Подкарах вирната стара колесница на юг по шосе номер едно, покрай безбройните закусвални, бензиностанции и магазинчета в Кендал и Перин. Античният двигател бучеше с всичките 2200 кубически сантиметра на моя открит лимоненожълт „Олдсмобил 442“ модел 1968 година. Черен гюрук, четири скорости, четири цилиндъра, двоен ауспух. Като любимата ми система четири-четири-две.
Завих по детелината и минах през овощните градини край Хоумстед, после пак се върнах на старото шосе и навлязох в област Мънроу, където, освен закусвалните се появиха и магазинчета за стръв. Прекосих Кий Ларго, който напоследък губи чара си, но се сдобива с улични задръствания.
Малко след шест вечерта достигнах песъчливия плаж на Исламорада откъм Мексиканския залив и оставих колата на сянка под сана кокосова пална. Звукът на телевизора гърчеше през отворените прозорци — баба Ласитър все още вярва, че климатиците предизвикват артрит. Чарли Ригс седеше в люлеещия се стол на верандата на старата дъсчена къща с островръх тенекиен покрив. Дремеше, притиснал върху гърдите си дебел том със заглавие „Правно-медицинско изследване на смъртните случаи“. Приятни сънища, скъпи Чарли. И без това знаеш книгата наизуст.
Отворих мрежестата врата и влязох. На екрана в хола се караха Том Круз и Джак Никълсън.
— Отговори ли искаш? — крещеше Никълсън с раздразнението на полковник от морската пехота, който не е свикнал да му противоречат.
— Искам истината! — настоя Круз, изтупан в новичка униформа на военен юрист.
— Истината не е лъжица за твоята уста! — сряза го Никълсън от свидетелската скамейка.
— Здрасти, Кип — казах аз на рошавия дванайсетгодишен хлапак, проснат по корем на пода срещу телевизора.
— Здрасти, вуйчо Джейк — измънка момчето, без да откъсва поглед от екрана.
Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма — по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.
— Я гледай какво ми е довлякла котката — поздрави ме тя както обикновено.
— Здравей, бабо — казах аз и нарочно я мляснах по бузата.
— Недей да се правиш на интересен — отвърна тя и замахна с дървената лопатка.
Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.
— Гладен ли си, Джейк? — попита тя. После надникна в тенджерата, където къкреше риба с грах и ориз. Около два килограма пресни жабешки бутчета киснеха в кофа бира на мивката.
— Късно обядвах. Китайска храна. Но няма да ти откажа.
— Китайска храна — изсумтя баба. — Ще ги изсъхнат тестисите от онзи гаден натриев глупоминат. Тя махна с ръка към кофата. — Хайде да ми помогнеш.
Бях израснал в тази къща край бабината престилка, тъй че не се нуждаех от инструкции или повторна покана. Топнах чифт бутчета в паницата с мляко и разбити яйца, овалях ги в брашно и ги пуснах в другия тиган.
— Видях ти снимката във вестника — рече баба и кимна към хладилника. Изрезката наистина висеше там, закрепена с магнитче във формата на рак. Някой майтапчия беше добавил мустаци и шапка, та приличах на злодей от немите филми, отвличащ припаднала хубавица.
— Виждам, че Кип пак си е проявил творческите способности — казах аз.
— Недей да тормозиш детето, Джейк. — Баба надникна в цвърчащия тиган. — И не слагай толкоз брашно! Съсипваш вкуса на жабите.
Изобщо не бях подозирал, че имам сестра, а още по-малко племенник, докато полицията не арестува Кип, задето бе нашарил със спрей фасадата на един киносалон, където в последния момент заменили прожекцията на „Казабланка“ с „Отмъщението на тритоните — 3“. Отървах го от изправителен дом и станах нещо като негов законен настойник, макар да признавам, че и баба помогна доста в това отношение.
Сякаш повикан от мислите ми. Кип зашляпа с боси крака по линолеума в кухнята.
— Привет на всички! — провикна се той с идиотската усмивка на Джим Кери.
— Кип, казвал ли ти е някой, че прекаляваш с филмите?
— Аха. Ами на теб, вуйчо Джейк, казвал ли ти е някой, че изглеждаш виновен?
— Какво?
— Във вестника. Нали, бабо?
— Направо по-черен от дявола.
— Браво, бабо — разсмя се Кип. — Имаше такъв филм. Ребека де Морни играеше адвокатка на Дон Джонсън, обвинен в убийството на жена си. И естествено си падна по него.
— На това не му ли се викаше сблъсък на интересите? — попита ме баба. — Денем по съдилищата, нощем под юргана.
— Така си е — признах аз.
— Ти не го правиш, нали. Джейк?
— Под клетва ли съм? — попитах аз.
— Същото стана с Глен Клоуз и Джеф Бриджис в „Назъбеният ръб“ — каза Кип. — Той беше богаташ, обвинен в убийството на жена си. Тя му пое защитата и додето ги разбереш, вече се таковаха.
— Кипърс — предупреди го баба, — внимавай какви ги плещиш!
— Вуйчо бе, защо в Холивуд все се повтарят? — попита Кип.
— Калпавите идеи се множат като вируси — обясних аз.
Загледах се в Кип. Още не можех да повярвам, че сме една кръв.
Той беше мършав като вейка, едва ли не крехък, русоляв, с бледо лице и синкави вени на слепоочията. Нямаше нищо общо със своя дебеловрат и дебелоглав вуйчо.
Кип отвори хладилника и измъкна една опаковка от бабината пушена скумрия. Пипна рибата с пръст и го облиза. После затвори вратата и кимна към снимката.
— Виж се само, вуйчо Джейк. Досущ като в „Север-северозапад“, където намушкаха един с нож и фотографите заснеха Кари Грант както го е вдигнал на ръце.
— Джейк не прилича на Кари Грант — рече баба. — Щеше да е като Харисън Форд, ако някой му беше строшил носа. На Харисън, искам да кажа.
— Ей, вие двамата! Никого не съм убивал. Криси Бърнхард го направи.
Баба се върна към печката и дръпна от ръцете ми едно жабешко бутче.
— Как можеш да я защитаваш тогава, щом знаеш, че е виновна?
— Защото е мацка — побърза да обясни Кип. — Също като Мадона във „Веществено доказателство“. Уилям Дефо я защитаваше от обвинението, че убила мъжа си… — той понижи глас, — … като го изчукала до смърт.
— Кипърс! — изрева баба.
— Кип, защо не идеш да си пишеш домашните?
— Нямам домашни.
— Наистина ли? — Аз го изгледах скептично.
Той завъртя устни и изръмжа с тънък глас:
— Не ти трябва истината!
— Какво?
— Защото дълбоко в тайните кътчета на душата си тя искаше аз да съм върху онази стена, нуждаеше се от мен върху онази стена!
— Кип, ще изхвърля видеото в залива и ще тегля един шут на телевизора.
— Честна дума, вуйчо Джейк. От вчера сме във ваканция.
— А!
Баба тършуваше из килера, където държеше туршия и конфитюри. След малко тя внесе три големи буркана домашно уиски или „ръжена напитка“ както го нарича.
— Добре де, защо ще защитаваш онази никаквица, дето уби баща си?
— Откъде знаеш, че е никаквица? — попитах аз. Вече си мислех за подбора на съдебните заседатели и какво впечатление ще направи моята клиентка.
— Знам аз, видях я на снимка.
Мислено си отбелязах да заръчам на Криси да се облича като провинциална библиотекарка.
— Може да разправят, че е застреляла баща си, но това още не означава, че е виновна — съобщих аз на обединеното роднинско тяло.
Баба сипа пържения бекон в голяма чиния и ми я подаде.
— Говориш като гаден, продажен, лъжлив адвокат. Като онези защитници на О’Джей Симпсън, дето ми идеше да заплюя, като ги гледах по телевизията. „Кръвта не е негова, но ако е негова, значи ченгетата са я подхвърлили.“
И защо им е на ченгетата да го правят. Мен ако питаш, ченгетата си затваряха очите всеки път, когато силно пребиваше жена си до смърт. Ръкавицата не е негова. Сигурно и на футболния терен не е той. Щом е тъй, за какъв дявол избяга, а? Обясни ми де.
— Бабо, не питай мен. Аз съм само един…
— Адвокат! Да, ама пет пари не чиниш пред онзи Джони Кокран, дето е мазен като рядко лайно, та затуй не ми се вярва да отървеш оная никаквица.
— Джони си има негов стил, аз имам моя.
Вярно е. Имам простичък стил: дръж топката и давай право напред. Я отбележиш гол, я не, но поне няма начин да сбъркаш.
— Абе, ти не му ли тегли едно врече балтията на онзи О’Джей — попита баба.
— Опитах на няколко пъти, включително и в Бъфало, където се озовах с глава в една снежна преспа, а той отбеляза точка.
— Да, знаем, вас адвокатите, много ви бива в оправданията — продължи да ме порицава баба.
— Напомни ми да не те търся за съдебна заседателка — казах аз.
— Няма и да се навия, освен ако ми осигуриш брачни свиждания с Чарли — намигна ми баба.
— Какво в това брачни? — попита Кип.
— Не те засяга — отвърна сластолюбивата ми баба. После сложи на масата кана с лимонада и с е обърна към мен. — Няма ли кой да му каже на онзи дърт пръч, че вечерята е готова?
Чарли Ригс моментално изникна на прага, разтривайки очи.
— За вечеря ли стана дума? — попита той.
Доктор Лорънс Шейн пръсна струя вода по жилавите зелени листа на храст диво кафе и каза:
— Озеленяване с пустинни растения. Екологично и полезно за почвата.
След броени секунди Шийн завъртя маркуча към едно тамариндово дръвче, обсипано с буйни пурпурни цветове.
— В моя двор не виждате палми, хибискусов жив плет или магнолии, нали?
Въпросът навярно беше подвеждаш, тъй че можех да протестирам, но предпочетох да премълча.
— Те просто гълтат водата. Знаете ли градчето Маналапан?
— Да, в област Палм Бийч. Големи къщи, големи дворове, хотел „Риц-Карлтън“.
— Преди да сложат край на безумието, онова малко градче използваше дневно по две хиляди осемстотин четирийсет и шест литра на глава от населението — предимно за поливане на градини и тревни площи. Представяте ли си?
Стояхме в двора на неговото ранчо в областта Редландс. Миналата нощ бях прекарал изцяло на бабини разноски — спах при нея, ядох при нея и пих от нейното уиски. Само дето не можах да бия Кип на джин-руми. По някое време той ми заяви с леко видоизменен филмов цитат: „Злобни карти играеш, дебелако.“
Сега, в горещото юнско утро, се мъчех да определя колко полезен може да бъде доктор Шийн при защитата на Криси Бърнхард. Той беше слаб, на възраст малко под шейсетте, с бръсната глава и малка козя брадичка. Кой знае защо бях очаквал да носи спортно сако с кожени кръпки на лактите, но го заварих да полива градината си по работен комбинезон и гумени ботуши.
— Знаете какво става с Бискайския водоносен слой, нали? — попита доктор Шийн.
— Нивото на водата спада всяка година.
— А нивото на солта се покачва! Не променим ли навиците си, чака ни катастрофа.
Той направи няколко крачки към къщата и завъртя крана, после врътна още малко, за да не капе. Взе лозарска ножица и сряза няколко сухи листа от цъфналата бугенвилия.
— Вие познавахте семейство Бърнхард, родителите на Криси — опитах се да изместя разговора от екологията към правото.
— Да. Познавам и Криси още от малка.
— Разкажете ми за Криси и баща й.
— Тя не ви ли каза?
— Още не.
— Но вие сигурно подозирате…
— Да, но трябва да го чуя. От вас и от нея.
— Да говоря ли откровено?
— Така е за предпочитане.
— Хари Бърнхард изнасилил Криси, когато била на единайсет години. Извършил неописуемо грозно деяние, наречено кръвосмешение. — Без да ме поглежда, той сряза една суха вейка на бугенвилията с такава ярост, сякаш кастрираше стария Хари. — Продължил да се вмъква в леглото й… о, какво го усуквам, по дяволите! Продължил да чука своята дъщеричка, докато навършила четиринайсет и я заварил с момчето от конюшнята. Нарекъл я мръсна пачавра, казал, че майка й е фригидна, а тя малка курва и тъй нататък.
Опитах да си представя малката Криси, живееща в страх и болка под товара на тази тайна. С голямо усилие запазих професионална безпристрастност. Един адвокат е длъжен да дава на своя клиент ясна, логична мисъл, а не състрадание и емоции.
— През тези години вие често посещавахте техния дом, нали? — попитах аз.
— Да.
— Но изобщо не подозирахте какво върши баща й?
— За жалост не. Естествено, днес, когато погледна назад, виждам нещата съвсем различно. Съвсем невинни гледки, като например Кристина в скута на татко си, изведнъж придобиват зловещи размери. Той я глезеше, ревнуваше я от вниманието на други хора. По онова време просто си мислех, че е прекомерно грижовен, ала това изобщо не беше присъщо за него.
— А какво му беше присъщо? — попитах аз, като си спомних бабиното оплакване: най-напред оплювате жертвата.
— Хари Бърнхард беше корав човек. Безчувствен към Емили, майката на Кристина, която бе толкова чувствителна и изтънчена, колкото той груб и студен. И все пак кой би повярвал, че може да падне толкова ниско, до кръвосмешение… — За момент той млъкна, оставяйки грозната дума да виси между нас, после добави — Признавам, че бях неописуемо изненадан.
Той взе гребло, подравни тора около корените на един кафеен храст и обясни:
— Така задържам влагата и намалявам изпарението.
— Значи Криси го застреля, защото си спомни какво й е сторил?
— О, прекалено опростявате ситуацията. Кристина страда от посттравматичен стресов синдром. Вероятно сте чували този термин.
— Да, във филма „Джералдо“.
— Предишното поколение го наричаше виетнамски синдром. А преди това е имало снаряден шок — през Първата световна война, и бойна умора — през Втората. Но днес психиатрията напредна. Не само войниците погребват в душите си ужаса от живота.
Доктор Шийн разговаряше с мен, но разглеждаше плътните зелени листа на кафеения храст. Чудех се какво ли би казал някой психоаналитик за нежеланието му да ме погледне в очите.
— Когато Кристина се върна от Европа и за пръв път дойде при мен — продължи той, — беше й много трудно да контролира емоциите си. Миналото й беше същинска енциклопедия на очевидни симптоми. Прекомерни реакции при стрес, безпричинен гняв, проблеми с алкохола, наркотиците и дори с храната. Все класически симптоми.
— Класически ли?
— За жени, преживели кръвосмешение. Главоболия, кошмари, чувство на безпричинен ужас. Огромни части от детството липсваха в паметта й. Тя не можеше или не искаше да си ги спомни — още един признак за отхвърляне на реалността. Просто беше заключила тези спомени.
— А вие ги отключихте?
Той приведе глава настрани и лекичко се усмихна.
— Нека просто да кажем, че и предложих ключа. От нея зависеше дали да го превърти.
Отвърнах му със същата усмивчица, сякаш исках да кажа: „Леле боже, колко сте умен.“
— Сигурен ли сте, че спомените са истински?
— Категорично. Разказваше ги малкото момиченце в Кристина, нейното вътрешно дете, а то няма причина да лъже.
— Не може ли да е сбъркала?
— В никакъв случай. Кристина бе потиснала своите спомени, ужаса в детството. Всъщност те си бяха на място, но затрупани под дебел слой от срам и отрицание. Когато се завърнаха, бяха вече отчетливи и действителни.
— Не може ли да са сънища или фантазии?
— Господин адвокат, вие май имате навика да гледате зъбите на харизан кон. Та аз ви поднасям готова защита.
— Нищо подобно. Поднасяте на прокурора готов мотив. Ето как ще го приеме Ейб Соколов. Криси завъртяла вашия ключ, незабавно намразила баща си заради онова, което й сторил преди години. Но Хари Бърнхард вече не представлявал непосредствена заплаха за Криси, тъй че не става дума за убийство при самозащита. Било си е чисто отмъщение, а това ни насочва право към предумишлено убийство.
— Разбирам — каза докторът, леко посърнал.
— Вижте какво, може и да помогнете при определяне на присъдата, но това става чак след като бъде призната за виновна, а при предумишлено убийство възможностите са само две — смърт или доживотен затвор без помилване.
Доктор Шийн спря да ровичка из тора и се подпря на греблото.
— Би ли имало значение, ако Кристина е застреляла баща си в пристъп на умопомрачение или докато отново е преживявала спомена за изтърпяното?
— Така ли е?
— Не бих се учудил.
— Готов ли сте да го потвърдите пред съда?
— Естествено.
Замислих се. Ако Криси бе изпаднала в умопомрачение, значи липсваше престъпен умисъл. Убийство — може би, но не и предумишлено. С малко късмет щях да сваля присъдата на десет години, може би дори и на шест. Все е по-добре, отколкото до живот без помилване. Естествено, трябваше да попитам Криси как се е чувствала. А още по-добре би било да я попита Джими Стюарт.
— За предварителното заседание ще ми трябва медицинският й картон — казах аз.
Той махна с ръка към градинската масичка.
— Вече ви извадих копие от всичко.
Папката беше дебела над половин педя. Седнах да я прегледам. В един плик имаше записки от терапевтичните сеанси, в друг — някакъв плътен текст, вероятно свален от магнетофонен запис.
— Записвате ли сеансите? — попитах аз.
— Само хипнозата. Всичко е пренесено на хартия дума по дума.
— Добре. Но бих желал да разполагам и със самите записи.
Веждите му подскочиха въпросително.
— Ако открия нещо полезно, ще го пусна пред съда — обясних аз.
— А ако има нещо вредно, не е ли по-добре записите да са у мен?
Този път се замислих за по-дълго. Шийн се оказваше хитра лисица. Най-напред ми предложи готова защита. А сега си на укривателство. Какво толкова имаше в тези записи?
— Да не се боите, че мога да предложа записите на обвинението?
Шийн пак хвана греблото, макар че според мен торът си беше изравнен идеално.
— След като дам показания, вече не мога да се оправдавам с лекарска тайна, нали? — попита той.
— Да.
— А в делото „Менендес“ съдът призна подобен запис за доказателство, така ли беше?
— Вярно.
— Значи…
— Значи каквото и да има на записа, не можете да го унищожите. Това ще е възпрепятстване на правосъдието.
— Разбирам — каза той.
— Все пак благодаря за доброто желание.
Прегледах датите на записките.
— Имали сте по три сеанса седмично.
— По някое време бяхме стигнали до пет.
Прелистих една тъничка папка с надпис ЛЕКАРСТВА.
— Нямах представа, че е взимала толкова много лекарства. „Ксанакс“ и „Ативан“…
— Срещу депресии и страхова невроза.
— „Меларил“…
— Срещу натрапчиви спомени — поясни Шийн, после пренесе на масата една саксия с папрат и седна отсреща.
— Имате ли представа дали ги е взимала в деня на убийството?
Той сви рамене. Явно пак трябваше да питам Криси.
— „Прозак“ и „Дезирел“…
— Срещу депресия.
Той взе по-малка ножица и отряза няколко стръкчета папрат. Кой знае защо жестът ми напомни за жена, която си скубе веждите.
— „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий.
— Срещу безсъние, главоболие и рязка смяна ма настроенията.
— Чрез химия към по-добър живот — казах аз.
— Употребата на подходящи лекарства е съществена част от терапията.
— Аха… Ами сега?
— Моля?
— Трябват ли й сега лекарства, сеанси или нещо друго?
— О, не. Кристина се изправи срещу своите демони и ги прогони.
— Чрез спомена… или чрез убийството?
Доктор Шийн остави ножицата, озърна се за момент из своята пустинно-екологична градина и за пръв път ме погледна в очите. Усмихваше се почти самодоволно.
— От една страна, убийството на Хари Бърнхард бе твърде неприятно.
— Особено за самия Хари — съгласих се аз.
— Но от друга страна, с тази постъпка Кристина най-сетне пое живота си в свои ръце, а това е благотворно. Дори много благотворно.