли. Джек тъкмо заяви, че изобщо не била извършила кражба с взлом, когато една жена от залата се разпищя, че и убиват. Лъжа ли, Джейк?

— Всъщност викаше: „Крадла!“ Беше жертвата на обира и хукна през залата с писъци: „Това е моят костюм, това са моите перли.“

— Затуй, скъпа — каза Долорес, — много внимавай какво те съветва това дрънкало.

И като се кискаше гърлено, тя тръгна към вратата. След малко Криси попита:

— И какво каза в нейно оправдание?

— Че костюмът й стои по-добре — отговорих аз.

— Не, сериозно.

— Един мъдър приятел ме е научил, че адвокатската работа прилича на покера. А в покера най-важното е да знаеш кога да свалиш картите. Посъветвах я да се признае за виновна.

— О — въздъхна Криси.

Усетих, че се чуди дали не съм некадърник. Така де, щом всички други го мислят…

Отворих пластмасовите кутии и извадих пръчиците от опаковката.

— Долорес май много те харесва — подхвърли Криси. Вероятно се питаше колко от клиентите ми попадат в затвора.

— На латински името й означава скръб. Знам го от същия онзи мъдър приятел. Доло е изучила трите си деца, а за още десетина улични хлапета се грижи като родна майка. Непоправими гаменчета, дето никой не ги иска. Когато загазят, което се случва често, аз им поемам защитата.

— Безплатно ли?

— От време на време Долорес ме кани на печени ребърца, а може и да услужи на някоя гладна клиентка.

Криси вече ровеше с пръчиците в свинското със зеле и гъби.

— Божичко, колко е вкусно. Знаеш ли каква е храната тук?

— Да, сигурно заселниците на Донър10 са се хранили по-добре през зимата на 1846 година.

Поседяхме мълчаливо, после отново върнах разговора към темата.

— Значи баща ти беше готов да те заключи…

— А аз бих сторила всичко, за да се измъкна. От имението, от Палм Бийч. Когато един търсач на таланти ме срещна на Уърт Авеню и каза, че мога да стана фотомодел, разправих това на татко, а той изрева; „Та ти си едва на шестнайсет!“ Отговорих му: „Мама се е омъжила за теб на седемнайсет!“

— Добре казано.

— Да, но татко заяви, че едва ли би го направила повторно.

Аз лапнах една оризова кифличка.

— И тогава потегли за Европа.

— Бях хе-е-е-ей толкова наивна. Имах албумче със снимки, направени от едни фотограф любител. Бяха смешни, същинска грозотия. Тъпи, зле осветени снимки на някаква препарирана хлапачка със сплъстена коса, която се мисли за фотомодел.

— Намери ли си работа?

— Не веднага.

Криси махна капачето на чаша горещ чай и отпи една глътка.

— Отнесох албума си в кабинета на един от агентите на голяма парижка агенция. Наричат ги rabatteurs, тоест хора, които разбутват храстите, за да подплашат дивеча. Само че вместо зайци изскачат…

— Млади кандидатки за фотомодели.

— Точно така. Онзи тип беше като излязъл от моден журнал с — тънки мустачки, бяло копринено шалче и похотливи искрици в очите. Разсмя се, промърмори нещо на френски и пак се разсмя. После попита: „Знаеш ли на какво му се вика носиш-гледаш?“ Казвам му: „Да, това е, когато някоя манекенка носи свои снимки на клиента, за да получи работа.“ Тогава той отпусна албума в скута си, разкопча се, извади си парчето и го сложи точно на сгъвката. „Да, но за теб, cherie11, няма да е носиш-гледаш, а носиш-духаш.“

— Тоя тип трябва да е бил съученик на сенатора Пакууд. А ти какво направи?

— Усмихнах се мило, посегнах, сграбчих кориците и захлопнах албума с всичка сила.

— Браво!

— Е, не бях толкова горда, когато парите ми свършиха и взех да гладувам.

— Баща ти не помогна ли?

— Щеше да помогне, ако го бях помолила.

— Но ти не го помоли.

— Дори не му се обадих къде съм.

— Защо?

Тя се загледа в пространството. За миг по лицето й плъзна сянка и зърнах отново онази безпомощна уязвимост. Не съм бял рицар с лъскава броня върху буен жребец. Но ако бях, щях да я грабна, да дръпна юздите и да я отнеса в галоп към омагьосания си замък сред вековни борови гори.

— Тогава не знаех — отговори най-сетне тя, — но сега знам.

Искаше ми се пак да попитам защо, но понякога е по-добре да премълчиш. Знаех, че Криси ще се изплъзне от отговора, затова я оставих да ми разкаже, когато му дойде времето.

— През следващите две години бях по-скоро компаньонка, отколкото фотомодел. Отидох в Милано, за да събера опит и се замесих с щури компании. Figli di papa, тоест таткови синчета с дебели банкови сметки. Някои искат само да се разхождат с хубава мацка; повечето гледат да те изчукат и после да те пробута на някой приятел. Когато започнах работа, живеех в една кооперация пълна с фотомодели. Италианците я наричаха „Принцеса Клиторис“.

— Много мило.

— Ние я наричахме просто „Чукалнята“.

Лапнах парченце свинско с малко ориз. Отвън вече ни зяпаха трима пазачи. Ако имаше завеса, щях да я дръпна. Зад тях към кафенето се точеше върволица затворнички. Сплъстени коси, пожълтели лица. Чудех се как ли би изглеждала Криси след една година зад решетките. Или след двайсет.

— Минах през цялата въртележка — продължи тя. — Смърках кокаин от стодоларови банкноти в тоалетните, къпех се гола във фонтаните, ходех по купони на арабски шейхове, мотаех се по дискотеки с разни откачалки. Учудващо, но ми потръгна, поне в професионално отношение. Гримът прикриваше тъмните кръгове под очите и разправяха, че съм изглеждала много секси. Пътувах, изкарвах добри пари, но личният ми живот беше убийствено хаотичен.

— Мъжете ли?

— Неподходящи мъже. Женкари, семейни мъже, грубияни, изпаднали артисти, некадърни художници. Сънувах кошмари, мяркаха ми се някакви несъществуващи спомени. Ту дебелеех, ту ставах на вейка, ту пак почвах да се тъпча като прасе. Разпусках се и напълнявах, след това гладувах, за да сваля килограми, изпадах в депресия, боледувах и се превръщах в развалина. Когато бях най-пълна — някъде към петдесет и осем килограма — фотографите ми лепнаха прякора Плът. После отслабнах и ме нарекоха Кости. Накрая комбинираха двете.

— Плът и кости — казах ад.

— Ужасно го мразех тоя прякор. Веднъж, както си вървях по Пето авеню в Ню Йорк, зърнах някакъв смахнат проповедник да крещи и подскача по улицата. Отминах го и продължих към парка, а той търчи подир мен, размахва Библията и реве с пълен глас: „Плът и кости не ще наследят царството господне.“

— Мисля, че беше плът и кръв — казах аз, опитвайки да си припомня библейските поучения на баба.

— Точно това ме стресна. Сякаш знаеше коя съм и казваше, че ще умра, заради греха на плътта си и… знам ли… ще отида в гробищата, а оттам право в ада.

— Но ти успя да се поправиш.

— Нямах избор, иначе трябваше да умра. Няколко месеца по-късно в Париж имах ужасно преживяване с ЛСД. Видях се как скачам от един мост над Сена. И знаеш ли какво? Оказа се самата истина. Бях се качила на парапета и крачех като на модния подиум. Същата седмица съквартирантката ми Пиа умря от свръхдоза хероин. Бях само четирийсет и седем килограма и имах огромни кръгове под очите. Фотографите се избиваха да ме търсят, страшно им допадаше това, което наричаха обречена хубост.

— Какво направи?

— Прибрах се.

— При баща си ли?

— Не. На лечение. Отидох при доктор Шийн. Лорънс Шийн. Навремето той лекуваше майка ми, стана неин приятел, след като с татко вече нямаха какво да си кажат.

Избутах пластмасовите кутии настрани и си записах името. Най-после свидетел.

— Психиатър ли е?

— Да, и то много добър. Той каза, че проблемите ми трябва да се коренят в детството. Разговаряхме, разговаряхме и пак разговаряхме, но не си спомнях нищо мъчително, освен дето веднъж паднах от коня. Той настояваше, че спомените съществуват, но са сублимирани, затова пристъпихме към сеанси под хипноза за възстановяване на паметта.

Разкъсах малкото найлоново пликче и извадих отвътре курабийка с късметче.

— И излезе ли нещо?

— Той хвърли светлина в най-мрачните кътчета, за които дори не подозирах, че съществуват. Всичко си спомних. Толкова съм му задължена.

Тя замълча, но аз не настоях да продължи. Усещах накъде отиваме и ми хрумна, че може да му дължи много повече, отколкото си мисли. Можеше да му дължи доживотен престой зад решетките.

Криси се озърна из голата стаичка.

— Ех, да имаше сега една цигара.

— Какво, Криси? Какво си спомни?

От очите й бликнаха сълзи.

— Татко. Моят татко.

Изчаках, но тя мълчеше.

— Нещо лошо ли ти е сторил?

Никакъв отговор.

— Криси, кажи ми — прошепнах аз. — Изнасилил ли те е?

— Не. Той ме обичаше.

По лицето и течаха сълзи.

— Криси.

— Не!

Ръцете й се кършеха по масата като подплашени змии.

— Криси, довери ми се. Кажи.

Разтърсиха я ридания. Зачаках. Очите и бяха плътно затворени. Тя отпусна глава между ръцете си и продължи да ридае, опитвайки да задържи звука и болката в тръпнещото си тяло. Станах, заобиколих масата и я прегърнах. Сълзите капеха по рамото ми. След малко тя вдигна глава и избърса очи с ръкава на блузата.

— Извинявай. Не мога да говоря. Не сега. Още не съм готова.

Седнах си, погледнах подпухналите и очи и видях същата обречена хубост, която толкова привличала фотографите. Тя поклати глава, сякаш спореше сама със себе си. Аз чаках. Щеше; ми каже; ако не днес, то утре.

— Изглеждаш ужасно — каза Криси след малко с пресилен смях.

После и двамата замълчахме. Дълго седяхме така. В стаята се чуваше само как трака секундната стрелка на стенния часовник. Откъм коридора долетя бръмчене и трясък на електрическа врата.

— Веднъж ме изнасилиха — каза тя. — В Париж.

Стана толкова тихо, че чух как изпращя строшената курабийка в юмрука ми.

— Може донякъде и сама да съм си била виновна. Беше на някакъв купон — мексикански наркотърговци, френски тузари и американски манекенки. Голяма комбина, а? Днес дори не си спомням лицето му. Притежаваше някаква скапана фирма за готово облекло и си слагаше брилянтин на косата. Искаше ми се да го убия. Да убия всички ви.

Посегнах и стиснах ръцете й.

— Всички ли?

— Вас, Джейк. Мъжете! Исках да ви избия всичките.