Бродягите на Дхарма

11

Тръгнахме по обяд, като оставихме раниците си в лагера, където и без това нямаше вероятност да се появи някой поне до следващата година, и поехме нагоре по долината със сипея само с аптечката и малко храна. Тя се оказа по-дълга, отколкото изглеждаше. За нула време стана два часът, слънцето придоби онзи по-наситен златист цвят, характерен за следобеда, надигна се вятър и аз започнах да си мисля: „Боже мой, как въобще ще успеем да изкачим днес тази планина.“

Зададох въпроса на Джефи и той отвърна:

— Прав си, трябва да побързаме.

— Защо просто не зарежем тази работа и не се приберем у дома?

— О, хайде, тигре, ще отскочим догоре и после ще си ходим.

Долината беше безкрайно дълга. А в горния си край стана толкова стръмна, че аз малко се уплаших да не падна — камъните бяха малки и хлъзгави, а глезените и без това ме боляха от вчерашното пренатоварване. Но Морли продължаваше да върви и да говори, и аз се учудих на страхотната му издръжливост. Джефи си събу панталоните и заприлича съвсем на индианец, искам да кажа, че беше чисто гол, само с една препаска на кръста, и се катереше почти на четвърт миля пред нас, като от време на време малко ни изчакваше, за да ни позволи да го настигнем, след което продължаваше с бърза крачка, защото искаше да изкачи планината днес. Морли вървеше втори, като почти през цялото време беше на около петдесет метра пред мен. Аз не бързах. Но когато следобедът започна да преваля, се забързах и реших да изпреваря Морли и да се присъединя към Джефи. Бяхме се изкачили на около три хиляди и петстотин метра, беше студено и имаше много сняг, на изток се изправяха необятни, покрити със сняг планински вериги, а под тях — просторни долини, на практика вече бяхме на върха на Калифорния. По едно време и аз като другите трябваше да пропълзя по тясна издатина, опасваща скалата, и наистина се изплаших: съществуваше реална опасност да падна от тридесетина метра, което бе достатъчно, за да си строша врата, а друга малка издатина щеше да послужи като подготвителен параван за хубав прощален полет към земята от около триста метра височина. Сега вече вятърът фучеше. Но целият следобед дори повече от предишния беше изпълнен със стари предчувствия или спомени, сякаш съм бил тук преди, катерил съм тези скали, но с друга цел — древна, по-сериозна и по-проста. Накрая стигнахме до подножието на Матерхорн, тук имаше необикновено красиво езерце, невидяно от повечето хора на тази Земя, а само от шепа планинари — малко езерце на три хиляди и петстотин метра височина със сняг по брега, както и чудна ливада, осеяна с прекрасни цветя — приказна, равна алпийска ливада, върху която се хвърлих веднага и си свалих обувките. Джефи ни чакаше от около половин час, беше студено и той отново се беше облякъл. Морли се появи усмихнат зад нас. Седнахме на земята и вдигнахме очи към изправилия се пред нас стръмен сипей, водещ към гордия зъбер на Матерхорн.

— Разстоянието не изглежда голямо, ще се справим! — казах щастлив.

— Не, Рей, много по-голямо е, отколкото ти се струва. Знаеш ли, че ни остават още около триста метра?

— Толкова много?

— Ако не побързаме, няма да успеем да се върнем в лагера, преди да се е стъмнило, нито пък ще успеем да стигнем до колата по-рано от утре през нощта.

— Уф.

— Уморен съм — каза Морли. — Мисля, че няма да опитам.

— Ами той е прав — казах аз. — Според мен целта на изкачването в планината не е да се изфукаш, че можеш да стигнеш до върха, а просто да дойдеш в тази дива местност.

— Е, аз ще го направя — каза Джефи.

— Ами тогава и аз ще дойда с теб.

— А ти, Морли?

— Не смятам, че мога да го направя. Ще ви чакам тук.

А вятърът беше силен, прекалено силен, и на мен ми се струваше, че щом изкатерим стотина метра нагоре по склона, той ще затрудни по-нататъшното ни изкачване.

Джефи взе малко пакетче с фъстъци и стафиди и каза:

— Това ще ни е бензинът, момчето ми. Готов ли си да направим едно експресно изкачване, Рей?

— Готов съм. Какво ще кажа на момчетата в „Мястото“, ако се окаже, че съм изминал целия този път само за да се откажа в последната минута?

— Късно е, така че да побързаме.

Джефи тръгна нагоре с ускорена крачка, като от време на време дори подтичваше, когато му се налагаше да заобиколи от лявата или от дясната страна някое препятствие по сипея. Сипеят представлява дълго свлачище от камъни и пясък, много трудно за катерене, тъй като постоянно се образуват малки лавини. С всяка следваща крачка ние сякаш се издигахме все по-високо и по-високо като с някакъв ужасяващ асансьор. Едва не се задавих, когато се извърнах да погледна назад и видях, както ми се стори, цяла Калифорния, разпростряла се в три посоки, под огромни сини небеса със страховити по своите планетарни размери облаци, съзрях необятни далечни долини и плата и, доколкото зная, цяла Невада. Ужасих се, когато погледнах надолу и видях вместо Морли едно замечтано петънце, чакащо ни край езерото. „О, защо не останах при стария Хенри?“, помислих си аз. Вече бях твърде високо и започнах да се страхувам да се изкачвам по-нагоре. Уплаших се да не ме издуха вятърът. Всички кошмари, които някога съм имал за падане от планини и високи сгради, преминаха през главата ми с ужасяваща яснота. Освен това след всеки двадесет крачки, които правехме нагоре, и двамата се изтощавахме напълно.

— Това вече е от голямата височина, Рей — каза Джефи, като седна пъхтейки до мен. — Затова хапни стафиди и фъстъци и ще видиш каква енергия ще ти дадат.

И всеки път те ни даваха такава страхотна енергия, че и двамата скачахме, без да кажем нито дума, и правехме още двадесет-тридесет крачки. След това сядахме отново задъхани и потни в студения вятър и там, високо, на върха на света, носовете ни подсмърчаха като носовете на малки момченца, играещи в късния съботен зимен следобед последните си за деня игри. Сега вятърът започна да вие като във филм за Тибет. Ставаше прекалено стръмно за мен; вече се страхувах да поглеждам надолу; надникнах — дори не можех да различа Морли край малкото езерце.

— Побързай — извика Джефи около тридесетина метра по-нагоре. — Става ужасно късно.

Погледнах към върха. Беше съвсем близо, щях да бъда там след пет минути.

— Още само половин час! — извика Джефи.

Не можех да повярвам. След пет минути гневно катерене, аз паднах и погледнах нагоре — той беше на същото разстояние. Това, което не ми харесваше у този връх, беше, че облаците от целия свят минаваха край него и го обгръщаха като мъгла.

— И без това няма да видя нищо отгоре — мърморех си аз. — О, защо въобще се забърках в тази работа?

Джефи сега беше далеч пред мен, беше ми оставил фъстъците и стафидите, имаше някаква самотна тържественост в решението му да щурмува върха, дори това да го погуби. Вече не сядаше. Скоро беше на цяло футболно игрище разстояние пред мен — около стотина метра — и започваше да се смалява. Погледнах назад и се вкамених като съпругата на Лот.

— Прекалено е високо! — изкрещях паникьосан към Джефи.

Той не ме чу. Изкачих бързо още няколко метра и паднах изтощен по корем, плъзвайки се леко надолу.

— Прекалено е високо! — изкрещях.

Наистина се бях уплашил. Ами ако се подхлъзна сериозно, тези сипеи може много лесно да започнат да се свличат. Тази проклета планинска коза Джефи, виждах го да скача от скала на скала все по-нагоре и по-нагоре в замъгления въздух, като се мяркаха само подметките му. „Как мога да вървя редом с такъв маниак?“ Но го следвах с някаква налудничава безразсъдност. Накрая стигнах до една издатина, върху която можех да седна на равно, вместо да трябва да се вкопчвам в сипея, за да не се изхлузя, и се набутах целият отгоре, за да се закрепя по-стабилно и да не ме отвее вятърът, след това се огледах на всички страни — дотук бях.

— Оставам тук! — изкрещях на Джефи.

— Хайде, Смит, още само пет минути. На мен ми остават още трийсетина метра!

— Оставам тук! Прекалено е високо!

Той не отвърна нищо и продължи. Виждах го как рухва задъхан, после става и се втурва отново.

Сбутах се колкото се можеше по-навътре върху издатината, затворих очи и си помислих: „Ама че живот! Защо въобще трябва да се раждаме, щом след това излагаме бедната си нежна плът на такива непоносими кошмари като огромни планини, скали и празни пространства“, и с ужас си спомних прочутата дзен-мъдрост: „Когато стигнеш до върха на планината, продължи нагоре.“ Тя накара косата ми да се изправи; а звучеше толкова остроумно върху сламените рогозки на Алва. Сега обаче беше достатъчна, за да накара сърцето ми да заблъска силно и да съжаля, че въобще съм се родил. „Всъщност, както духа вятърът, щом Джефи се добере до върха на тази канара, той наистина ще продължи нагоре. Е, а старият философ няма да мръдне от тук“ — и затворих очи. „Освен това, помислих си аз, почивай си и бъди добро момче, не трябва да доказваш нищо.“ Неочаквано във въздуха се понесе прекрасен, накъсан йодел, зареден със странна музикална и мистична сила, вдигнах очи и видях Джефи, изправил се на връх Матерхорн, да излива радостта от триумфа си в победна Буда-Планиносъкрушителна песен. Беше красиво. Беше и смешно, тук горе на не толкова смешния връх на Калифорния и сред всичката тази стелеща се мъгла. Но все пак не можех да му отрека куража, издръжливостта, потта, а сега и тази налудничава, чисто човешка песен, в която се изливаше целият. Нямах достатъчно сили, за да му отговоря. Той се повъртя горе и се скри от погледа ми, за да проучи (както каза по-късно) малката равна площадка, която се простирала един-два метра на запад и после се спускала почти отвесно надолу може би чак до осеяните със стърготини барове на Вирджиния сити. Беше безумно. Чувах, че нещо ми крещи, но само се свих, треперейки, още по-плътно в защитното си кътче. Погледнах надолу към малкото езерце, където Морли лежеше по гръб, захапал стръкче трева, и казах на глас:

— Ето я кармата на тези трима мъже: Джефи Райдър изкачва триумфалния си връх и успява, аз почти успявам, но съм принуден да се откажа и да се свия в някаква проклета дупка, но най-умен се оказва онзи поет на поетите, който лежи долу, вдигнал кръстосаните си колена към небето, и замечтано е захапал в устата си цвете край бълбукащото езерце, по дяволите, никога няма да ме докарат отново тук.