Блондинка от Маями

Като изгаснала лампа

— Дали си я спомням? — попита с усмивка докторът. — Минахте ли току-що през чакалнята, мистър Ласитър?

— Естествено.

— И какво видяхте.

— Петима-шестима старци да четат списания.

— Точно така. В един кардиологичен кабинет рядко се мярка приятна гледка като мис Кристина Бърнхард.

Седях в кабинета на доктор Робърт Розън. Той имаше частна клиника недалече от пренаселените жилищни комплекси в северния край на Маями Бийч. Средна възраст на местното население — от шейсет и пет нагоре. Докторът имаше мустак в стил Салвадор Дали и чорлава гъста коса. Взираше се в медицинския картон на Криси през очила без рамки. На стената зад бюрото му висеше импресионистична картина, изобразяваща жена в градина.

— Приятно момиче е тази Кристина — каза той, прелиствайки папката с медицинските документи. — Нейният лекар я прати при мен заради странни припадъци. Тя призна, че от време на време е употребявала кокаин, но не през последните дванайсет месеца. Направихме тестове за възпаление на сърцето, които се оказаха отрицателни. Естествено, бояхме се от внезапно нарушение на сърдечния ритъм. Точно това уби онзи млад баскетболист.

— Реджи Луис — подсказах аз.

— Същият. След онези припадъци изобщо не е трябвало да играе. При неговия случай сърцето изпаднало във вентрикуларна фибрилация; той загубил съзнание мигновено, като изгаснала лампа. Няма пулс, няма кръвно налягане. Понякога сърцето заработва отново. Понякога не и човекът умира.

— Но при Криси не е това.

— Не е. Направихме изпитание с подвижната маса. Прикрепихме Криси и я наклонихме под ъгъл осемдесет градуса. Припадна след… — Той прелисти папката. — След трийсет и осем минути. Класически неврокардиогеничен синдром. Не е фатално, но човек може здравата да си удари главата при падане.

— Припадъците внезапни ли са, както при нарушение на сърдечния ритъм?

— Не. Става постепенно, докато пулсът и кръвното налягане спадат. Пациентът се чувства замаян.

— И няколко секунди е в полусъзнание? — попитах аз. Подвеждах свидетеля, или по-точно човека, който щеше да стане мой свидетел.

— Да, мисля, че е така.

Благодарих на доктора, който отказа да вземе обичайната си такса от триста долара. Благодарих му още веднъж, а той заръча да предам на Криси, че е време за контролен преглед.

Вторият ден от разпита на свидетелите започна с показанията на санитаря, бивш спасител от Маями Бийч, който бе откарал Хари Бърнхард до болницата. Пациентът губел кръв от три огнестрелни рани и бързо изпадал в шок. Измерил кръвното му налягане — било деветдесет на шейсет и продължавало да пада; инжектирали ефедрин за стабилизиране; поставили чу венозна система; направили електрокардиограма и я изпратили по портативния факс в спешното отделение; разговаряли по радиостанцията с хирурзите в болницата, после сложили на пациента кислородна маска. Да, той бил в съзнание.

— Каза ли нещо мистър Бърнхард? — попитах аз, когато дойде моят ред.

Нямаше да питам, ако не знаех отговора. За разлика от федералните съдилища и някои други щати, във Флорида защитата има право да разпита всички свидетели на обвинението преди процеса. Затова знаех, че санитарят няма да изтърси: „Да, старецът рече: Кристина, защо го направи? Защо, след всичко, което съм сторил за теб?“

— Той отговори на въпросите ми къде е ранен и какви лекарства взима — каза свидетелят.

— Друго?

— Мърмореше нещо.

— И какво бе то? — настоях аз. Понякога прокурорските свидетели приемат прекалено сериозно инструкцията да отговарят само в рамките на въпроса.

— Емили. Той повтаряше: „Емили, съжалявам.“ После му сложих кислородната маска.

Е, бих предпочел да е казал: „Кристина, съжалявам. Съжалявам, че те изнасилих, когато беше малка. Имаш пълното право да ме застреляш и ако не го бе сторила, сам аз щях да се застрелям“. Но адвокатът приема каквото му поднесе съдбата. Засява тук-там семенца, наторява ги, ако може, и се надява да поникнат.

— Само това ли каза? — попитах аз — Емили?

— Само това чух.

— И ставаше дума за Емили, покойната съпруга на мистър Бърнхард?

— Не знаех за кого ставаше дума.

Но заседателите вече знаеха.

След санитаря изслушахме доктор Нубия Куинтана, лекарката, почистила раните и въвела в гръдната кухина тръба за отстраняване на кръвта и въздуха, спряла вътрешните кръвоизливи, извадила двата заседнали куршума и инжектирала на Хари солидна доза антибиотици. Тя използваше разни сложни думички като хемопневмоторакс, но ми допадна, защото остави у заседателите ясното впечатление, че операцията не е била кой знае колко сложна.

— Куршумите бяха двайсет и втори калибър, нали? — попитах аз.

— Трябва да проверя в полицейския рапорт отговори доктор Куинтана. — Бяха малък калибър, но дали двайсет и втори или двайсет и пети, не мога да преценя.

До неотдавна беше стажувала като обществен лекар в Джаксъновата мемориална болница, където далеч не е рядкост да видиш огнестрелна рана, само че от по-едър калибър, както си му е ред при уличните престрелки.

— Имаше ли засегната артерия от куршумите?

— Не.

— Прекомерен вътрешен кръвоизлив?

— Не.

— Всъщност тревожеше ви единствено раната в гърдите, нали?

Лекарката се усмихна снизходително.

— Всички рани ме тревожеха. Най-сериозната беше пробивът на белия дроб.

— Изразих се неправилно — казах смирено аз. Имам принцип: винаги си признавай грешките. Заседателите го смятат за честност и ще те харесат. — Може ли да се каже, че нито една от раните не застрашаваше живота на пациента?

— Да, не го застрашаваха пряко, ако бъдеха обработени бързо и правилно.

— Което бе сторено, нали?

— Да.

— А какво бе състоянието на мистър Бърнхард след операцията?

— Сериозно, но извън непосредствена опасност.

— Тоест стабилно?

— Да.

— Нормален пулс и кръвно налягане?

— Да, и в рамките на нормалното.

— Когато изнесоха Хари Бърнхард от операционната, очаквахте ли да умре два часа по-късно?

— Протестирам — викна Соколов. — Очакванията на лекаря нямат връзка с делото.

— За мен имат — бързо отвърнах аз. Надявах се заседателите да пренебрегнат първоначалните съдийски инструкции и да се ядосат на Ейб, че прекъсва информационния поток.

— Отхвърля се. Доктор Куинтана, може да отговорите.

— Не, не очаквах той да умре.

— Нямам повече въпроси.

Ейб Соколов веднага зае моето място. Знаеше накъде бия. Въпросът за причината. Чарли Ригс не беше във възторг от тази тактика, но човек никога не знае с какво може да впечатли заседателите.

— Доктор Куинтана — започна Ейб, — какво имахте предвид, когато казахте, че раните не са застрашавали пряко живота на пациента?

— Възразявам, подвеждане на свидетеля.

Сега аз започвах с протестите, защото знаех накъде бие Ейб.

— Не е подвеждане — отсече Соколов. — Просто търся обяснение кога една рана застрашава пряко живота на пациента и кога непряко. Не е задължително човек да бъде прострелян право в сърцето, за да умре от раните си.

— Е, това вече си е чисто подвеждане! — провикнах се аз малко по-пискливо, отколкото трябваше.

Съдията ни махна с ръка.

— Елате при мен. И двамата.

Аз и Ейб се скупчихме до обратния край на съдийската маса, по-надалеч от заседателите.

— Слушай, Джейк, във въпроса на Ейб нямаше нищо нередно. Не беше подвеждащ и ти го знаеш. Той има правото да поиска от нея обяснение на предишен отговор. А ти, Ейб, недей да водиш предварителни речи пред заседателите. Възражението се отхвърля, марш по местата.

Оттеглихме се и съдията каза на доктор Куинтана, че може да отговори на въпроса.

— Поотделно нито една от тези рани не би убила мистър Бърнхард. Дори взети заедно, те едва ли биха убили по-млад мъж или пациент с по-здраво сърне. Но все пак в крайна сметка натоварването от раните го уби, като предизвика спонтанна вентрикуларна фибрилация.

— Нямам повече въпроси — каза Ейб, след като бе предотвратил успешно заплахата.

Аз веднага станах от стола.

— Мистър Бърнхард имаше сериозно сърдечно заболяване, нали?

— Да, имаше атеросклероза. Съдебният лекар, който е извършил аутопсията, би ви отговорил по-точно.

— Можете ли да заявите с пълна увереност, че Хари Бърнхард нямаше да умре от сърдечен удар вечерта на шестнайсети юни, дори ако не беше прострелян?

Лекарката ме изгледа озадачено и аз поясних:

— Нека го кажем без двойното отрицание. При това състояние на здравето си Хари Бърнхард би могъл да получи сърдечен удар на шестнайсети юни дори и без стрелба или операция, така ли е?

— Да, така е. Можеше да получи сърдечен удар по всяко време.

— Нямам повече въпроси.

След нея изслушахме сестрата, която се грижила за Хари Бърнхард в следоперационната, после още една сестра, която го придружила до самостоятелната стая в интензивното отделение. Имах чувството, че са предавали Хари от ръка на ръка досущ като веществено доказателство в полицията.

Състоянието на Хари бито стабилно, когато сестра Силвия Гетис го посетила в единайсет вечерта. Тя дежурела нощна смяна и се намирала в сестринската стая, когато в 23:51 сърдечният монитор вдигнал тревога. Сестра Гетис изминала тичешком двайсетте крачки до стаята на Хари — същински луксозен апартамент за видни личности, извадили късмета да попаднат в тази лъскава клиника, а не в областната болница. Хари Бърнхард се мятал в леглото и крещял от болка. Спешният екип — стажант, дежурен лекар, хирург, анестезиолог и кардиолог — пристигнал светкавично.

Интубирали Хари и подали кислород в дробовете му. Инжектирали епинефрин, адреналин и започнали процедурите за реанимация. Проверили газовото съдържание на кръвта. Обсъждали възможните причини за вентрикуларната фибрилация. Вътрешен кръвоизлив. Натиск върху дробовете. Незабелязана огнестрелна рана.

Сърцето на Хари изгаряло, мускулите се свивали бясно, целият орган се гърчел в предсмъртна агония. После ритъмът се забавил.

— Мистър Бърнхард блокира — каза сестрата на заседателите.

— Какво означава това, мис Гетис? — попита Ейб Соколов.

— Пулсът изчезна напълно. Сърцето му спря.

Опитали да възстановят сърдечната дейност чрез електрошок с мощност двеста и петдесет джаула. Тряс-бум. Тряс-бум. Отново и отново. Никакъв резултат. Трийсет минути по-късно пациентът бил обявен за мъртъв.

— Разговаряхте ли с мистър Бърнхард, преди да умре? — попитах аз на свой ред, макар да разбирах много добре, че не би си направила труд да говори с него след смъртта му.

— Не. Той все още беше замаян от упойката.

— А когато пристигнахте по спешност в стаята, разговаряхте ли!

— Спомням си, че му задавах въпроси. Той беше в съзнание, но изпитваше силна болка. Не можеше да говори.

— Значи не ви е казал нищо?

— Нищо, освен пъшкане, болезнени викове и други такива.

— Имаше ли посещения преди тревогата в 23:51?

— Доктор Куинтана дойде да провери състоянието му. Един детектив намина и след малко си тръгна. Казах му, че пациенти не може да даде изявление. И, разбира се, семейният лекар.

Вече се отпусках на стола, готов да кажа „Нямам повече въпроси“, когато изведнъж осъзнах какво съм чул.

— Семенният лекар — повторих аз.

— Да, доктор Шийн.

Как бе възможно да не знам за това?

Бях прегледал всички материали от следствието. Имах копия от болничните документи. Никъде не се споменаваше за доктор Шийн. Вярно, той не беше нито лекуваш лекар, нито полицай. А какво търсеше там, по дяволите?

— Какво правеше там доктор Шийн? — попитах спокойно аз.

— Доколкото си спомням, каза, че бил не само отдавнашен приятел на семейство Бърнхард, но и техен лекар. Ако не греша, каза още, че бил едва ли не член на семейството.

Гледан ти! Очевидно семейството се нуждаеше от постоянни психиатрични услуги.

— Кога пристигна доктор Шийн?

Сестрата се замисли.

— В единайсет и четирийсет, точно когато се връщах от почивка.

— Сигурна ли сте за часа?

— Носех си кафето и помня как докторът се пошегува, че долу сервират акумулаторна киселина вместо кафе. Винаги си взимам почивка от единайсет и двайсет до единайсет и четирийсет, тъй че съм сигурна кога е било.

— Единайсет и четирийсет — повторих аз. — Тоест колко минути преди сърдечната криза?

Тя погледна бележките си.

— Мониторът подаде сигнал в единайсет и петдесет и една, значи това прави единайсет минути.

— Колко време остана доктор Шийн?

— Не знам. Занимавах се с писмена работа и не го видях да си тръгва, но трябва да е било преди единайсет и петдесет и една, защото не го заварих в стаята.

Набързо обмислих фактите. Хари Бърнхард не бе умрял от огнестрелните рани. Беше умрял от сърдечен удар. Какво му бе казал, какво му бе сторил Лорънс Шийн в тези кратки минути? Не знаех и вероятно никога нямаше да науча. Но можех да използвам най-вярното оръжие на адвоката — коварния намек. В дело за убийство винаги си струва да подхвърлиш, че и някой друг може да е извършил престъплението. Винаги има богат избор на заподозрени — например Господ с мълния или банда отмъстителни колумбийски наркотърговци.

— Оставихте ли доктор Шийн насаме с пациента? — попитах аз, подсказвайки с тона си, че това може да се окаже тежко нарушение.

— Да — отговори тя малко виновно. Добре!

— И не го заварихте, когато дотичахте в единайсет и петдесет и една?

— Да, не го заварих.

— Значи той е напуснал стаята и спешното отделение тихомълком и незабелязано?

Много ми се искаше да кажа изплъзнал се е, но Соколов тутакси щеше да изреве на умряло. Така или иначе, намекът беше напълно ясен.

— Да, смятам, че е така.

— Разговаря ли доктор Шийн с пациента?

— Не знам. Не бях в стаята.

— Предполагам, че ще отговорите по същия начин, ако попитам дали доктор Шийн е сторил нещо, за да помогне на мистър Бърнхард.

— Да, ще повторя, че не бях в стаята. Но, разбира се, доктор Шийн не беше дошъл да лекува пациента.

— А за какво беше дошъл?

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса — каза сестрата.

— Посещавал ли е доктор Шийн спешното отделение и друг път?

— Не, доколкото знам.

— Просто се чудя — казах аз. — Щом мистър Бърнхард още е бил замаян от упойката, едва ли би могъл да води разговор. Чудя се какво е търсил при него доктор Шийн.

— В тежки моменти някои хора просто искат да бъдат с онези, които обичат — отговори сестрата.

— Да, някои хора — съгласих се аз.