Блондинка от Маями

Кестените от огъня

Понякога толкова се обърквам, че трябва да си записвам всичко в бележника. Тегля отвесна черта през средата на страницата и драскам отляво какво знам, а отдясно — какво не знам.

Криси вярваше, че е била изнасилена от баща си. Но така ли беше наистина? Не знаех.

Ръсти ме беше накиснал в полза на Гай Бърнхард. Защо? Не се съмнявах, че го прави за пари.

Гай стоеше зад играта с мозъка на Криси. Той беше накарал Шийн да я програмира за убийството на Хари Бърнхард. Но защо? Cuo bono? Вярно. Гай печелеше от цялата работа. Но така или иначе той щеше да получи половината от наследството. Защо беше толкова алчен, та да иска всичко, и то незабавно? Защо държеше да убие баща си и да вкара в затвора заварената си сестра? Трябваше да има нещо повече от наследството, но засега то се изчерпваше с един въпросителен знак в дясната половина на страницата.

Шийн бе подлъгал Криси да се изповяда на запис и сега разполагаше с доказателство за предумисъл. Всъщност разполагаше ли? Дали Криси не беше замесена в някаква двойна измама, в някакъв съдебен еквивалент на игричката тука има — тука няма? Не разиграваше ли и мен? Вчера, докато Кип гледаше по кабела „Малтийският сокол“, чух как Хъмфри Богарт казва на Мери Астор: „Няма да вадя кестените от огъня заради теб.“

Записах всичко и след това започнах отново, само че този път пренебрегнах истинските събития и се мъчех да съобразя кое ще прозвучи най-добре. Това не се учи в правните факултети, научаваш го мимоходом из съдебните зали и коридорите.

Добре, да започнем от върха. Криси вярваше, че е била изнасилена от баща си. Това й даваше мотив — но не и законно оправдание — да го убие. Ако повярваха, че наистина е така, заседателите можеха да проявят съчувствие към нея, но бяха длъжни да изпълнят закона. Тя не бе действала при самозащита или зашита на трето лице и беше напълно нормална. Аргументите ми около припадъка си бяха чиста проба вятър и мъгла. С други думи нямахме никаква защита, а след като Шийн ме халосаше по главата с изчезналата касета, както заплашваше да стори, ако го призова, наличието на предумисъл щеше да бъде доказано.

Невероятно, но факт — бележникът ми доказваше недвусмислено, че за нас би било далеч по-добре Криси да не е изнасилвана от баща си. Ако не бе имала мотив да убие Хари, това намаляваше вината й, то правеше още по-наложителна грубата намеса на Шийн, за да се стигне до убийството. Ако доведеният брат и психоаналитикът бяха скалъпили всичко от начало до край, така по-лесно щях да прехвърля вината върху тях. „Те са дръпнали спусъка, именно те, а не тази клета, объркана млада жена.“

Но така ли беше в действителност? Не знаех. И в момента нямаше значение. Важна беше единствено Криси. Затова реших да заложа всичко на една карта — унищожаването на доктор Лорънс Шийн.

Лорънс Шийн, възпитаник на Туланския университет и Медицинския институт в Маями, бивш служител на Джаксъновата мемориална болница и Масачузетската обществена клиника, специалист по психиатрия и автор на няколко скучни статии, не знаеше накъде съм тръгнал. Не знаеше какви карти имам и дали не блъфирам.

От Чарли Ригс съм научил трите основни елемента на доказателството, че мистър Еди-кой си е извършил престъпление: мотив, възможност и средство. В същия ред върви и доказването. По тази причина започнах от онова, което Чарли нарича causa, тоест причина или мотив за престъплението.

— Хари Бърнхард бе ваш приятел, нали, докторе?

— Да, отдавна.

Шийн се усмихна, сякаш си припомняше топли дружески мигове. Харесваше въпроса и беше доволен от своя отговор. В края на краищата кой ще вземе да убива стария си приятел?

— Кога за последен път вечеряхте с Хари Бърнхард?

— Кога ли? Ами… не знам. Не помня.

— Кога за последен път посетихте дома му?

Той опипа възела на клубната си вратовръзка. Беше облечен със спортно сако от тъмносин кашмир и сив панталон. Бръсната му глава лъщеше под луминесцентното осветление.

— Беше доста отдавна.

— Посещавали ли сте дома му след смъртта на неговата съпруга Емили?

— Не, доколкото си спомням.

Вече изглеждаше озадачен и се питаше накъде бия.

— А това прави колко… почти петнайсет години, нали?

— Да.

— След смъртта на Емили случвало ли се е да вечеряте с Хари Бърнхард?

— Не, доколкото си спомням.

— Канили ли сте го в дома си?

— Не.

— Ходили ли сте заедно на мач?

— Не.

— Случвало ли се е да вдигнете телефона и да му кажете „Хари как я караш?“ или нещо подобно?

Той опипа брадичката си.

— Хари Бърнхард не беше от приказливите.

— Значи отговорът е не. Никога не сте се обаждали на Хари Бърнхард.

— Не, не съм.

— В такъв случай се питам, докторе, как можете да наричате Хари Бърнхард свой приятел.

— Възразявам, спор със свидетеля!

Соколов изглеждаше отегчен, но имаше право.

— Приема се — каза съдията Стангър.

— Не е ли истина, доктор Шийн, че бяхте приятел на Емили Бърнхард, а не на Хари?

— Възразявам! — пропя Соколов. — Доктор Шийн е свидетел на мистър Ласитър.

— Той е враждебен свидетел — отвърнах аз.

При думата враждебен левият клепач на Шийн трепна.

— Елате тук и двамата — махна с ръка съдията. Когато се приближихме, той насочи към мен костелив показалец. — Джейк, ако правилно съм те разбрал още на заседанието за гаранцията, доктор Шийн е лекуващият психиатър.

— Така е.

— И той ще даде показания, че като дете твоята клиентка е била изнасилена, поради което загубила самообладание или нещо подобно и гръмнала покойника с онова пищовче.

— Да, в общи линии.

— Тогава как, по дяволите, може да е враждебен?

— Защото не е прав. Ще настоява, че е станало точно така, за да прикрие собствените си злодеяния. В момента е настроен враждебно, а до довечера буквално ще побеснее.

Съдията погледна Соколов, който прикри злорадството си с невинна усмивчица.

— Щом Джейк иска да съсипе единствения си ценен свидетел, кой съм аз, та да му преча?

— Джейк, надявам се, че знаеш какво вършиш.

— Знае ли го някой от нас, ваша чест? Във вселенски смисъл, искам да кажа.

— Не се шегувам, Джейк — предупреди съдията. — Ако кроиш някакъв план за обжалване заради некадърна защита, ще ти лепна адвокатското разрешително на първия товарен влак за Аляска.

Някои съдии толкова си падат по цветистите изрази, че не усещат кога почват да ръсят глупости.

— Съдия Стангър, уверявам ви, ако съм некадърен, в това няма някакъв умисъл.

— Добре, прави каквото си знаеш. — Съдията ни върна по местата, после се обърна към секретарката. — Марджи, прочети последния въпрос, ако обичаш.

Секретарката прелисти страниците и зачете с монотонен глас, който изобщо не приличаше на моя:

— Не е ли истина, доктор Шийн, че бяхте приятел на Емили Бърнхард, а не на Хари?

Докторът се изкашля и хвърли поглед към Криси. Тя седеше зад масата на защитата, облечена изцяло в тъмночервено: поло, жилетка с коланче и плетена пола почти до глезените. Изтънчено и изящно, но в неподходящ цвят. Бях забравил собствените си изисквания да се избягна всичко, което напомня засъхнала кръв.

— И да, и не — отговори Шийн. — Емили беше моя пациентка. Съпругът й беше… там, в къщата. Всички се познавахме.

— Нека го кажем направо, Емили Бърнхард бе нещо повече от пациентка, нали?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

Вдигнах вежди към доктор Шийн, но мимиката ми беше предназначена за заседателите. После зачаках. Понякога мълчанието върши чудеса. Тишината изпълва съдебната зала. Свидетелят се изнервя, усеща, че заседателите чакат. Откъм залата долита кашлица, вратата скърца, някой се размърдва на стола. Един самоуверен свидетел отговаря със същото оръжие — просто чака. В края на краищата Шийн просто бе казал, че не разбира. Можех да задам въпроса по друг начин, но предпочетох да чакам. Десет секунди, петнайсет. Сякаш бе минах цял час.

— Е, през годините съм се сближавал с мнозина пациенти — отговори най-сетне Шийн. Изглеждаше стреснат, настръхнал, неуверен.

— Не ме интересуват другите пациенти. Отговорете на въпроса ако обичате. Беше ли Емили Бърнхард нещо повече от пациентка?

Кратко колебание.

— Да, беше.

— И нещо повече от приятелка?

— Не разбирам какво намеквате.

— Напротив, разбирате.

— Възразявам, спор със свидетеля!

Соколов опитваше да се събуди.

Съдията Стангър приведе глава настрани.

— Всъщност това изобщо не беше питане. Следващият въпрос мистър Ласитър.

— Доктор Шийн, бяхте ли любовници с Емили Бърнхард?

— Възразявам, няма връзка с делото!

Този път Соколов скочи на крака. От изненада поемаше риска да ядоса заседателите, като им попречи да узнаят отговора на пикантен въпрос.

— Отхвърля се. Гледаме дело за убийство и предпочитам да дам известна свобода на защитата.

— Бяхте ли любовници с Емили Бърнхард? — повторих аз.

— Не.

Бръкнах в папката и извадих лист пожълтяла хартия.

— Писани ли сте й любовни стихове?

Лицето му замръзна. Очите се разшириха. Какво знаех?

— Не.

Този път не държах сметка от пералнята или старо писмо от студентските ми години. В ръцете ми имаше лична бланка за писма на Лорънс Б. Шийн с избелял ръкописен текст, посветен на „Скъпата ми Емили“. Зачетох на глас:

Помълчах, после попитах:

— Вие ли написахте това?

— Не… тоест да. Искам да кажа… Не съм го съчинил, преписах го от една книга.

— Добре Взели сте го назаем. След като най-усърдно преписахте тия безсмъртни слова на Емили Дикинсън, дадохте ли стихотворението на вашата Емили, госпожа Емили Бърнхард?

Той се изчерпи.

— Да.

— Буйната любов да бъде нашият разкош! — повторих аз. — И беше ли?

— Вашият намек ме оскърбява. Не можете да приемате поезията като рентгенова снимка. Връзката ни беше чисто духовна, а не физическа.

— Ду-хов-на — произнесох аз, сякаш изричах мръсна дума.

След това се обърнах към заседателите и сниших глас почти до шепот. Искаш ли да те слушат, приказвай много тихо.

— Вие бяхте любовник на Емили Бърнхард, нали, доктор Шийн?

— Не! Не в смисъла, за който намеквате. Не.

— Бяхте ли влюбен в Емили Бърнхард?

Той измънка нещо.

— Докторе?

— Да, бях влюбен.

— А тя във вас?

— Да.

— Хари Бърнхард знаеше ли за вашите чувства към неговата съпруга?

— Тя му каза. Вече от години не го обичаше. Но не искаше да се развежда. Кристина още беше дете. Емили не искаше да разруши семейството, а нямаше сили, за да се бори. — Сега думите се лееха задъхано. Може би му се искаше да говори за нея. Толкова години без възможност да разкаже на когото и да било, да сподели болката от великата неизживяна любов. — В рода Касълбъри не бе имало нито един развод, а Емили беше толкова… предпазлива в тези неща. Не искаше да се бори за собственото си щастие. А и Хари нямаше да я пусне. За него тя беше етикет за почтеност, препоръка към висшето общество. Имаше и още нещо. Злата, садистична част от характера му. Той обичаше да я унижава.

— Мразехте го, нали?

— Тя беше толкова крехка — продължи Шийн, сякаш не бе чул въпроса. — Нямаше и капчица сила. Жена като нежно цвете, като листенце от роза.

— Мразехте ли го, докторе?

— Не го уважавах.

— Преди малко казахте за този човек, че е бил ваш приятел.

— Изразих се неправилно — призна той съвсем тихо.

— А Хари Бърнхард ви презираше, нали?

— Протестирам! — изрева гръмогласно Соколов. — Свидетелят не е телепат.

— Напротив — възразих аз. — Точно за такъв се представя, когато стане дума за моята свидетелка.

Бам! Съдията Стангър стовари чукчето върху масата и ме стрелна с поглед, говорещ категорично, че при следващата подобна шегичка ще е най-добре да си нося и четка за зъби.

— Мистър Ласитър, моля ви постарайте се да говорите за съда, а не за съдебните заседатели.

— Съжалявам, ваша чест — отговорих смирено аз, — но във въпроса ми се подразбираха и думите „знаете ли?“

Съдията се завъртя към свидетеля.

— Докторе, знаете ли дали Хари Бърнхард ви презираше?

Шийн смутено вирна глава към висините на съдийския подиум. После пак се завъртя към заседателите, явно не знаеше кого да гледа.

— Ако ме е презирал, не ми го е казал в лицето. Но той рядко изразяваше чувства. А подсъзнателно… кой знае? В ума ни се спотайват толкова много неща, които не можем нито да овладеем, нито да обясним.

— Нима вашата работа, докторе — попитах аз, — не е да обяснявате човешкото подсъзнание?

— Да, част от работата ми.

— Вие казахте на Криси, че нейният баща е виновен за смъртта на майка й, нали?

За миг лицето му се изкриви. Всяко споменаване на Емили Бърнхард го пробождаше като с нож. Той захапа юмрук, закривайки част от лицето си.

— Всички го знаеха… виждаха как се държи с нея. Тя беше тъй нежна, тъй крехка и чувствителна, а той — пълен простак. Беше безцеремонен и груб. Прикриваше това с шеги, но шегите му винаги нараняваха. Той не можеше да стане част от света на Емили, затова трябваше да го разруши. Присмиваше се на културата, на такта, на всичко, което отличаваше Емили от останалите.

— И затова упреквате Хари за смъртта на Емили Бърнхард?

Той пак се загледа настрани.

— Да. Той я уби. Не с пистолет или спринцовка, а като я лиши от достойнство, като я държеше затворничка в собствения й дом. Престана да ме допуска при нея, тъпчеше я с успокоителни и приспивателни. Тя изпадна на два пъти в кома от смес на барбитурати и алкохол, а накрая почина без време от сърдечен удар.

— В такъв случай, сър, ще отречете ли, че мразехте този човек, който обвинявате за смъртта на обичаната от вас жена?

Той се вкопчи в подлакътника на стола и замахна отсечено е другата ръка.

— Не. Знаех що за звяр представлява. Той бе продукт на средата, в която е израснал. Не заслужаваше жена като Емили. Но не го мразех.

— А Кристина? — попитах аз. — Не я ли упреквахте?

— Защо да я упреквам? Тя беше невинно дете.

— Тя е стояла между вас и Емили.

— Не бих я упрекнал за подобно нещо. Това би било неразумно.

— Смятате ли се за напълно разумен човек?

— Никой не е напълно разумен, но аз…

— Мислили ли сте някога, че Кристина въпреки цялата си невинност, е била пречката между вас и Емили?

Той се размърда на стола и скръсти ръце.

— Не си спомням да ми е хрумвала подобна мисъл. Никога.

— А подсъзнателно, доктор Шийн?

— Какво?

— Не ви ли е минавала тази мисъл там, където се спотайват толкова много неща, които не можем мито да овладеем, нито да обясним?

Той не отговори. Пък и как би могъл?