Блондинка от Маями

Хлъзгав път

Таванският вентилатор над леглото ми описваше безконечни кръгове със сънено туф-туф-туф. На черницата отвън един присмехулник пееше самотната си любовна песен. Кип беше намалил звука на телевизора в стаята си, но все пак чувах някакви металически гласов. Седнал на леглото, аз препрочитах една стара кримка за Травис Макгий и неволно завиждах на тоя „едър, мургав и кокалест морски вълк“. В каквато и каша да се замесеше все успяваше да се измъкне с ум или юмруци. А аз съм просто един треторазреден футболист, завършил вечерно право, който се мъчи да постъпва правилно, но накрая непременно оплита конците. Станах и отидох до стълбището. Вратата на Кип беше затворена, тъй че не му се обадих. Щеше да заспи, когато му дойде времето, а ако искаше да гледа телевизия цяла нощ негова работа. След два дни щеше да грохне и да си нормализира режима. А аз съм от старата школа — не закачай детето, самичко ще се възпита. Точно така ме отгледа баба, след като убиха баща ми, а майка ми избяга.

Всички сме безпомощни пред миналото, казал веднъж Кларънс Дароу. Точно така пледират и адвокатите, които се мъчат да съхранят живота на някой жесток убиец, който е имал скапано детство. Но тази максима може да се приложи и в много други отношения. Всички ние подсъзнателно усвояваме обичаи и навици, симпатии и антипатии, възгледи и предубеждения от хората, които са ни отгледали. Имам си много трески за дялане, но баба ме е учила никога да не посягам на по-слабия и да помагам на онзи, който го заслужава. Учила ме е да проявявам умерено неуважение към властите и сам да си проправям път през пущинака. Би била напълно доволна, ако бях станал рибар като баща си или пък шофьор, барман или капитан на туристическо корабче като мъжете, минали през живота й. Още от юношеските си години се мъча да следвам нейния девиз: живей си живота и гледай да не навредиш другиму.

Облечен само с червени плетени шорти, аз зашляпах бос надолу по стъпалата. На дивана Криси мъркаше тихичко във възглавницата. Умиротвореното й лице изглеждаше почти детинско в своята красота и невинност. Дълго я гледах, после изведнъж се засрамих, че зяпам като дърт похотлив пръч.

Минах в кухнята и измъкнах от хладилника бабината баница с фъстъчено масло. Първата хапка се топеше в устата ми, когато ме връхлетя внезапна мисъл. Баба! Не я бях чул да си тръгва. Нито пък Чарли.

Нямаше ги горе. Нямаше ги и долу. Къде се бяха дянали? Моята къща е двуетажна кутийка с непроходимо буренясал заден двор.

Дворът.

Надникнах през щорите. Съседите имаха халогенни лампи против крадци и призрачното им сияние озаряваше целия двор. В хамака, опънат между две дървета, зърнах стария си наставник И баба. Спяха здраво прегърнати в топлата, влажна нощ, изпълнена с аромат на жасмин. Щури хора.

Доядох парчето баница с чаша студено мляко и поех обратно към стълбището. В стаята на Кип телевизорът още бръмчеше и докато минавах покрай вратата, чух гласа му.

После още един глас. И тихо кискане.

Това пък какво беше, по дяволите?

Леко почуках и отворих вратата.

Кип лежеше, подпрян на възглавницата. На екрана Джим Кери се мъчеше да спаси Дан Марино от някакъв смахнат похитител с неопределен пол. Откровено казано. Дан е по-добър като полузащитник, отколкото като актьор.

И още някой лежеше, подпрян на възглавница.

— Привет на всички! — каза Кип. — Вуйчо Джейк, това е Таня.

— Здравей, Таня — произнесох аз, защото така беше по-възпитано, отколкото да се провикна: „Какво търсиш в леглото на моя племенник, повлекано?“

— Таня живее отсреща — обясни Кип.

Естествено.

— А, Таня! Ти си дъщеря на Фийби.

— Здравейте, мистър Ласитър — поздрави любезно тя.

Беше дребничко, тъмнокосо момиче на около дванайсет години. За последен път я бях забелязал преди шест години да кара велосипедче с три колела. Сега беше с рязани джинси и тениска, поиздута от напъпващата й женственост. Мили боже.

— Как е майка ти? — попитах аз.

— Чудесно — отговори Таня.

— Знае ли къде си? Толкова късно, искам да кажа.

Никак не си харесах гласа — стори ми се напрегнат и старчески.

— Ами да. Тя отиде за уикенда в Микосуки да гледа как индианците се опушват и танцуват около огъня, тъй че сега съм сама.

— Разбирам… — промърморих аз крайно неодобрително. Отдавна подозирах, че Фийби не става за майка.

— Мама много си пада по тия работи — продължаваше Таня. — Има един шаман, дето я учи на природосъобразен живот, билкарство и психическо изцеление.

Нищо чудно, че не й оставаше време да подкастри живия плет.

— Поканих Таня да преспи у дома — каза Кип.

— Аха… — рекох аз, сякаш подобна покана бе по-нормална, от факта, че комарите хапят след дъжд.

— Но ако възразяваш — добави Кип, — можем да спим у тях.

— Не — отвърнах аз твърде прибързано и твърде високо. — Таня може да остане. Е, вярно, нямаме свободна спалня.

Двамата са разкискаха и усетих, че ставам за смях пред младото поколение. Зачудих се дали да не подам жалба срещу майка й за недостойно родителско поведение. Спомних си, че Фийби има татуировка на рамото, и се запитах дали и Таня има такава и дали Кип ще я види, преди да се разсъмне.

Започнах да се ядосвам на себе си. Откога се извъдих такъв моралист? Все си мислех, че съм печен настойник, а реагирах като възпитател в сиропиталище.

— Няма нищо, мистър Ласитър — каза Таня. — Донесох си спален чувал.

Тя махна с ръка към ъгъла, където сред купища видеокасети наистина се търкаляше спален чувал.

— Разбирам — измънках повторно аз, защото почти бях изгубил дар слово.

— Хей, вуйчо Джейк, нали няма да се пищисаш заради нас? — попита Кип.

— Не. Защо? Разбира се, че не.

Таня ме успокои с удивително зрял глас:

— Ние с Кип само си ходим. Не сме… нали знаете…

Вгледах се в своя племенник, опитвайки да си припомня какъв бях на дванайсет години. Май доста мислех за момичета, но не ми и хрумваше да се целувам.

— Добре — казах аз. — Но не стойте до късно и…

И какво?

— И не забравяйте да си измиете зъбите.

Напуснах стаята и затворих вратата с чувството, че наистина съм голямо дърво. Върнах се в леглото, взех книгата и се впуснах заедно с Травис през Гълфстрийма към Бимини по дирите на злодея Джуниър Алън. Спомних си как някога бях преследвал по същия път една красива, но убийствена млада жена на име Лайла Съмърс.

Чувствах се тъжен и самотен, когато чух тихо почукване на вратата. Ако Кип искаше да попита може ли и той да спи в спалния чувал, щях да му отговоря с едно твърдо…

— Джейк — долетя иззад вратата женски глас, — буден ли си?

Аз и Криси седяхме на леглото, почти като невръстната двойка в отсрещната стая. Само че ако Кип си мислеше същите работи като мен, щях да го поставя под домашен арест за близките десетина години.

Криси изви дългата си шия и пусна облаче цигарен дим нагоре към вентилатора. Зарекох се да я накарам да ги откаже. Съвети на грижовния адвокат: край на пушенето, край на стрелбата.

Седяхме един до друг и разговаряхме. Тя ми разправяше какво харесва. Раци, картофена яхния с месо, Париж под дъжда, гмуркане из тропическите рифове. Да, и разходки по плажа с мъж, когото харесва. Разговаряхме за пиеси, за филми и дори за футбол. Тя разбираше играта сравнително добре и смяташе Трой Айкман за симпатяга. Лично аз винаги съм смятал нападателите за примадони, но Айкман поне търпи мъжки, като го ритнеш по кокалчето.

Поиграхме на думи и много се смяхме на измислиците си. После заговорихме за хората, минали през живота ни, и опознахме взаимно душевните си рани.

По някое време замълчах, а тя само ме гледаше.

— Какво? — попитах аз.

— Досега нито един мъж не ме е обичал.

Твърдението бе тъй нелепо, че аз се разсмях. Но лицето й ми подсказа, че говори сериозно.

— Трудно е за вярване — казах аз. — Дори невъзможно.

— О, купували са ми много неща, водили са ме къде ли не. Използваха ме и аз ги използвах. Но никога не са ме обичали.

И тя остави примамката да виси. Аз кръжах около въдицата, но не исках да клъвна.

— Но ти ме обичаш… нали, Джейк?

— Да — казах аз.

— Значи няма да се преструваш, че това е просто поредното дело?

— Няма. Не мога.

— Тогава говори. Кажи ми какво изпитваш.

— Не е лесно. Не ги умея тия пеша.

— Добре. Имаш правото да мълчиш. Всичко, което кажеш, може да се използва срещу теб в…

В какво? Тя не довърши. В съда? В краен случай? В любовта?

— Кажи ми как се чувстваш — нареди тя.

Как се вкарват чувствата в рамка от думи? Не знаех.

— Сложно е — казах аз. — Имам дълг към теб. Ти разчиташ на мен като на мъж, а като на…

— Рицар в сияйна броня.

Поклатих глава.

— Не, като на адвокат.

Тя смачка цигарата си в декоративния пепелник върху нощното шкафче.

— Няма ли да ме спасиш?

— Искам. Повярвай ми, искам…

Навън присмехулникът пак се дереше с пълна сила, а в далечината виеше полицейска сирена.

— Какво искаш, Джейк?

— Искам да те обгърна с ръце и да те отнеса някъде. На сигурно място, където никой не ще ти стори зло.

— Ах, ти си моят рицар.

— Не. Бронята е ръждясала, коленете скърцат и жребецът отдавна не е подковаван. Освен това вечно не ми достига една крачка.

Криси се приведе и ме целуна. Дъх на парфюм и цигари.

— Не и за мен — каза тя.

После пак ме целуна нежно и колебливо. Чакаше да отвърна на целувката. Но аз не го сторих. Протаках.

— Трябва да запазим известно разстояние помежду си — казах аз.

— Поне докато свърши процесът.

— В географски смисъл ли? — Тя пропълзя по-наблизо, усмихна се игриво и зарови пръсти в косата ми. — Или в емоционален?

— И двете. Обикновено са свързани.

— О, не знам. Била съм физически близо до много мъже. Но не и емоционално.

— На всички ни се е случвало — казах аз. — Но е толкова безсмислено, толкова…

— Кухо.

— Точно така.

— Не искаш да се обвързваш с мен, нали? — попита тя.

— Не че не искам. Не мога.

— От какво се боиш?

— От теб. От мен. Бил съм вече по този път.

— Ще бъде ли нарушение на етиката?

— Формално погледнато, да. Адвокатското дружество забранява да спим с клиентите.

— Наистина ли?

— Освен ако сме имали връзка преди делото. Тогава гледат на нарушението през пръсти.

— Добре казано.

— Но не е там работата. Не съм се учил на морил от книгите. Просто се мъча да постъпвам правилно. Ако се обвържем, това ще замъгли преценката ми.

— А не искаме да става така — каза тя и пропълзя толкова близко, че вече дишахме един и същ кислород.

— Криси, не се шегувам.

— Нито пък аз.

Тя смъкна тениската, после шортите, които прикриваха бикините, а след това и тях. Стана, протегна се и макар че имаше нещо театрално в тази поза с извит гръб и изпъчени гърди, изпълнявана може би хиляди пъти, същевременно тя бе тъй съвършено естествена и невинна, че ставаше още по-изкусителна. Естествено, тъкмо това се целеше. Някои красиви жени може и да не усещат какъв ефект оказват върху мъжете. Други, особено тези, чиято професия е свързана с външния вид и впечатлението, знаят точно какъв ефект дава всяка извивка на шията, всяко помръдване на бедрото, всяка двусмислена усмивка. При тях в излагането на гола плът няма нито срам, нито гордост. То е просто факт и в съвършенството на подробностите, в симетрията на чертите, в съчетанието на сила и здраве, което лъха от подобно създание, винаги се спотайва ясната мисъл, че красотата ще повехне. Догодина ще се наложат нови модели, затова ако имаш такава хубост, използвай я незабавно.

Криси се завъртя към вратата, разкривайки пред мен стройния си гръб и изящната извивка на ханша. Щракна лампата, после се приближи към леглото с грациозна стъпка, очертана като силует в полумрака стройно, гъвкаво сексуално парче, познаващо отлично своята сила. Седна, подви крака, приведе се към мен и гърдите и се притиснаха в моите.

Сигурен съм, че нейде на тая планета съществува мъж, който би устоял. Но пред Криси Бърнхард не лежеше папа Йоан Павел Втори. В леглото бе самозваният рицар Джейк Ласитър с всичките си сто килограма и сто осемдесет и пет сантиметра, с кипнала кръв и подивяло въображение. Нуждаех се от строго предупреждение. Пази се, либидо! Внимание, опасни завои! Хлъзгав път!

Тя изви глава и ме целуна отново. Този път отвърнах на целувката. Обгърнах главата й с длани и пак се целунахме, водейки битка с езици; после тя впи зъби в долната ми устна.

Исках да я спася, да й се насладя, да я вкуся, да я погълна. Исках хиляди неща час по-скоро, веднага. От гърлото й излетя дрезгав стон и ние трескаво се вкопчихме един в друг.

Тя посегна надолу, смъкна боксерките ми и аз ги ритах към отсрещния ъгъл. Плъзна длан по гърдите ми, към корема, към слабините. Бих толкова твърд, че ме болеше.

Целунахме се жадно, хапехме устни, смучехме, търсехме, намирахме. Ръцете ни изследваха, галеха, сграбчваха. Обгърнах с длан заоблената стегната гръд и стиснах връхчето с палец и показалец.

— По-силно, Джейк. Няма да се строши.

Стиснах, тя ахна и аз поех връхчето с устни като зряла червена череша. Ръката ми плъзна надолу по плоския й корем и откри горещата влага. Когато я докоснах, тя ахна отново, после ме сграбчи за тила и приближи устни до ухото ми.

— Люби ме, Джейк. Люби ме, моля те.

Гласът й бе натежал от копнеж, печал и непоносима страст. Звукът му отекна дълбоко в мен като басова струна. Исках да я прикрия със своя щит, да я опазя от всички беди, да я отнеса нейде, където никой не би могъл да й стори зло.

Тя протегна дългите си нозе и пак прошепна:

— Люби ме сега, Джейк.

Все същият отчаян копнеж.

Притиснах се плътно към нея. После се плъзнах по-надолу и тя бе отворена за мен, гореща и тръпнеща. Проникнах в нея, а тя се вкопчи в мен и ни понесе един и същ ритъм, телата ни се движеха бавно, безкрайно бавно. Оставих я да поведе и когато движения й се ускориха, тя захапа гърдите ми, заби нокти в гърба ми, после сграбчи главата ми с две ръце и заскуба косата. Задавеният й дъх изгаряше шията ми, изпълнен наполовина с болка, наполовина с безумна наслада. Ускорих ритъма, тласках все по-мощно и по-бързо, докато първо от нея, а сетне и от мен излетя глухо ръмжене, очите й се извъртяха и тя нададе тих, вълчи вой, после притисна китка в устата си и захапа с все сила, сякаш не понасяше да чуе собственото си удоволствие.

Аз затласках с удвоена сила, след миг свърших и тя ме обгърна още по-здраво. Останах да лежа така, притиснал лице към нейното докато усетих на устните си солена капка и разбрах, че сълзите й са се смесили с моите.