Блондинка от Маями

Адвокат и любовник

Докато карах на север към Маями Бийч, по бузата ми плъзна сълза. После още една.

Не се притеснявах. Не се срамувах.

Аз съм едър и груб. Имам два декара гърди и рамене на зидар. Играл съм оная игра с коженото кълбо на най-високо ниво, макар че имах повече желание, отколкото спортна дарба. Когато веднъж ми строшиха с лакът носа, натъпках си памук в ноздрите и пак излязох на терена.

Свикнал съм с телесната болка и я приемам безропотно.

С душевната болка не е така.

Убиха баща ми в пиянска свада, когато бях на десет години. Беше рибар. Още помня неговите силни, груби ръце и мириса на сол и рибени черна по дрехите му. Често се боричкахме в плитчините край Кий Ларго. Той можеше да държи въдица с едната ръка и да ме метне на рамо с другата. Възхищавах се на неговата сила и търсех утеха в прегръдките му. Той не се боеше да прояви чувства и ми е казвал неведнъж, че ме обича. И до днес ужасно ми липсва.

Един ден видях баща си да седи сам на верандата пред нашата вехта къщичка с тенекиен покрив. Слънцето залязваше над залива, спокойните води искряха в оранжево и сребристо. Татко пиеше от бабиното домашно уиски и отначало си помислих, че очите му сълзят от алкохола. Но не беше виновна пиячката. Нещо ставаше с майка ми и макар че остана премълчано, аз го разбрах. След малко вратата се разтвори с трясък й майка ми хукна навън с развяна руса коса и тясна шарена рокля без ръкави. Изглеждаше като мачкана от валяк, както би казала баба. Минута по-късно раздрънкания ни пикап профуча покрай къщата и изчезна по шосе номер едно. Аз се изкатерих в скута на татко, а той ме прегърна, отпусна брада главата ми и го чух как хълца.

Около една година по-късно никакъв пияница заби нож в сърцето на баща ми. Баба нищо не каза, но винаги съм подозирал, че татко е защитавал честта на майка ми, макар тя да не го заслужаваше. Но може би си въобразявам. Може да са спорили за карти, за футбол или кой има право на риболов край Кард Саунд.

Майка ми замина за Оклахома с един непрокопсаник, който беше прекарал зимата в изоставен фургон недалече от нашата къща. Казваше се Конклин и макар че я напусна, без да се ожени за нея, все пак й остави незабравим спомен — дъщеря на име Джанет. Днес мама отдавна е мъртва. Джанет е в някоя клиника за наркомани, синът й Кип живее при мен. Баба също участва във възпитанието му, понеже смята, че щом е успяла да ме отгледа от парче месо, значи може да го повтори.

Опитах се да разкажа на Кип за баба му, тоест моята майка, но макар че се постарах да разкрася образа — „Беше сърдечна блондинка със заразителен смях, която много обичаше да слуша Елвис от автоматичния грамофон в местната кръчма“. Кип незабавно я заклейми:

— Прилича ми на Джесика Ланг в „Синьо небе“.

Разказах му и за баща си. Да знае, че дори силен мъж може да се разплаче.

— Аз никога не плача — каза Кип.

Вярно беше. Веднъж преживял болката да бъде изоставен, днес той живееше зад висока стена и нищо не можеше да го нарани.

— Не ти ли става тъжно понякога? — попитах аз.

— Не. Никога.

— Когато бях на твоята възраст, четох една книга, която ме накара да се разплача — казах му аз.

— Книга ли?

— Да, едно такова нещо с картонени корици и много листове между тях.

— Знам какво представляват книгите, вуйчо Джейк. Сигурно са били страхотни преди Интернет и сателитната телевизия.

— Наричаше се „Дневникът на едно момиче“ от Ани Франк.

— Знам я, вуйчо Джейк. Гледах филма. Опичало помислих, че телевизорът се е скапал, ама после разбрах, че филмът е черно-бял. — Той замислено сбръчка чело. — Наистина беше тъжно.

— Най-тъжната история, която съм чел.

— Добре, това ли беше вуйчовската поука за днес?

— Не само това. Преди години, докато тренирахме на игрището на Пенсилванския университет, в долината нахлуха тежки стоманеносиви облаци. Висяха право над нас, но към планините беше ясно и слънчево. После заваля проливен дъжд, а в далечината изгря най-ярката дъга, която съм виждал в живота си.

— И какво?

— Просълзих се.

— Защо?

— И аз не знам. Може би защото гледката ми напомни за татко. Искаше ми се да я види. Той обичаше природната красота. Скачащи делфини, торнадо над залива, морски залез.

— Накъде биеш, вуйчо Джейк?

— Не е срамно да си поплачеш. Няма нищо лошо в това да разкриеш чувствата си. — Помъчих се да измисля пример. — Да речем, че си гледал тъжен филм…

— Като „Нежни думи“, където Дебра Уингър умира.

— Да. Няма нищо лошо да поплачеш, ако ти се иска.

— Аха…

— Или пък ако нещо те натъжи, можеш да си поговориш с вуйчо Джейк.

Усетих, че една се удържа да не извърти очи към тавана.

— Разбрано.

— Искаш ли да си поговорим за нещо?

— Не, благодаря, вуйчо Джейк, но се радвам, че си побъбрихме.

Вярната ми колесница стигна до центъра на Маями, после зави по магистралата „Макартър“ към Маями Бийч. Докато се носех на север по Алтън Роуд покрай еврейски гастрономи, погребални бюра и смесени магазини, вятърът най-сетне пресуши сълзите ми. Завих надясно по Единайсета улица, отминах Фламинго парк и се насочих към Оушън Драйв.

Жилищният блок имаше заоблени ъгли, веранда на две нива и широки тераси с декоративни парапети. Стените бяха наскоро боядисани в цвят, който аз бих нарекъл аптекарско розово, но бояджията сигурно имаше по-благозвучно название. Над прозорците надвисваха каменни козирки, а върху покрива стърчеше куличка като параходен комин. Екскурзоводите навярно можеха да й лепнат два-три архитектурни стила, но за нас, местните жители, си беше вехта сграда със слой прясна боя.

Блъсках по вратата цяла минута, преди вътре да светне.

— Криси, аз съм, Джейк.

Тя отвори и ме погледна сънено.

— Знаеш ли кое време е?

— Защо хората вечно задават този въпрос, когато ги будим? Защо поне веднъж някои не каже „Ти акъл имаш ли? Часът е три и трийсет и седем след полунощ“?

— Джейк, не трябва ли тази сутрин да се явим и съда?

Аз прекрачих прага и я сграбчих. Беше само по фланелка „Делфините“ без нищо отдолу. Номер 13. Доколкото знаех, Дан Марино беше верен съпруг, тъй че не вярвах да се спотайва в гардероб. Хванах Криси за раменете и я придърпах към себе си. Беше ме излъгала. Нямах представа дали Шийн и е внушил фалшиви видения, или спомените са истински. Сега това нямаше значение. Беше излъгала мен — своя адвокат и любовник.

Исках да надникна дълбоко в тези блестящи зелени очи. Исках да я видя как ще примига, когато излъже отново. Исках да я видя да плаче.

— Очите ти са кървясали — каза тя. — Пил ли си?

Изглеждаше уплашена. Добре!

— Разполагаме с около пет часа — казах аз. — Искам истината.

Спомних си за Джак Никълсън и Том Круз. Дали истината беше лъжица за моята уста?

— Какво говориш?

— Искам да знам защо уби баща си и какво общо има с това онзи твой гаден доведен брат. Искам да знам всичко за Шийн.

— Гай няма нищо общо. Нито пък Лари.

Стиснах ръцете й още по-здраво.

— Джейк, боли ме.

— Никога не съм удрял жена. Ненавиждам страхливите кретени, които си го позволяват. Но ако беше мъж, в момента щях да пробия с теб тази стена и да те ритам до края на улицата.

— Джейк, ти си полудял!

Пуснах я и тя се отдръпна.

— Мислеше се за много умна — казах аз. — Е, твоят приятел Шийн те е записвал, без да подозираш. Има доказателство, че си подготвяла убийството. Никакво умопомрачение, никакви неудържими импулси. И изобщо нищо, освен цял живот зад решетките.

Тя примига, но не заплака.

— И още една малка изненада. Двама образи на име Фавиола и Кент пристигат в Маями на безплатна ваканция.

— На Лучано не му трябват пари — тихо каза Криси. — Мартин би сторил всичко за долар.

Изгледах я въпросително и тя побърза да отговори.

— Лучано Фавиола е италиански плейбой. Опита се да ме изнасили на един купон, докато бях надрусана. — Тя тръсна глава и мрачно добави. — Жалко, че не го убих.

— Идеално поведение за пред съда — казах подигравателно аз. — Да разкриеш своята нежна, състрадателна същност. Сигурен съм, че заседателите ще проявят голямо разбиране към една разглезена принцеса, която смърка кокаин, носи пистолет и при всеки удобен случай се прави на изнасилена.

— За такава ли ме мислиш?

— Няма значение за каква те мисля.

— За мен има — каза тя и очите й овлажняха. Пристъпи до прозореца и се загледа към Оушън Драйв. — Мартин Кент беше плейбой с празни джобове. Открадна пари от мен. Просто още един пример колко зле подбирам мъжете.

Говореше за Кент, но дали не мислеше за мен?

— Наистина ли могат да дадат показания? — попита тя.

— Зависи от съдията. Повече ме тревожи касетата. Тя е безспорно доказателство и ще ни съсипе.

Тя помълча. После прошепна:

— Ако ти кажа истината, пак ли ще искаш да ми помогнеш?

Не отговорих. Не можех. Не знаех.

— Баща ми ме изнасили, Джейк. Трябва да ми повярваш.

Седяхме до масата в кухнята. Криси посегна за цигара и запали.

— Бях блокирала преживяното и не можех да си го спомня. Винаги съм изпитвала някаква неясна тревога спрямо баща си. Знаех, че е направил нещо, но не знаех какво. Лари Шийн освободи спомените ми чрез хипноза. Всичко е вярно. Само за едно излъгах… или по-точно премълчах… че възнамерявах да го убия. Бях се подготвила и казах на Лари.

— А той го е записал — добавих аз. — И сега съдбата ти е в ръцете му. Ако ми беше казала по-рано, може би щях да направя нещо.

Тя въздъхна и към тавана полетя струйка цигарен дим.

— Какво можеше да направиш?

— Не знам. Нещо.

Криси наля за двама ни по още една чаша кафе. Зад кухненския прозорец слънцето примигваше през тънките облаци на хоризонта над океана.

— Исках да убия баща си. Исках да се пречистя, но не искам да отида в затвора. Бях чела това-онова. Знаех за посттравматичния стресов синдром.

По дяволите, Джейк, наистина страдах от него. Просто успях разумно да реша как да постъпя.

— Разумно ли?

— Да. Каква е разликата между това една жена да застреля гадния си съпруг, докато я бие, или след като е седнала да пообмисли нещата? Има само една разлика. Първо помислих малко, след това го направих.

— Точно това — казах аз — е разликата между предумишлено и непредумишлено убийство.

— Значи трябва да променят закона.

— Чудесно, пиши на конгресмена си. — Кафето прогаряше дупка в стомаха ми и от това се вкиснах още повече. — Шийн насърчаваше ли те за този разумен план да убиеш баща си?

— Не с думи. Каза нещо в смисъл, че смъртта на баща ми може да се окаже благотворна, но го формулира съвсем мъгляво. Нито веднъж не употреби думата убивам или убийство.

— Ами Гай? Той знаеше ли?

— Във всеки случай аз не съм му казвала.

— Но Шийн му е казал! Не разбираш ли? Те са искали да убият баща ти. Скалъпиха ти фалшива защита, после я унищожиха преди процеса. Искат да бъдеш осъдена.

— Защо?

— За пари! Гай заграбва цялото наследство, а ти оставаш до живот в затвора.

Тя не се стресна и не заплака.

— Не ми изглежда логично. Гай и без това си е богат.

— На някои хора никога не им стига. А има и други причини. Той така и не е преглътнал факта, че ти си била галеното дете. Вероятно е ненавиждал баща ти за това.

— Не. Първите няколко години бяха много трудни за Гай — държаха се с него като с ратай — но татко се реваншира. Въведе Гай в бизнеса, постепенни му отстъпи юздите. Не може да е това.

— Тогава какво, Криси? Ако не са парите, ако не е омраза, какъв мотив има?

— Не знам.

Вече губех търпение.

— Трябва да знаеш!

Тя гневно захвърли цигарата в чашката от кафе.

— Ти не ми вярваш. Никога не си ми вярвал. Затова ме измами да приема проверка с детектора на лъжата.

— Това все пак не е като да те измамя да извършиш предумишлено убийство. — Видях яростния и поглед и добавих: — Ако наистина са те измамили.

— Мръсник! Как можеш да ме защитаваш, щом не ми вярваш?

— Правя го всеки ден. Такава ми е работата.

— Не искам да бъде така — каза тя по-скоро тъжно, отколкото гневно.

— Чудесно. Ще поискам от съдията разрешение да се оттегля. Ако той се съгласи, ще получиш отсрочка. Може би някой друг адвокат ще измисли как…

— Не! Искам теб. Вярвам ти, макар че не е взаимно.

— Не знам как да водя делото. Не знам как да победя.

— Не променяй нищо. Пусни касетите. Ще кажа на заседателите, че съм го планирала и пак бих постъпила по същия начин. Нека Шийн каже, че съм се готвила да убия татко. Да кажем истината.

— Истината?

Идеята бе тъй нелепа, че се разсмях.

— Нали това искаше? Нали за това настояваше с онзи праведен глас? Добре, мистър праведник. Дай да яхнем истината, пък където ни отведе.

Аз поклатих тъжно глава.

— Понякога истината не помага.