Блондинка от Маями

Конфекция

Полицаят почука на вратата и зачака. Аз също.

От дрехите ми се стичаше вода по дъските на коридора. Тръните бяха оставили по челото ми десетина кървави драскотини. И най-лошото — носът ме сърбеше, а с оковани отзад ръце нямаше как да го почеша.

През прозореца в дъното на коридора виждах как над океана изгрява зора. Беше минала една дълга нощ.

Полицаят почука по-силно. Иззад вратата долетя приглушен глас. След малко Криси по черно-червено копринено кимоно открехна вратата, без да сваля веригата. Сякаш изобщо не се изненада да види полицаи по никое време.

— Извинявайте за безпокойството, госпожа — каза ченгето. Да, наистина рече госпожа, а не госпожо, досущ като във филмите. Беше доста над петдесетте, сигурно му оставаше съвсем малко до пенсийката. Побутна ме към вратата. — Познавате ли този субект?

— Субект ли? — възмутих се аз. — Винаги съм се смятал за обект.

— Чакайте да го огледам — помоли Криси. Тя сви устни и ме огледа с подпухнали от съня очи. — В него има известен животински чар, нали, господин полицай?

— Трудно ми е да преценя.

— Дали да не го съблечем за обиск?

— Криси! — повиших глас аз.

— Значи го познавате — рече ченгето.

Тя отново сви устни.

— В пълни подробности.

— Можете ли категорично да заявите, че е американски гражданин?

Тя сви рамене.

— Si, jefe29 — отговорих вместо нея аз, имитирайки ужасно калпаво гласа на Фрито Бандито. — Аз много обичал този страна.

— Щото тая сутрин изплува на плажа край Саут Пойнт като някой от онези кубински бежанци. Канех се да го предам на властите за депортиране.

— Надявах се да ме пратят в Южна Франция — подметнах аз, — макар да съм чувал, че през този сезон и в Коста дел Сол било доста хубаво.

Полицаят поклати глава.

— Той твърдеше, че излязъл да поплува, после се качил при някакви рибари и те го докарали близо до брега. Разправяше, че идва при вас, но няма нито документи, нито пари… пък и вижте го сама.

Стоях сред локва вода. Мъчеше ме главоболие и имах чувство, че лицето ми е подпухнало.

— Ужасно изглежда — съгласи се Криси.

— Една топла вана ще оправи нещата — казах аз.

— Няма ли да ни оставите белезниците, господин полицай — попита Криси.

Ченгето вече вадеше ключа.

— Не става. На общината са.

Струйка топла вода плъзна по гърдите ми от сюнгера в ръцете на Криси — истински сюнгер, изваден от залива. Тя се приведе напред, а аз се облегнах назад. Обвила крака около кръста ми, Криси седеше, зад мен в голямата старинна вана и притискаше към гърба ми мокрите си гърди.

Тя вече бе успяла да обработи драскотините с кислородна вода и да измъкне водораслите от всевъзможни гънки и отвърстия. Сега оставяше топлата вода да ме унесе и състояние на ленива дрямка и полувъзбуда.

Точно тогава гърдите й се притиснаха по-здраво, връхчетата им се втвърдиха.

Някои части от тялото ми последваха този пример.

Тя плъзна гъбата надолу. По гърдите, по коремните мускули, вече не тъй стегнати, както някога, все по-надолу и по-надолу. После пак нагоре.

— Тормозиш ме — оплаках се аз.

— Отпусни се, Джейк. Денят е пред нас.

Отново се облегнах, назад. Затворих очи, отпуснах се по-ниско в топлата вода и вдъхнах нежния сапунен аромат на влажната й коса. Тя ме прегърна здраво и каза:

— Хубаво ми е да се грижа за теб. След като стори толкова много за мен.

— Още нищо не съм направил и се тревожа за…

— Шшт. Не сега.

Унесох се в топлината. Все още усещах плавното полюшване на океанските вълни. Умиротворение. Но не и покой. Мъчителните въпроси висяха над главата ми. Щях да попитам Криси. По-късно.

Нещо цопна във водата и Криси възкликна:

— Ох, изтървах сапуна.

Ръцете й пак плъзнаха по гърдите ми и по-надолу. Щом се озоваха под водата, сграбчиха каквото трябваше.

— Олеле, Джейк! Да не си донесъл гребло?

— Хрумна ми, че може да ти потрябва за лодката.

— Точно същото си помислих.

С изящно движение тя се измъкна иззад гърба ми, мина отсреща и седна с разтворени крака. Плъзнахме се по-близо един до друг и дългите й нозе обгърнаха бедрата ми. Разпалени от водата и влажното триене на телата, ние се целунахме — дълга сладка нежна целувка. Втората целувка беше по-страстна, по-нетърпелива. Третата, или може би продължението на втората, се прекъсваше от стонове и задавено дишане. Отворих очи и видях Криси да отваря своите. По лицето й бе изписана лека изненада. В този момент тя се плъзна още по-близо, повдигна бедра и се отпусна върху мен. Погледнах я и в очите й зърнах нещо, което ми се искаше да вярвам, че не е виждал нито един друг мъж. Сигурен бях, че е изпитала нещо — нещо съвсем непознато.

Мъжка самозаблуда.

Да любиш жена.

И да си вярваш, че и е като за пръв път.

Чувал съм жени да го казват. Понякога дори да го крещят. Но никога не съм вярвал. По дяволите, нито един мъж не е чак такъв майстор. Криси мълчеше. Но изглеждаше като изпаднала в транс; звуците, настоятелните гърлени стонове, излитащи дълбоко от гърлото й; движенията на тялото й върху моето… и накрая експлозията, която разтърси двама ни и ме тласна още по-навътре в нея.

След малко тя каза:

— Обичам те, Джейк. Божичко, колко те обичам.

Криси търсеше какво да облече.

С едната ръка ровеше из гардероба; с другата стискаше еднолитрова бутилка френска минерална вода. Четири бутилки дневно, обясни тя. За хубав тен. От устата й висеше цигара. За дробовете.

Гардеробът беше пълен с дрехи. Претъпкан. Безредно. Изящни костюми, каквито би носила Одри Хепбърн или Грейс Кели, висяха край ефирни прозрачни дрешки, с които като нищо може да я арестуват в някое провинциално градче на Мисисипи. Поли под коляното, над коляното, много над коляното и такива, дето не беше ясно дали са поли или коланчета. Стилни, плътно прилепнали вечерни рокли, безформени рокли за тенис, рокли с панделки, с бродерии, с вериги, рокля с десетина бронзови безопасни игли. Истинско модно ревю.

След като не откри нищо, Криси отвори един двуметров кашон-гардероб, каквито използват моделиерите. В спалнята имаше още два такива кашона и още три в коридора. Вътре висяха якета в най-различни стилове и изобщо без стил, тюлени панталони, кожени панталони, рокли с корсети и без корсети, предимно в червено и черно.

— Май ще се позабавим, нали? — рекох аз.

— Съжалявам, Джейк, просто нямам какво да облека.

— Ей, нали просто отиваме да хапнем по един хамбургер в Новинарското кафе. Да не мислиш, че там ще е Джани Версаче?

— Миналата седмица беше.

— О…

Моето спортно облекло току-що бе изсъхнало след прането. В момента бях с кимоното на Криси, но на нея и стоеше далеч по-добре. Тя беше пръснала по леглото куп дрехи и тъкмо се канеше да избере чифт джинси с дупки на коленете, когато попитах:

— Какво не ми казваш?

— За кое?

— За водата. Какво знаеш за кладенците на Гай?

Тя пусна облаче дим и ме погледна озадачено.

— Нищо не знам. Той е фермер, има си кладенци. И какво?

— Ами строежът на голяма индустриална сграда в източния край на градините?

— Не знам. Какво общо има това с мен?

— Точно това се мъча да разбера. Разкажи ми за себе си, за Гай и доктор Шийн. Какви тайни има в миналото на брат ти?

— Откъде да знам? Аз работех в Европа. С Гай почти не се познаваме.

— Ами доктор Шийн? Има прекъсване в записа от сеанса, когато си възвръщаш спомените.

— Прекъсване ли?

— Да, сякаш касетофонът е бил изключен и после включен отново.

— Не помня такова нещо. Може да са потърсили Лари по телефона. Или ми е бил още една инжекция.

— Дали тогава не ти е казал какво да си спомниш, какво да говориш?

— Джейк, току-що ти казах, че не помня да е изключвал касетофона. Тогава, как да си спомня…

— Мислех, че под хипноза се помни всичко.

— Е, може и да не е така!

Вече беше ядосана. Понякога прибягвам към този трик. Предизвиквам клиентите. Ядосвам ги. Заставям ги да кажат истината. Обикновено е лесно. Но обикновено не се къпя в една вана с клиент, обвинен в убийство.

— Ами последният сеанс на четиринайсети юни? — попитах аз. — Ти казваш на Шийн, че си взела решение, което няма да му хареса. После той изключва касетофона и повече не го включва. Два дни по-късно ти стреля по баща си.

Тя изчака, макар че следващият въпрос бе очевиден.

— Какво беше решила?

Тя се позамисли, преди да отговори.

— Да прекратя терапията. Няма нищо лошо, нали? Искам да кажа, нали няма да попречи на защитата?

— Не, добре е.

Далеч по-добре, отколкото ако беше решила да поемеш ролята на съдия и палач едновременно, помислих си аз. А и звучи доста разумно, нали? Доктор Шийн едва ли би харесал решението й да прекрати терапията. Кой знаеше какво е казала всъщност в кабинета на своя психоаналитик зад спуснатите пердета? Исках да й повярвам. Но можех ли? С клиентите и любовниците няма избор — или им вярваш, или не.

Погледах я още малко, после попитах:

— И изобщо как ме избра?

Тя престана да рови из дрехите и се обърна.

— Защо ме разпитваш?

— Такава ми е работата.

— Тъй значи? И онова във ваната ли ти беше работа? Ще поискаш ли хонорар от Гай?

— Казах ти, че ще има проблеми, ако се обвържем.

— Не, ти си проблемът.

— Потрай още малко, моля те. Защо избра точно мен за защитник?

— Знаеш защо — въздъхна раздразнено тя. — Препоръча те Ръсти Маклийн.

— Отдавна се знаем с Ръсти, но никога не ми е пращал клиент, освен ако не иска да се отърве от някого. Защо точно сега? Защо точно теб?

— Не знам.

— Ръсти познава ли брат ги?

— Откъде да… Чакай, да! Ръсти ми каза, че Гай се е съгласил да ти плати хонорара.

— Кога? Преди заседанието за гаранцията ли?

— Да. Веднага след първата ни среща в затвора.

— Значи Ръсти е знаел преди мен. — Обърнах глава към нея и в гласа ми се надигна гняв. Бях ядосан на Гай Бърнхард, Лорънс Шийн и Ръсти Маклийн, а най-много на себе си, но навярно изглеждаше, че съм ядосан на Криси. — Какво още знае Ръсти?

Тя изглеждаше готова да се разплаче.

— Джейк, защо правиш това? Какво става?

— Не знам! Ето това става! Каня се да те защитавам от обвинение в убийство, а не знам истината. Знам, че Шийн и брат ти кроят нещо, но нямам представа какво.

Тя пристъпи към мен, оставяйки подир себе си димна завеса. Спря на една ръка разстояние.

— И мислиш, че аз знам?

— Не, мисля, че крият нещо от теб. Нещо, което не желаят да научиш. Но може да знаеш това-онова. Да си открила някаква дребна подробност.

— Ако знаех, щях да ти кажа. Джейк, мислиш ли, че бих те лъгала, след като станахме толкова близки?

Сърцето ми казваше не, но главата ми не беше толкова сигурна.

— Не знам.

Тя ме зашлеви. С всичка сила.

— Мръсник! Току-що ти казах, че те обичам. Мислиш ли, че ми е било лесно? Не само делото, ами и мен не познаваш!

— Тогава кажи ми. Криси, Бог ми е свидетел, че те обичам… от все сърце. Искам да бъда с теб, но не мога да оставя това да пречи на защитата. Разкажи ми всичко.

— Разказах ти. Баща ми ме изнасили, когато бях на единайсет години, аз потиснах спомените. Когато си ги възвърнах, омразата беше непоносима. Убих го, Джейк. Убих го заради онова, което ми стори. Това е истината.

— Тогава ще загубим.

Ръсти Маклийн не ме забеляза да се задавам по тротоара към откритото кафене. Ако си носех чантичка с пистолет, можех да го надупча, преди да усети. Но вместо това заобиколих някаква сервитьорка с обици и конска опашка и застанах право пред Ръсти. Той седеше с две млади жени — една луничава и червенокоса, другата синеока и руса. Албумите им лежаха разгънати върху масата, претъпкани с големи лъскави фотографии. И двете бяха високи, млади и току-що изкъпани. Почти не бяха докоснали салатите си.

Когато най-сетне ме забеляза, Ръсти се усмихна широко, усмихна се и леко кимна първо към едната, после към другата.

— Сядай, Джейк. Да направим карето.

Не седнах на свободния стол. Сграбчих Ръсти за хавайската риза и с едно дръпване го вдигнах на крака. От няколко поколения рибари съм наследил яки ръце и китки, тъй че без усилие отлепих от земята подметките на бившия си съотборник. Нападателите може да бягат като антилопи, но нямат солидни кости.

— Джейк! — Усмивката застина на устните му. — Обичам те, но не чак толкова, че да те целувам.

Изблъсках го назад, докато гърбът му опря в бара. После се приведох, за да окажа известен натиск върху гръбнака.

— Много обич ми се събра днес, Ръсти. И ти, и Криси.

— Хей, боли ме. Имам изместен диск. Помниш ли, заради него пропуснах мача в Питсбърг.

— Пропусна, защото имаше махмурлук и температурата беше петнайсет под нулата.

— Слушай, Джейк, не знам за какво си се разбеснял. Да не чукаш някое от онези сладурчета? Коя, Трейси ли? С нея имам чисто делови отношения. Само кажи, и малкия ще си кротува в гащите.

— Млъквай, Ръсти.

Той млъкна.

— Разкажи ми за Гай Бърнхард.

— Какво точно?

— Негова ли беше идеята да ме наеме или твоя?

Ръсти не отговори, затова го притиснах още малко на бара. Той размаха ръце и една празна чаша от коктейл се строши на пода. Двама келнери ме изгледаха, но не посмяха да се приближат.

— Негова беше. И какво?

— Кога те потърси?

— Същата вечер. Някъде към два след полунощ. Каза, че баща му се гътнал в болницата. Знаеше, че съм агент на Криси, знаеше, че съм и свидетел. Има приятели в полицията. Беше видял рапорта на отдел „Убийства“. Както и да е, попита ме дали те познавам, по-точно дали познавам онзи тип от табуретка номер три според полицейския доклад. Казах му, че сме като братя.

Леко разхлабих хватката.

— Попита ме дали си добър адвокат — продължаваше Ръсти, — а аз му казах, че си най-добри адвокат, който някога е играл за „Делфините“. По-добър и от Буониконти, макар че на игрището него го биваше повече. Тогава той рече: „Наеми го.“ Обеща да плати сметката и с това приключихме.

— Защо не ми каза?

— Гай рече, че било по-добре да си мълчим по делови и лични причини. Например жена му нямало да разбере защо помага на заварената си сестра и тъй нататък.

Огледах бившия си съотборник и го пуснах.

Като братя?

Не, Ръсти беше прекалено самовлюбен, за да бъде чийто и да било брат. Никога в отбора за него имаше две мнения. Половината момчета не го обичаха; останалите направо го мразеха. Вярно, двамата с Ръсти бяхме пили и ходили по жени. Бяхме празнували победи и оплаквали поражения, но не бяхме истински приятели, камо ли братя. Просто навремето съдбата ни събра в един окоп.

Но онази война бе свършила. Сегашната едва започваше.