Блондинка от Маями

Вкаменени артерии

Липсваха ми разцъфналите хибискуси.

Ставах рано, бягах в съда, прибирах се по тъмно. Нежните кървавочервени цветчета разцъфват сутрин заедно с изгрева, а по здрач се затварят.

Hibiscus rosa-sinensis, така ги нарича Чарли Ригс. Червени, виолетови и жълти, те растат буйно из задния двор. Рано призори стоях край кухненската маса и режех папая. Кафеварката бълбукаше и ронеше в каната тъмни капки. Нейде навън проплака котка — зловещ, почти човешки писък. На изток над хоризонта се разтилаха оранжеви ивици, но в моя двор все още тегнеха мътни сенки сред гъсталака от храсти, плевели, дъбове, черници и лаври.

Откъм стълбата долетяха стъпки. Боси нозе потупваха тихичко по дъбовите стъпала. Криси беше облякла старата ми фланелка от Пенсилванския университет, бяла със сини номера. На корема имаше избеляло петно от трева. Дали бях успял да отбия топката, или само се бях озовал с нос в калта? Кой знае? По фланелката нямаше елегантни райета или светкавици, нито пък име на гърба или реклама на спортна фирма. Само номер 58. Просто и ясно. Като мен.

Криси дойде изотзад, прегърна ме и отпусна глава върху рамото ми.

— Говореше насън — каза тя, — но думите не се разбираха.

— Може би съм репетирал речта си пред Върховния съд.

— Не. Беше развълнуван.

— Сънувал съм.

— Разкажи ми.

— Не помня — излъгах аз.

— Аха…

Криси ме пусна и си наля чаша кафе. Не запали цигара. Мъчех се да я накарам да ги откаже. Изобщо винаги се старая да оказвам благотворно влияние върху клиентите. Не убивай повече никого и моля те, престани да пушиш.

Зад прозореца се раздаде птичи крясък. И без да погледна, знаех, че е черният гарван, който си бе свил гнездо в короната на дъба. Веднъж Чарли Ригс ми каза, че гарваните са много верни и се събират за цял живот. За разлика от врабчетата и синигерите.

— Някога смятахме, че повечето птици са моногамни — обясни Чарли, — но това се оказа грешка. Някои женски например тайничко напускат гнездото, за да се чифтосат набързо с мъжкия, който стои по-високо от съпруга им в птичата йерархия. Пчелната царица се съвкупява с двайсетина търтея дневно и всички те умират, когато гениталиите им избухнат.

— Има ли някаква поука в това? — попитах аз.

— Бозайниците са най-развратни — продължи Чарли. — Вероятно по-малко от два процента сред тях са склонни към моногамия.

Ние, хората, явно не спадахме към тия два процента. Гарванът пак изграчи в задния двор, само че този път с бостънски акцент — га-а-а!

Изстисках лимон върху папаята и надникнах навън да видя птицата. Не я забелязах.

— Джейк, за какво си мислиш?

— За нищо.

— Невъзможно.

Не ми приличаше на въпрос, затова премълчах.

— Страх ме е, когато се събудя, а теб те няма — каза тя. — Винаги си мисля, че си ме зарязал.

— Събудих се рано. Нищо повече.

Сънят все още не ме напускаше. Гола жена. Криси? Кой знае? Нямаше едри планове, а осветлението беше лошо. Аз влизах в кадъра, посягах и обгръщах с длани едрите голи гърди. Стържещ звук, после болка. Връхчетата на гърдите се превръщаха в свредла и пронизваха дланите ми. Дявол да го вземе, символиката беше толкова очебийна, че нямаше смисъл да търся доктор Сантяго за анализ.

След съня се събудих облян в пот и тихо напуснах леглото. Криси се размърда, но успях да сляза долу, без да я събудя. Заредих диск в уредбата, пуснах я съвсем тихичко и седнах да слушам как Шаде шепне, че съм нежен майстор. Така си е.

Какво правех? Накъде отивах? Аз съм човек без план, без определена цел. Търкалям се през живота, отскачам от неподвижните предмети, намирам приятели, бия се с врагове, губя любовници. Нося се по течението, тъй близо и същевременно тъй далеч от брега.

В средата на делото не бива да има нищо друго. Не е имало нищо преди; после също може да няма нищо. А сегашното дело бе по-обсебващо от всички останали.

Заради нея. Сега не знаех кое би било по-зле — да я загубя или да се проваля.

Светът сякаш се свиваше около мен. Ейб Соколов приключваше с обвинението. Вчера един криминален експерт бе потвърдил, че отпечатъците на Криси са открити върху изтървания пистолет. После дойде асистентката на съдебния лекар, чиито показания относно причината за смъртта бяха по-важни дори от тези на доктор Куинтана, защото именно тя бе направила аутопсията.

Доктор Мей Линг дойде в съда по бяла престилки с лична карта, защипана върху джоба на гърдите. Беше дребничка, късо подстригана, педантична и придирчива. Просто не си я представях да бърка до лакти в коремната кухина на някой пиян шофьор или — още по-лошо — да преглежда трупа на дете, измъчвано до смърт от жесток втори баща. След като изреди всички дипломи, назначени, стажове и научни публикации на доктор Линг, Ейб Соколов премина към същността на въпроса.

— А сега, доктор Линг, моля ви да разкажете на съдебните заседатели какви изследвания извършихте по отношение тялото на Хари Бърнхард.

По отношение? Брей, че изтънчен си станал, Ейб!

— Най-напред прегледах трупа. Забелязах признаци за три пресни рани, и трите превързани. Свалих бинтовете и установих наличието на рани от малокалибрено огнестрелно оръжие. Върху гърдите все още имаше лепенки от кардиографа. Забелязах татуировка. — Тя спря за момент и прегледа записките си. — Името Емили върху рамото на покойника. Освен изброеното нямаше други рани или белези.

— Какво направихте след това?

— Пристъпих към аутопсията по обичайния начин.

Лесно й е на нея.

— Направих Y-образен разрез през гърдите и корема, като прорязах кожата и мускулите, за да разкрия гръдния кош. След това изрязах и отстраних гръдната кост. Прегледах гръдната кухина за наличие на кръв и други течности.

— И какво открихте? — попита Ейб.

— В гръдната кухина имаше следи от телесни течности, по-точно жълтеникава смес от вода, белтъчини и електролити.

— За какво свидетелстваше това?

— За сърдечната недостатъчност. Когато сърцето и дробовете спират, течностите се оттичат в гръдната кухина.

— Какво направихте след това?

— Разрязах околосърдечната обвивка и взех кръвни пробив аортата. Кръвта бе изпратена в токсикологията за провеждане на стандартните тестове.

Които бяха дали нормален резултат, както вече знаех. Нито арсеник и стари дантели, нито арсеник и стар психоаналитик.

— А след това?

— Разрязах белодробните кръвоносни съдове — белодробната артерия, горната и долната куха вена и аортата. После извадих сърцето и го претеглих…

Тя отново прелисти бележките.

Хайде, кажи ни! Голямо сърце ли имаше Хари?

— Сърнето тежеше четиристотин и пет грама, което е в рамките на нормалното за човек с такова телосложение. Направих разрези през коронарните артерии и открих признаци за стеноза, стесняване на сечението.

— За какво говори това?

— За атеросклероза. Имаше стесняване и втвърдяване на лявата предна низходяща коронарна артерия и на дясната възходяща артерия. Вероятно и двете имаха задръстване около седемдесет, седемдесет и пет процента. Всъщност срещнах затруднения при разрязването им и се наложи да заменя скалпела с ножица.

— Защо?

— Мистър Бърнхард е страдал от онова, което наричаме „вкаменени артерии“. При докосване се усеща калцирането отвътре.

— Какво друго извършихте?

— Прегледах миокарда и сърдечния мускул за следи от предишни сърдечни удари.

— И какво открихте?

— Нямаше белези.

— Нещо друго?

— Потърсих бледи петна, които могат да се окажат признаци за продължителен недостиг на кислород, но не открих такива. Потърсих признаци на тромбоза, но също не ги открих.

— Според вашия преглед и аутопсията като цяло стигнахте ли до извод за причината на смъртта?

— Да.

— Какъв беше вашият извод?

— Причината за смъртта е спиране на сърдечната дейност, предизвикано от множество огнестрелни рани и последвалото натоварване на организма, усложнено от хронична атеросклероза. Следователно имаме налице убийство.

Ейб Соколов кимна мъдро. После, очевидно предвидил моята защита, той повдигна въпроса за тайнствения убиец.

— А сега ни кажете, доктор Линг, известно ли ви е, че куршумите не са засегнали жизненоважни органи?

— Да, известно ми е.

— И смъртта не е настъпила в резултат на кръвоизлив от раните?

— Не е.

Отстрани изглеждаше тъй, сякаш Ейб вършеше моята работа, но аз знаех точно какво цели.

— Тогава как можете да твърдите, че стрелбата е причинила сърдечния удар на мистър Бърнхард?

Ейб залостваше и последната вратичка за измъкване.

— Първо, чрез процес на елиминиране — отговоря доктор Линг. — Нямаше никакви признаци за друга причина.

— Но нали току-що ни казахте, че мистър Бърнхард е имал всички признаци за сериозно сърдечно заболяване.

Ето го, пак открехваше вратичката…

— Да, но мистър Бърнхард не е имал предишни сърдечни пристъпи. Медицината разполага с множество средства за лечение на атеросклерозата. Лекарства, ангиопластика, хирургично поставяне на байпас. Той би могъл да живее още дълго.

И резето отново хлопна.

— Тогава защо е починал?

— Травмата на организма, предизвикана от раните и операцията е довела до фатален край.

Ейб се усмихна широко, за да подчертае колко е благодарен на доктор Линг за нейната отзивчивост, после я отстъпи на мен.

Станах и любезно кимнах на свидетелката.

— Ако съм ви разбрал правилно, доктор Линг, вие смятате, че раните са предизвикали спиране на сърдечната дейност, защото не сте установили никаква друга причина.

— Да, в известен смисъл. Както казах, стигнах до този извод чрез елиминиране.

— А елиминирахте ли възможността именно през онази петъчна вечер да е дошло времето за сърдечен удар, независимо дали Хари Бърнхард е бил прострелян три пъти, или е пил три чаши бърбън?

— Нямаше никакви конкретни признаци, че сърцето е можело просто да спре.

— Значи елиминирахте тази възможност само защото не можахте да откриете подобни признаци?

Доктор Линг се усмихна смутено.

— Не можах да открия, защото ги нямаше.

— Да не би да ни казвате, че Хари Бърнхард е бил здрав човек?

— Не съвсем здрав. Но мистър Бърнхард навярно щеше да живее още няколко години, ако не беше прострелян.

— А мистър Линкълн навярно щеше да гледа театър, ако не беше прострелян.

— Мистър Ласитър! — навъси се съдията.

— Извинявам се, ваша чест — казах смирено аз, после пак се обърнах към свидетелката. — Колко години?

— Няма начин да се определи. Но съм виждала случаи, в които пациентът живее с далеч по-тежки заболявания на артериите.

— Но сте виждали и случаи, когато пациентът умира от сърдечен удар при много по-леко увреждане на артериите, нали?

— Да.

Честен отговор. Заседателите щяха да я харесат. Все пак печелех няколко дребни точки.

— Не е ли вярно, че Хари Бърнхард би могъл да почине днес, утре, или догодина?

— Да, но вече няма как да го разберем заради действията на вашата клиентка.

— Ваша чест! — възкликнах аз. Бях налетял на умна свидетелка. От онези, които знаят как да отвръщат на удара. — Разбирам, че доктор Линг и мистър Соколов имат един и същ работодател, но…

— Протестирам!

Соколов се хвърли напред, но аз го изблъсках с лакът.

— Съдебният лекар трябва да бъде безпристрастен слуга на народа — изревах аз. — Защитата настоява за порицание на доктор…

Съдията размаха чукчето насреща ни.

— Добре, добре. Джейк, задавай си въпросите. Доктор Линг, отговаряйте просто и ясно. Ейб, сядай на място.

Сблъсъкът се размина без наказателен удар.

Реших да опитам в друга посока.

— Доктор Линг, какво представлява синдромът на внезапна сърдечна смърт?

Тя тихо въздъхна.

— Това е внезапна смърт, предизвикана от прекалено бърз или прекалено бавен сърдечен ритъм и спиране на дишането.

— Сам по себе си синдромът на внезапна сърдечна смърт не е заболяване, нали?

— Не, това е термин за обозначаване на смъртен случай, общо взето придружен от вентрикуларна фибрилация.

— Както при Хари Бърнхард?

— Да.

— И какви са причините за внезапна сърдечна смърт?

— Има много причини. Сърдечно заболяване. Високо кръвно налягане. Някои редки заболявания, като и външни причини, например токов удар или ацидоза, причинена от хроничен алкохолизъм. Етиологията с обширна.

— Включително и случаи, когато не могат да бъдат открити конкретни причини за спиране на сърдечната дейност?

Свидетелката се поколеба.

— Да.

— С други думи, ако сърцето на здрав човек спре, би могло да се каже, че става дума за синдрома на внезапна сърдечна смърт.

— Да, би могло в някои случаи.

— Но не и в случай, когато щатският прокурор е повдигнал обвинение в убийство?

Соколов скочи.

— Възразявам! Защитникът влиза в спор със свидетеля.

— Приема се.

Канех се да приключа. Бях отбелязал точка, не че щеше да ми помогне кой знае колко. Но понякога се опитвам да удвоя резултата. От опит знам, че не е твърде разумно да питаш „Защо?“, когато си имаш работа с умен и опитен прокурорски свидетел.

— Погледнато в най-общи линии, колко вида смърт има, доктор Линг?

— Четири. Естествена смърт, нещастен случай, убийство и самоубийство.

— И вие определихте смъртта на Хари Бърнхард като убийство?

— Да.

— Макар че може съвсем основателно да бъде определена като естествена, причинена от синдрома на внезапна сърдечна смърт?

— Не съм на това мнение.

— Мне-ни-е — изрекох аз, сякаш изпробвах вкуса на думата и откривах, че е горчив. — Как да го определим? Като ваша вяра, ваша идея или ваша представа за онова, което би могло да се случи?

Столът на Соколов изскърца по пода.

— Възразявам, ваша чест. Доктор Линг е квалифициран експерт и има правото да изразява мнение, без да бъде подлагана на подигравки от мистър Ласитър.

— Така е — отвърнах аз. — Но си спомням класическото изказване на върховния съдия Бок, че експертното мнение е най-обикновена догадка, натруфена с официален костюм.

— Ваша чест!

Този път Соколов удари по масата и съдията размаха чукчето срещу мен, като че се канеше да отсъди пряк свободен удар за неспортсменско поведение.

— Мистър Ласитър, знаете много добре, че постъпихте недопустимо — заяви ледено съдията, после се обърна към ложата. — Заседателите да пренебрегнат последното изказване на мистър Ласитър.

Нямах нищо против. От опит знам, че заседателите забравят почти всичко, освен онова, което им е препоръчано да пренебрегнат.

И ето ме на следващото утро.

Мъчех се да осмисля живота си. И живота на своята клиентка. Чудех се как успях да се заплета с нея и физически, и служебно. Адвокатът трябва да проявява дълбока загриженост за съдбата на клиента си, но не прекомерно дълбока. По същата причина хирургът да оперира жена си, а адвокатът не бива да спи с клиентките си. Залогът става голям. Прекалено голям.

— Какво ще стане днес? — попита Криси. Дъвчеше филийка, препечена до почерняване.

— Пръв ще е продавачът от оръжейния магазин. Той ще потвърди, че си купила пистолета на тринайсети юни, три дни преди стрелбата. При разпита ще изтъкна, че си използвала собственото си име и си регистрирала оръжието. Може да има още един-двама свидетели, но след това Ейб ще обяви, че е приключил и идва нашият ред.

— А брат ми и Лари?

— Ейб не се нуждае от тях. И сигурно не ги иска. Той има страхотен инстинкт. Ако усети, че могат да му докарат неприятности, няма да ги призове.

— А могат ли?

— Виж какво, дори ако Шийн ти е нашепвал на ухо, че трябва да убиеш баща си, официално оставаш виновна. Но понякога заседателите вършат странни неща. Погледни случая с О’Джей Симпсън. Двама заседатели смятаха, че е убил жена си, но бяха толкова раздразнени от прокурора, че подкрепиха оправдателната присъда. Част от задачата на защитника е да ги накара да побеснеят срещу обвинението.

Тя пристъпи към мен. Върху пухкавата й долна устна бе залепила обгоряла троха.

— Значи ти ще ги призовеш?

Прегърнах я.

— Ще призова Шийн. Неговите записи ни носят точно толкова вреда, колкото полза, но нямам избор.

— Ще стане ли? Ще накараш ли заседателите да побеснеят?

— Непременно — обещах аз. — В краен случаи срещу мен.