Блондинка от Маями

Трудова злополука

Вече дъвчех третата тревичка, когато Роберто Кондом се появи и седна срещу мен на откритата масичка пред крайпътното заведение за скара. Падаше здрач, но движението не спираше, а от асфалта се вдигаше пара. Колите надуваха клаксони и бензиновият им пушек се смесваше с миризмата на печени ребра.

Предложих на Роберто да му взема сандвич със свинско, но той отказа, озърна се нервно на всички страни и прошепна тревожно:

— Не мога да си позволя да ме спипат, Джейк. Знаеш го. Кой друг ще знае, ако не ти?

— Нужен си ми, Роберто. Довери ми се. Нали те измъкнах под гаранция.

— Добро де, ама ако ме сипнат…

— Знам, знам. Ще те защитавам безплатно.

— Друг път! Ще те накисна. Не на мен, а на теб ще ти трябва адвокат.

От съседната маса един шофьор с татуирани бицепси стрелна поглед към нас. Вдишах чинията ребра със сос барбекю — с повече оцет и малко кайенски пипер и отсипах върху пържените картофи.

Реших да ударя на чувства.

— Вечно приказват за адвокатския дълг към клиента, клиентът няма ли дълг?

— Chingate! — отвърна лаконично Роберто Кондом.

— Май тия приказки минават само на хора, дето знаят що е дълг.

— Майната ти — рече той, в случай че не съм го разбрал първия път.

Бях с черна фланелка на „Оукланд Рейдърс“, облечена наопаки, за да не лъщят номерата под лунната светлина. Наследство от един познат полузащитник — преди години си я забрави у дома след финала за купата, на който и двамата не бяхме канени. Губят ми се спомени, но ако не греша, онзи си тръгна с една блондинка, която уж беше дошла при мен, а за компенсация ми остави фланелката и няколко празни шишета от текила. Ето, затова ги мразя полузащитниците.

Роберто Кондом носеше армейско маскировъчно облекло, кубинките стягаха здраво крачолите на панталоните, а лицето му бе намазано с чернилка. Малко е прекалил, помислих си аз, но с този латиноамерикански чар би стоял много добре върху рекламен плакат на панамската армия.

Пълзяхме през кално поле, ухаещо цялото на зряло манго. Бях оставил олдсмобила край ресторантчето, а оттам нататък Роберто ме откара до фермата на Бърнхард с „Форд Таурус“.

— Наел си кола? — изненадах се аз.

— Не, взех я назаем.

— Какво?

— Работя на паркинга пред бар „Фланиган“, та реших…

— Паркингът пред „Фланиган“ е на самообслужване — прекъснах го аз.

— Да не мислиш, че туристите знаят? Стоя си отпред и щом някой излезе от колата, бягам да грабна ключовете.

— Не искат ли разписка?

— Давам използван билет за кино и най-често получавам новичка кола.

На изток почти пълната луна се мъчеше да изплува от тънък слой прелитащи облаци. Продължавахме да се придвижваме по метода, наречен от морските пехотинци високо пълзене — тоест на четири крака. Ситни комарчета бръмчаха около мен и нахлуваха в ноздрите ми. Из влажния нощен въздух се носеше смесеният аромат на плодородни градини. Пролазихме край един благоуханен храст бял джинджифил — баба му вика пеперудена лилия. Спомних си аромата на цветните гирлянди, които носеше Лайла Съмърс и Мауи. Малко по-нататък цъфнал храст див жасмин ни облъхна с омайно ухание.

— Cristo! Мирише като в погребално бюро — промърмори Роберто.

Самата земя излъчваше животворния дъх на прясна оран, а нощта ехтеше от песните на птици и щурци.

Изведнъж долових аромат на жена.

Или на парфюм.

Досущ като „Шанел № 5“.

— Усещаш ли миризмата? — попитах аз.

— Дървета иланг-иланг — обясни Роберто. — Засадени са около напоителния канал, значи наближаваме.

— Опияняващо. Никога не съм срещал дърво с такъв аромат.

— Джейк, трябва повече да общуваш с природата.

— Като теб, дето крадеш палми?

— Между другото — призна той.

На запад ярки мълнии играеха по тежките кълбести облаци над Евърглейдс. Блясъкът им се бореше със светлината на мощните лампи върху стълбове, стърчащи на всеки петдесетина метра. В нощта се чуваше птиче цвърчене, песен на щурци и непрестанното хленчене на Роберто Кондом.

— Божичко, Джейк, казвам ти, ако видя някой от онези въоръжени пазачи, ще напълня гащите.

— Трай, Роберто. Вече наближаваме.

Изведнъж отекна бучене, едно от грамадните водни съоръжения върху кулите заработи и ни обсипа със ситни пръски от стотина метра разстояние.

— Мамка му, сега и пневмония ще взема да хвана — оплака се Роберто.

Докато вървяхме към къщата, Роберто продължаваше да мрънка:

— Ако вземат да те лишат от адвокатски права, Джейк, къде оставам аз?

— Стига си се тревожил.

— Не искам някакъв тъпанар да ме защитава, ако се издъниш.

— Роберто, не е политически правилно като кубинец да проявяваш съмнение в американската съдебна система.

— Добре де, ама не искам да ме защитава някакъв си новоизлюпен abogado28. Искам теб, Джейк.

— Затова си ми любимият клиент, нищо че на два пъти загубихме — опитах се аз да върна комплимента.

След миг рязко вдигнах ръка и направих на Роберто знак да слуша.

— Чуваш ли нещо?

— Да, чувам съдията да ми отменя гаранцията.

— Вода. Течаща вода. — Надигнах се на едно коляно и видях пред хоризонта да се очертава нещо като далечна планина. — Ето и насипът около канала.

— Божичко, виж това!

Стреснат от гласа му, аз се завъртях, но не видях нищо, освен групичка ниски дървета.

— Сагови палми — каза Роберто. — Хитро ги е скрил в манговата градина. За двуметрова палма като нищо мога да изкарам една хилядарка. Растат само по един пръст на година.

— Стига, Роберто.

— Как мислиш, дали можем да наместим една в багажника?

— Роберто!

Звукът на течаща вода се засили. След малко пролазихме нагоре по калния насип и пред нас се разкри същинска река. Облята в сребристо лунно сияние, водата се носеше по канала, подмятайки камъни, клони и буци пръст.

— Сондите са на километър и половина в западна посока — каза Роберто. — Един Господ знае колко вода изпомпват в канала. Една част засмукват напоителните кули, друга се отклонява по вадите, но повечето просто си тече на изток към залива.

— Защо? — попитах аз. — Защо похабяват толкова много вода?

— No se, мой човек, и не искам да знам. Искам само да се измъкна оттук.

Бяхме на петстотин метра от къщата, когато Роберто пак се разхленчи.

— А, не, няма начин! Не стига, че ме подтикна към проникване в чужда собственост, ами сега искаш да ми лепнеш и взлом.

— Няма да влизаме — успокоих го аз. — Само малко ще поогледаме.

Около къщата имаше лехи с розови храсти. Не бях помислил за тях, но сега открих, че са отлична отбранителна линия. Е, може би не чак колкото минно поле, но почти.

— Олеле! — изпъшка Роберто и измъкна един трън от рамото си. — Джейк, казвам ти, това е лудост.

— Млъквай.

Отпред имаше два джипа. До тях бяха паркирани ландровърът на Гай Бърнхард и ягуарът на Лари Шийн. Може би добрият доктор идваше на частна визитация.

— Роберто, стой тук. Ако стане нещо, изчезвай. Ще се срещнем при колата.

— Да ме мислиш, че ще те чакам? Онези пушки не ги зареждат с шоколадови бонбони.

Докато пълзях към къщата, ми се стори, че го чувам да се моли.

През открехнатите щори на прозорците в гостната видях вътре да се въртят перките на вентилатори. Стените бяха облицовани с полирана чамова ламперия. На едната стена висеше препарирана глиганска глава, на другата — еленови рога. Клечах в някакъв незнаен бодлив храст и при всяко движение се натъквах на тръни колкото щикове. През прозорците виждах горе-долу половината стая. Над облегалката на кожения диван стърчеше голото теме на Лорънс Шийн. Нейде в невидимата част стоеше Гай Бърнхард.

— Съжаления ли? Не, по дяволите! — долетя откъм ъгъла гласът на Гай. Сега го зърнах до барчето, пускаше кубчета лед в чаша за коктейл. — И двамата с теб си имаме куп стари кирливи ризи, затова чуй съвета ми: гледай само напред. Не се озъртай назад.

— През целия си живот съм се борил да отворя заключените врати, да разкрия страшните тайни на миналото — каза Шийн.

— Спести ми тия хипократовски тъпотии, ако обичаш.

Пролазих още по-близо и притиснах буза до стъклото. Бърнхард се върна към Шийн с две чаши в ръцете.

— Той дали ще се сети? Преди делото, искам да кажа.

— Подозирам, че ще се сети — отвърна Шийн. — Приятелят му казва, че е по-умен, отколкото изглежда.

Бърнхард подаде едната чаша на Шийн, после се настани в коженото кресло срещу дивана. Макар да знаех, че не може да ме види в тъмното зад прозореца, неволно затаих дъх, когато погледна право към мен.

— И после? Какво ще направи? — попита Бърнхард.

— Ще се сблъска с морална дилема.

— И?

Шийн помълча, преди да отговори.

— Кой знае? Маклийн казва, че бил честен.

Нейде в далечината залая куче. А нейде в главата ми задрънчаха цимбали.

— Значи така се уреждаме по-добре, отколкото ако й бяхме намерили някой талантлив адвокат — каза Бърнхард.

Мъчех се да обработя цялата информация.

Въпросният той очевидно бях аз.

Талантливият адвокат определено не бях аз.

А с каква морална дилема щях да се сблъскам?

— Знаеш ли какво си мислех? — попита Бърнхард и продължи, без да чака отговор: — Татко би се гордял с мен.

— Това е прозрачно оправдание, Гай.

— Не, изслушай ме. Татко взе парите на Касълбъри и ги умножи десетократно. А това, което върша аз… то е още по-голямо.

— Ами методите ти, Гай? Какво ще речеш за методите?

Бърнхард избухна в мрачен смях.

— Нищо им няма. Посъветвах се с детето в мен.

— Добре де, подигравай ми се.

Бърнхард пак се разсмя.

Какво крояха тези типове? За какви методи говореха? Кучето пак се разлая и след секунда — пляс! Кална буца се приземи в храста и тъй ме стресна, че отхвръкнах назад, увенчан с корона от тръни. Дрън — едно камъче отскочи от прозореца. Мачка му! Завъртях се и зърнах Роберто отчаяно да размахва ръце.

— Какво беше това? — долетя от къщата гласът на Бърнхард.

Докато Бърнхард пристъпваше до прозореца, аз се притисках към меката пръст и захлупих главата си с длани. Усещах го как наднича само на метър над мен.

Кучето залая по-силно, после млъкна. Дали не беше Баскервилското куче? Или може би Бърнхардското.

Гай Бърнхард обърна гръб на прозореца. Надигнах глава и видях, че Роберто Кондом е изчезнал.

Бърнхард пак каза нещо, но чух само последната дума:

— … вода.

— Наред ли са разрешителните? — попита Шийн.

— Всичко е тип-топ.

— Ти си човек, изпреварил своето време.

— Имаш право — каза Бърнхард. — След двайсет години ще пишат книги за мен.

За какво говореха дявол да го вземе? Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Но нямах време да мисля за това, защото чух нейде зад себе си дрезгав глас:

— Кротко, мойто момиче! Не се дърпай!

Само на десетина метра от себе си зърнах край ъгъла силуетите на човек и немска овчарка. В едната си ръка човекът стискаше каишката на кучето, в другата — пушка. Запращя радиостанция и той каза:

— Тук втори пост, при къщата съм. Хубавелка нещо е пощуряла. Май пак надуши някой опосум.

Хубавелка. Е, по-приятно звучеше, отколкото Зъбла или Фурия.

— Разбрано. — Пазачът изключи радиото. — Добре де, бягай, момиче, само да не ми домъкнеш някоя жертва на трудова злополука.

Защо ли трудова злополука ми прозвуча като адвокатска шега? Или по-точно като предсмъртна адвокатска шета.

Чух го как освободи каишката и Хубавелка се втурна запъхтяна право към мен с наведена глава и отпуснати рамене.

Изхвръкнах от храста, преодолявайки яростната съпротива на тръните.

— Мамка му! — викна пазачът. — Стой! Не мърдай!

Побягнах на зигзаг през розите. Хубавелка се втурна подир мен с мощен лай.

Прогърмя изстрел и сачмите изсвистяха високо над главата ми.

Естествено. Не искаше да застреля кучето. Гърмежът трябваше да ме сплаши, за да спра. Вместо това аз удвоих скоростта. Изглежда, че редовните тренировки от едно време си казваха думата.

Когато светнаха прожекторите, аз вече бях в манговата градина. Продължавах да бягам на зигзаг и по едно време открих, че Хубавелка подтичва край мен. Отдавна можеше да ме спре с едно яко захапвано по прасеца, но само лаеше на поразия. Изглеждаше напълно доволна да ми прави компания. Сигурно беше много по-интересно, отколкото да обикаля, вързана на каишка.

Намалих скоростта и тя стори същото. Протегнах ръка, Хубавелка я близна, после пак се разлая. В далечината крещяха хора, светнаха фаровете на джип.

— Тихо, Хубавелке — казах аз.

Тя се разлая още по-силно.

Посегнах нагоре, откъснах едно манго и го търкулнах настрани. Хубавелка изтича и го захапа. Тишина. После тя донесе мангото, пусна го до краката ми и пак залая.

Вдигнах мангото и го запокитих колкото се може по-надалече. Хубавелка се втурна нататък с радостен лай, а аз хукнах в обрата посока.

Вече почти наближавах насипа, когато чух как се включи двигател. В тъмното дебнеше още един джин. Фаровете блеснаха и ме парализираха. Джипът полетя с рев право към мен. Завъртях се и побягнах на четири крака нагоре по насипа. Чух как джипът спря и зад мен се раздадоха викове.

На върха на насипа коляното ми не издържа. Затъркалях се към водата. Отекна изстрел и наблизо се разхвърчаха буци пръст. Хубавелка пече я нямаше, тъй че можеха да гърмят както си искат.

Не знам дали се гмурнах във водата, или просто паднах, иначе тя се оказа достатъчно дълбока и бърза, за да ме понесе. Поех дъх, гмурнах се и заплувах по течението. След малко подадох глава, чух нов изстрел и пак се гмурнах. Виковете се отдалечаваха. Носех се сред изобилие от бистра, чиста вода, току-що изпомпана от земните дълбини.

След няколко минути водата стана още по-дълбока, течението се ускори. Опитах се да докосна дъното, но не успях. Легнах по гръб и оставих водата да ме носи. Не е лесно да преценяваш хода на времето, когато си напомпан с адреналин. Може би минаха десет минути, или пък четирийсет, но по някое време течението стана бавно. Наблизо плаваше клон и аз го сграбчих. После усетих мирис на застояла пола и разбрах, че наближавам залива.

От влажната почва се вдигаше нощна мъгла и изведнъж зърнах през нея над себе си призрачна светлина. После още една.

Носех се през оранжевото сияние на редица от ярки лампи и в мъглата над себе си виждах смътните очертания на сграда. Или по-точно скелета на строеж. Стоманени греди и рамки, високи десетина етажа, стърчаха като гледка от неразбираем сън. Беше нещо голямо, по-голямо от всяко друго здание по тия места — може би колкото електростанция, с грамаден бетонен комин, щръкнал отстрани като ядрена ракета.

После всичко изчезна. Блясъкът на лампите помръкна и изгасна. Докато се носех надолу по канала, в съзнанието ми изплува странна мисъл. Наистина ли бях видял зданието в мъглата, или то просто бе плод на моето въображение, на страховете и сънищата ми? Доктор Мили Сантяго, къде си точно когато ми трябваш?

Течението отново забърза. Опитах да плувам към насипа, но се оказах толкова изтощен, че оставих водата да ме носи. След малко течението пак намали скорост, после спря. Изведнъж водата стана по-топла. И солена. И безкрайна. Намирах се в Бискайския залив. Ако продължах на изток, рано или късно щях да стигна африканския бряг.

Отливът бавно ме влачеше към открито море. Останах още малко по гръб, после се преобърнах и заплувах с бавен кроул на север покрай брега. Зърнах отпред да примигват светлинките на рибарско корабче. Насочих се натам. Една риба изскочи над водата и проблясна сребристо в лунната светлина.

Постепенно си възвърнах силите и размахах енергично ръце, прорязвайки спокойната, топла вода. Внезапно ожаднях и си спомних разказа на Харисън Бейкър за пресния извор насред залива. Помислих си, че нейде наблизо имаше риф, гъмжащ от риба. После се запитах какви ли тайни има отвъд хоризонта. Като дете исках да избягам от къщи и да стана моряк. А ето че сега мечтаех само да се добера до брега. Където също ме чакаше неизвестното.