Блондинка от Маями

Съвършен свят

Наближавах кръстовището на Calle Ocho12 и Двайсето авеню в Малката Хавана с намерението да завия наляво и да продължа на север. Но градските власти пак бяха сменили пътните знаци и объркан за миг, аз изтървах отклонението към моста, който щеше да ме отведе до сградата, наречена навярно по недоразумение Дворец на правосъдието.

О, не споря, всички търсим там правосъдие, както търсим праведност в църквата. Но и двете неща се постигат трудно, тъй че взорът на простосмъртните рядко ги вижда. Което обаче не пречи на въпросната сграда да бълва купища присъди. Присъдите са полуфабрикат, изскачащи от съдебните зали стотици пъти на ден. Виновен, невинен, условна присъда, извънсъдебно споразумение, прекратено дело, излежан срок, опорочен процес, съдът се въздържа — десетки етикети на един и същ дефектен продукт. Но самото правосъдие е идеал, мъглява представа, която не можем дори опишем, камо ли да я пресътворим в живота.

Правосъдието изисква подготвени адвокати, почтени свидетели, образовани съдии и будни заседатели. Правосъдието е като Полярната звезда, пламтящия храст и Светата Дева. То е недосегаемо, неописуемо и невидимо, но щом си му посветил живота си, трябва да вярваш, че то съществува и можеш да го достигнеш.

И тъй, продължих на изток по Calle Ocho, наричана още Осма улица или булевард „Олга Гийо“, както пишеше на табелата, заради която се обърках. Нямам представа защо са удостоили с подобна чест една фолклорна певица, освен може би защото няколко пресечки по-нататък същата улица носи пак певчески имена в следния ред: Селия Крус, Карлос Арболея, Фелипс Валс и Лоринг Еванс. А ако още не сте се объркали, една отсечка от съседното Дванайсето авеню е наречена „Роналд Рейгън“.

В неизменния си стремеж да лижат краката на гласоподавателите, нашите градски и областни управници веднъж кръстиха улица с името на големия спонсор Леомар, който се оказа още по-голям контрабандист на наркотици. Има улици, посветени на перуанския адмирал от деветнайсети век Мигел Грау и колумбийския генерал Франсиско де Паула Сантандер. Дори са нарекли една улица с името на бейзболиста Хосе Канеско, отнесъл цял куп глоби за шофиране на спортна кола със сто и шейсет километра в час. По-добре да му бяха посветили някое от скоростите платна на магистралата. В крайна сметка успях да се върна назад, попаднах на булевард „Генерал Масимо Гомес“ — не ме питайте, нямам представа кой е, по дяволите — и подкарах на север към Двореца на правосъдието, подслонил мнозина престъпници и разни други злодеи от рода на съдии, прокурори и адвокати.

Малко преди девет сутринта спрях на паркинга до затвора. Отгоре имаше закрит мост, по който водеха обвиняемите до килиите на четвъртия етаж. Криси навярно вече беше пристигнала с автобус от женския затвор и ме чакаше.

Хукнах по тясната уличка към задния вход на сградата и едва не се блъснах в Рошавия Хендри, който се подпираше на една боклукчийска кофа. Всъщност Рошавия нямаше нито косъм по темето и беше излежал няколко присъди в областния затвор. Веднъж ми се случи да го защитавам, когато ченгетата го спипаха както се мъчеше да отмъкне автомат за безалкохолни напитки, вързан с верига за камионетката му. Но напоследък се занимаваше с честен труд — метеше градските улици.

— Que pasa13, Рошав?

— Хич не ми говори на шланьолски, Джейк. Аз съм просто една будала, дето чисти подир онез скапани островитянски дръвници. — Той посочи кофата за боклук и си запуши носа. — Дотук тая сутрин открих три умрели пилета и една козя глава. Я, туй пък какво е?

Той заобиколи кофата и се втренчи в смачкана торта с глазура.

— Да подслади настроението на съдията — обясних аз.

— Скапана вуду магия.

— Според мен по-скоро е работа на сантерийците.

— Ще взема да се преселя в Джорджия, тъй да знаеш. Вчера пък бяха нахвърляли смачкани яйца. Слънцето се добра до тях преди мен, та вонеше чак до Хаялеа.

— Яйцата са за провал на обвинението.

Рошавия загреба тортата и я метна в кофата.

— Миналата седмица намерих умрял гущер със зашита уста.

— Това е…

— Знам. Магия срещу доносници.

— Точно така.

— Ами теб, Джейк, какво те води насам, при всичките тия шамани и навлеци от Третия свят?

— Заседание за освобождаване под гаранция. Слушай, Роша чувал ли си за нещо, дето да ми уреди гаранция в дело за предумишлено убийство.

— Майната им на тортите и гущерите, Джейк. Просто се моли съдията да има баджанак лихвар, дето се е специализирал по заема за гаранция. Ако ли не, пъхни в плик няколко хартийки с лика на Бенджамин Франклин и кажи, че е предизборно дарение.

— Рошав, нали знаеш, че не е в моя стил.

Той отново хвана метлата.

— А пък аз се чудя защо излежах двайсет и седем месеца.

— Ако тежкото детство беше оправдание за убийство, затворите щяха да се изпразнят — заяви мрачно Ейб Соколов. — Сигурен съм, че всеки затворник в смъртното отделение е имал ужасяващо детство. Далеч по-страшно, бих казал, от това на мис Кристина Бърнхард в имението край океана.

Би казал, а?

Ейб Соколов имаше склонност към надути фрази, но за разлика от повечето прокурори понякога проявяваше почти човешки черти. Малко суров, малко педантичен, но безупречно честен. Беше висок, мършав, с жълтеникав цвят на лицето и носеше погребален черен костюм с бяла риза, кървавочервена вратовръзка и бутониера във формата на миниатюрни сребърни белезници.

В момента Честния Ейб осмиваше твърдението ми, че прокуратурата е прекалила и би трябвало да обвини клиентката ми в непредумишлено убийство.

— Потиснати спомени — изсумтя Соколов. — Посттравматичен стресов синдром. Ваша чест, по тия сладкодумни адвокати се навъдиха повече синдроми, отколкото бълхи по кучетата.

По дяволите, имах чувството, че Ейб е ходил на езикови уроци при баба ми. Или пък се мъчеше да говори в народен стил, което не му е присъщо. Съдията Майрън Стангър го зяпаше от височината на подиума, но очите му бяха скрити зад тъмни очила, та да не усещаме кога дреме. Имаше топчест нос, украсен с тънички сини вени и венче от бяла коса около яйцевидната гола глава. Негова чест много си падаше по кубинските пури и в момента дъвчете изгаснала „Корона Гигантес“, нарушавайки както съдебния правилник, така и ембаргото срещу Куба. От едната му страна стърчеше националният флаг, от другата — знамето на щата. Върху съдебната маса беше натрупан пълен комплект „Закони на Флорида“. По дългите дървени скамейки в залата се мяркаха само няколко души. Аз седях зад масата на защитата върху тежък махагонов стол, чиято кожена тапицерия беше напукана от старост и излъскана от безброй евтини панталони.

Ейб продължаваше да дудне:

— Разправят ни, че поради синдрома на изтормозената съпруга една жена може да убие мъжа си, макар и да няма непосредствена заплаха за живота й. Бял мъж застрелва две черни хлапета, а после твърди, че страдал от синдром на градското оцеляване и затова трябвало да го пуснем. Друга жена претрепва мъжа си в деня на финала за купата и ни уверява, че причината е синдромът на футболната вдовица. Обвиняваме някого в укриване на данъци, той пък страда от синдром на нетърпимост към формуляри. Синдром на нещастното детство, черна ярост, масова психоза… има ли край? Питам ви, ваша чест, има ли край?

Съдията Стангър се сепна. Сигурно се чудеше дали Соколов наистина чака отговор. Накрая каза:

— Нека не обсъждаме делото днес, господа. Сега говорим единствено за гаранцията, а според прецедента по случая „Артър срещу държавата“, защитата трябва да ни убеди, че доказателствата срещу обвиняемия не са пълни и вината му не е очевидна. Доколкото разбрах от дадените показания на доктор Шийн и твърденията на мистър Ласитър, по фактите няма спор. Обвиняемата е застреляла баща си.

Съдията кимна към масата на защитата, където Криси седеше до мен в син затворнически костюм. Когато дойдеше време за подбор на съдебни заседатели, щяхме да я нагиздим. Сред управляемия хаос на съдебната зала, тя изглеждаше замаяна и объркана. За нас, работещите в съда, тук е като роден дом. Същото се отнася и за повечето клиенти, които познават закона по-добре от мен. Но за човек от източната страна на магистралата, както наричаме хората, израснали край океана, това е един ужасен и непознат свят.

Съдията размаха към мен великанската пура.

— Макар да признава самия факт на стрелбата, мистър Ласитър твърди, че обвиняемата може би не е имала предварителен умисъл и поради това не бива да бъде обвинявана в предумишлено убийство. Така ли е?

— Всички елементи на престъплението бяха установени, съдебният състав я обвини в предумишлено убийство — заяви Соколов и вдигна ръце, сякаш нямаше пръст в цялата работа.

— Ако на Ейб му хрумне, целият съдебен състав ще тръгне по булевард „Бискейн“ — обадих се аз.

Соколов ми метна убийствен поглед.

— Ваша чест, дори да приемем за истина всички тия психиатрични дрънканици, те не я оневиняват. Всяко престъпно деяние си има причина, но това не е оправдание.

Скочих на крака и за втори път тази сутрин излязох напред.

— При цялото ми дълбоко почитание към съда — започни аз традиционната феодална фраза, — мистър Соколов пренебрегва факта, че ние изразихме основателно съмнение в един от елементите на престъплението. Ако прокуратурата не успее да докаже наличие на предумисъл, не може и да има присъда. Съдът е длъжен да уведоми заседателите, че за да бъде призната за виновна в предумишлено убийство, обвиняемата трябва да е убила жертвата с предумисъл, което деяние се определя в закона по следния начин… — Взех наръчника за инструктаж на съдебните заседатели и зачетох: „Предумишлено е убийството, извършено след взимане на съзнателно решение. Решението трябва да присъства в съзнанието на извършителя по време на убийството и да бъде взето прели това.“

Оставих наръчника и леко отстъпих към масата на защитата, привличайки погледа на съдията към красивата обвиняема. Тя изглеждаше невинна и беззащитна като ангелче без криле.

— Ако Кристина Бърнхард е страдала от умопомрачение И натрапчиви спомени, съвпадащи с момента на изстрелите, значи е взела съзнателно решение да натисне спусъка и не може да бъде обвинена в предумишлено убийство. А щом обвинението не е основателно, трябва да й се разреши освобождаване под гаранция.

— Умопомрачение… — промърмори съдията — Натрапчиви спомени… Това ли ще ти е защитата, Джейк?

Наричаше ме на малко име. Молеше по приятелски да зарежа празните приказки и да си разтворя душата пред съда. Как ще се завърти процесът? Вече бях изложил мнението на доктор Шийн, съвпадащо с възгледите на Зигмунд Фройд за потискането на спомени като защитен механизъм при психическа травма.

— Такива са показанията на доктор Шийн казах аз.

С крайчеца на окото си зърнах как Соколов се втренчи в мен. Той рядко пропуска важна подробност. Беше усетил, че не отговорих на въпроса.

Малко преди съдебният пристав да обяви нашето дело, аз бях седнал да поговоря с Криси в заседателския кабинет, тъй като нашата съдебна сграда разполага с отчайващо малко места за уединение.

— Изглеждам ужасно въздъхна тя, опипвайки косата си, стегната на опашка с обикновено ластиче.

— Изглеждаш чудесно — казах аз, нарушавайки правилото да спазвам служебна дистанция от клиентите. Не ходя за риба с мъжете и не спя с жените.

— Ще давам ли показания? — попита тя.

— Не днес. Но преди да влезем, трябва да ти кажа нещо. Доктор Шийн е готов да свидетелства, че преди стрелбата си изпаднала в умопомрачение, че си била в транс, когато стреля по баща си.

Тя ме погледна с онези искрящи зелени очи.

— Всъщност задаваш въпрос, нали? Искаш да знаеш дали е било така.

Затаих дъх и кимнах.

— Искаш ли истината? — попита тя.

— Да.

Не, помислих си, истината не е лъжица за моята уста.

— Не бях изпаднала в умопомрачение. Не бях в транс. Видях татко да седи безкрайно самодоволен. Исках да му причиня болка. Исках да го чуя как крещи. Исках да изпита толкова болка, колкото той ми причини. Но дали исках да го убия? Не знам. Наистина не знам.

— Няма значение. Ако си разбирала, че действията ти могат да причинят смърт, значи носиш отговорност за предумишлено убийство.

Очите и леко се разшириха, сякаш питаха умолително: „Какво ще правим?“ Не знаех. Влязох в съдебната зала, прегърбен под товара на тази дилема, вечния етичен проблем на адвоката, който дължи върховна вярност на своя клиент и не чак толкова върховна спрямо закона.

Сега гледах някак да се извъртя, представяйки идеите на защитата в условно наклонение. Ако е имало умопомрачение, то дрън-дрън-дрън. На процеса обаче нямаше да е толкова лесно. Не можех да привлека доктор Шийн за свидетел, ако Криси не беше съгласна да потвърди показанията му. А тя току-що ми каза, че е знаела много добре какво върши. Значи дори и да се отметнеше по-късно, нямаше как да я пусна да заяви, че е изпаднала в транс. Никога не съм лъгал съда, не разрешавам и на клиентите да го правят. Много обичам да побеждавам, стига да стане по честния начин. Знам, че е старомодно, но такъв съм си. Предпочитам слабата, груба, но почтена игра в низините пред шумните, лъскави и нагласени мачове за купата. Мразя да гледам някои типове, дето след гол се кълчат по тъчлинията. В любимата ми игра няма място за надуване, мръсни номера и подигравки с противника.

— И тъй, казано с други думи — обобщи съдията Стангър, изплювайки няколко ситни късчета кубински тютюн, — защитата иска освобождаване под гаранция, като че имаме работа с непредумишлено убийство или убийство по непредпазливост.

— Точно в това трябваше да я обвинят — отговорих аз, — но нека бъдем наясно, ваша чест. Ще пледираме за невинност според член 782, алинея 3.

— Възмутително! — изрева Соколов. — Въпросната алинея засяга убийство при нещастен случай. Това е най-абсурдното твърдение, което съм чувал някога в съдебната зала.

— Широко ти е около врата — прошепнах му аз, после пак се обърнах към съдията. — Нещастният случай не е единственото оправдание за убийство, ваша чест. — Отново взех наръчника. Макар че го знаех наизуст, четенето пред съдията изглеждаше някак по-убедително. — Убийството може да бъде оправдано и следователно ненаказуемо, ако е станало „при злополука или нещастен случай, както и поради изблик на неудържим гняв при внезапно и застрашаващо предизвикателство“.

— Къде е избликът на неудържим гняв? — попита Соколов, изчервен като рак. — Къде е предизвикателството? Хари Бърнхард просто седял на бара и си пиел коктейла.

— Предизвикателството може да е било под формата на внезапен спомен — казах аз, подбирайки думите много внимателно. Внезапният спомен за изнасилване на клиентката ми може да е бил също тъй реален както самата действителност.

Може да е бил. Не лъжех, само увъртах.

— Има ли прецедент? — попита Соколов.

— Става дума за буквално прилагане на закона — възразих аз. — Всяка жена има законното право да се защити с оръжие при изнасилване. Следователно ако Кристина Бърнхард е вярвала, че в момента я изнасилват, то…

— Глупости! — ревна Соколов. — Законът изобщо няма това предвид.

Още няколко минути го слушах как беснее срещу новоизлюпените теории, с които лукавият Джейк Ласитър се мъчи да изкопчи пускане под гаранция. Накрая съдията го прекъсна с едно диригентско размахване на пурата.

— Добре, стига сте се дърлили и двамата. Запазете го за процеса. — Той записа нещо върху корицата на досието. — Този съд никога не е разрешавал освобождаване под гаранция в дело за предумишлено убийство. Обаче…

Много ми хареса това обаче.

— … установявам, че обвиняемата няма криминално досие, а мистър Ласитър повдига съществени, макар и твърде оригинални възражения. Молбата се удовлетворява. Определям гаранция от едни милион долара в брой или недвижими имоти.

Милион долара? Олеле! Ами че то е все едно да не разреши гаранция.

— Обвиняемата да предаде паспорта си и да не напуска област Дейд без разрешение на съда и прокуратурата.

Съдията Стангър удари с чукчето и се оттегли през задната врата към кабинета си. Още преди вратата да хлопне, пурата му вече димеше.

Соколов ме изгледа с крива усмивка и вдигна вежда.

— Умопомрачение и натрапчиви спомени, а Джейк? Умирам си да те чуя какви ще ги дрънкаш на делото.

Криси Бърнхард метна ръце около шията ми и ме млясна по бузата.

— Излизам ли от затвора?

— Само ако имаш ангел пазител. При това много богат.

От галерията към адвокатската маса се зададе някакъв непознат мъж. Беше на около четирийсет години, набит, със зализана назад черна коса, кафяв каубойски костюм и златна халка на едното ухо. Държеше чекова книжка.

Разбрах кой е още щом си отвори устата. Точно същия дрезгав, боботещ глас бях чул през съдбоносната вечер. А като се вгледах в него, открих, че Гай Бърнхард доста прилича на баща си. Тънки устни, дебел врат и малки свински очички. Гледката ме накара да осъзная какъв късмет е имала Криси да наследи майчините си гени, или както би казала баба, да се метне на майка си.

Гай прегърна Криси сърдечно и я огледа с тревога, произтичаща или от искрена обич, или от добри актьорски заложби.

— Не знам защо го направи, сестричке — каза той, — и сърцето ми още кърви, че загубихме татко. Но ще помогна с каквото мога.

— Благодаря, Гай — каза Криси. — Съжалявам. Знам, че го обичаше. Съжалявам за теб, но не и за него.

Гай кимна, сякаш я разбираше.

— Трябва ли ти нещо, просто се обади. Ако ме няма в службата заръчай да ме намерят. Без татко е настанал същински ад; мъча се да крепя нещата, докато изясним положението на всички компании. Той ме оставяше да ръководя всекидневните операции, но големия бизнес въртеше сам.

Криси го прегърна и благодари още веднъж. После Гай Бърнхард ме дръпна за ръка настрани от масата.

— Гаранцията не е проблем — прошепна той. — Ще платя една част, останалото ще гарантирам с имоти, става ли?

— Чудесно. Повече от чудесно. Малко обвиняеми могат да си позволят едни милион гаранция.

Той подписа празен чек и ми го подаде.

— Ако мога с нещо да помогна по делото, веднага ме потърсете.

— В близките дни бих искал да седнем някъде и да ми разкажете, какво знаете за Криси и за баща ви.

— Трудно ми е да повярвам, че й е сторил зло, ако това имате предвид. Познавах татко по-добре от всеки друг на света и… прост не беше такъв човек.

— Тия дни прегледах набързо какво пише по темата и открих, че всички казват така.

— Кои са тия всички?

— Роднините. Винаги казват „Само не той“, когато обвинят някого в кръвосмешение. Станало е шаблонна фраза. Също като съседите на серийните убийци, дето вечно разправят, че човечецът бил много тих, кротък и срамежлив.

Той се навъси.

— Виж какво, Ласитър, аз съм на твоя страна. Не искам Криси да иде в затвора. Тя е крехко създание, такава си е още от малка. Майка й я разглези, а и татко не остана по-назад. Разговарях с Лари Шийн и те съветвам да пледираш за невменяемост. Споразумей се за изпращане в лечебно заведение. Дявол да го вземе, ще платя сметките за най-доброто място, където лекуват подобни неща. Вече разпитах тук-там. Имало една първокласна частна болница край Сиатъл. Адски скъпа, но какво от това?

Изпод сакото му се раздаде писукане. Той извади клетъчен телефон, и ме погледна извинително. Послуша малко, после прикри телефона с масивната си длан и каза:

— Налага се да бягам. Ако искаш нещо, обади ми се да уговорим среща. Сериозно говоря. Трябва ли ти нещо, просто се обади.

Той тръгна назад по пътеката между пейките, говорейки тихичко по телефона, и след малко изчезна в коридора.

Една униформена служителка отведе Криси обратно в килията да изчака, докато уредя въпроса с гаранцията. Останах сам в съдебната зала.

Размишлявах.

Беше го казал на два пъти „Трябва ли ти нещо, просто се обади.“

Точно сега ми трябваше само да му задам един въпрос: защо са всички тия приказки за невменяемост? Доктор Шийн не бе споменал такова нещо, поне пред мен. Невменяемост, това означава принудително затваряне и лечение. Може някой ден да излезеш, а може и да си останеш в лудницата като Джон Хинкли.

Ами Сиатъл? Има много първокласни лечебни заведения и тук. Защо му беше да избере точно най-далечното?