Бродягите на Дхарма

3

В Бъркли живеех с Алва Голдбук в покритата му с рози барака в задния двор на една по-голяма къща на улица „Милвиа“. На прогнилата стара веранда, наклонена напред към земята и обрасла с лозници, имаше хубав стар люлеещ се стол, на който сядах сутрин да чета Диамантената сутра. Дворът беше пълен с полуузрели домати и джоджен, джоджен, всичко ухаеше на джоджен, а имаше и чудесно старо дърво, под което обичах да седя и да медитирам в онези прохладни и звездни съвършени калифорнийски нощи през октомври, нямащи равни по света. Имахме си идеална кухничка с газова печка, е, нямахме хладилник, но голяма работа. Имахме също чудна малка баня с вана и гореща вода и стая, осеяна с възглавници, сламени рогозки, дюшеци за спане и книги, книги, стотици книги — всичко от Катул до Паунд и Блит, както и плочи на Бах и Бетховен (дори един купонджийски албум на Ела Фицджералд с интересни изпълнения на тромпет на Кларк Тери), и добър трискоростен грамофон „Уебкор“ достатъчно мощен, за да издуха покрива: а той, както и стените, беше направен от шперплат и веднъж, по време на едно от нашите нощни дзен-лунатични пиянства, аз превъзбуден пробих с юмрук едната стена, Къфлин ме видя и извади главата си вън от къщата с около осем сантиметра.

На около миля оттам, надолу по „Милвиа“ и после нагоре, към района на Калифорнийския университет, зад друга голяма стара къща на тихата уличка „Хилегас“ живееше Джефи в бараката си, която беше далеч по-малка от нашата — около четири на четири, а вътре нямаше нищо друго освен типичните вещи на собственика й, показващи вярата му в простия монашески живот — никакви столове, липсваше дори сантиментален люлеещ се стол, а само сламени рогозки. В ъгъла стоеше любимата му раница, а в нея, измити, вместени компактно един в друг и пристегнати в синя кърпа, бяха туристическите съдове за готвене. До нея лежаха дървени японски пати9, които никога не използваше, и чифт черни чорапи за тях с отделен от останалите пръсти палец, с които се стъпваше меко по хубавите сламени рогозки. Имаше голям брой оранжеви кашони, пълни с научни книги, някои от тях на далекоизточни езици — всички велики сутри, коментари върху тях, събраните съчинения на Д. Т. Судзуки и чудесно четиритомно издание с японски хайку стихове. Джефи притежаваше също огромна колекция най-разнообразна поезия. Всъщност, ако вътре влезеше крадец, единствените ценни вещи, които щеше да намери, бяха книгите. Дрехите на Джефи бяха все стари, втора употреба, които той беше купувал със замаян и щастлив вид от магазините на Армията на спасението и „Гудуил“: кърпени вълнени чорапи, цветни фланелки, джинси, дънкови ризи, мокасини и няколко пуловера с високи яки, които той навличаше един върху друг в студените планински нощи във Високите Сиери в Калифорния и Високите Каскади във Вашингтон и Орегон по време на невероятно дългите му походи, които понякога траеха със седмици, само с няколко фунта суха храна в раницата. Масата беше направена от няколко оранжеви кашона и на нея, когато пристигнах един слънчев следобед, миролюбиво димеше чаша чай, а отстрани беше седнал той и съсредоточено бе навел глава над китайските йероглифи на Хан Шан. Къфлин ми беше дал адреса и когато пристигнах, първо видях велосипеда му на моравата пред голямата къща, където живееше хазайката му, после няколко странни речни камъка и смешни дръвчета, които беше донесъл от скитанията си из планините, за да си направи своя „японска чаена градина“ или „градина с чайна“, тъй като имаше подходящо борово дърво, което шумолеше над жилището му.

Не съм виждал по-миролюбива картина от тази, на която станах свидетел, когато в онзи твърде ветровит и обагрен в червено късен следобед отворих малката му врата, погледнах вътре и го видях в ъгъла на бараката, седнал с кръстосани крака на вълнена индийска възглавничка върху сламена рогозка, с очила, които го правеха да изглежда стар, учен и мъдър, и с книга в скута, а калаеното чайниче и порцелановата чашка димяха пред него. Той вдигна спокойно очи, видя кой е и каза:

— Рей, влез — и отново наведе очи над ръкописа.

— Какво правиш?

— Превеждам великата поема на Хан Шан, наречена „Студената планина“, написана е преди хиляда години, като част от нея е надраскана върху скали, намиращи се на стотици мили от най-близкото населено място.

— Уау!

— Когато влизаш в тази къща обаче, трябва да си събуваш обувките, виждаш ли тези рогозки, не бива да ги съсипваш.

И аз събух сините си велурени обувки с меки подметки и прилежно ги сложих до вратата, Джефи ми подхвърли възглавничка, седнах с кръстосани крака до дървената стена и той ми предложи чаша горещ чай.

— Чел ли си някога „Книгата на чая“? — попита той.

— Не, какво е това?

— Научен труд за това как да се приготвя чай, като са използвани всички знания по въпроса от две хиляди години насам. Някои от описанията на ефекта от първата, втората и третата глътка са доста налудничави.

— Тези момчета са се отнасяли от нищо, а?

— Опитай си чая и ще видиш: това е силен зелен чай.

Наистина беше силен и веднага ме изпълниха спокойствие и топлина.

— Искаш ли да ти прочета някои части от поемата на Хан Шан? Искаш ли да ти разкажа за него?

— Да.

— Хан Шан бил китайски учен, на когото му писнало от големия град и света и тръгнал да скита из планините.

— Виж ти, прилича на теб.

— В онези дни човек наистина е можел до го направи. Живеел в пещера недалеч от будистки манастир, в провинцията Тян Шан на Тиен Тай, и единственият му приятел сред хората бил забавният дзен-лунатик Ших Те, който метял манастира. Ших Те също бил поет, но записвал малко. От време на време Хан Шан слизал от Студената планина, облечен в дървесни кори, влизал в топлата кухня и чакал да получи храна, но монасите никога не му давали, защото не искал да се присъедини към ордена и да се отзовава три пъти на ден на камбанката за медитация. Можеш да разбереш защо от някои негови стихове като — слушай, ще ти преведа от китайски. — И аз се наведох над рамото му, и го наблюдавах как разчита безумната плетеница от китайски йероглифи: — „Изкачвам се по безкрайната пътека на Студената планина, дългата клисура е задушена от сипеи и морени, буен поток и потънала в мъгла трева, мъхът е хлъзгав, въпреки че дъжд не е валял, боровете пеят, но вятър не духа, кой може да прескочи на света оковите и до мен сред бели облаци да седне?“

— Уау!

— Това, разбира се, е моят превод. Виждаш, че във всеки стих има по пет йероглифа, а аз трябва да добавя членове, предлози и тем подобни неща.

— Защо не го преведеш така, както си е, пет йероглифа — пет думи? Какво означават първите пет знака?

— Йероглиф за изкачване, йероглиф за безкраен, за пътека, за студен и за планина.

— Ами тогава го преведи така: „Изкачване безкрайна пътека Студена планина“.

— Добре, но какво ще правиш с йероглифите за дълъг, клисура, задушен, лавина и морени?

— Къде е това?

— Това е вторият ред и ще трябва да го прочетем така: „Дълга клисура задушена лавина морени.“

— Ами така е дори по-добре!

— Ами да, мислил съм за това, но преводът трябва да бъде одобрен от специалистите по китаистика в местния университет и затова трябва да е на чист английски.

— Какво страхотно местенце — казах, оглеждайки малката барака — и ти седиш тук сам-самичък и спокойно си четеш…

— Рей, трябва да дойдеш с мен в планината. Какво ще кажеш да изкачим Матерхорн?

— Страхотно! Къде е това?

— Горе, във Високите Сиери. Можем да вземем и Хенри Морли, ще откараме с колата му багажа до езерото и ще тръгнем оттам. Мога да сложа храната и нещата, от които имаме нужда, в раницата си, а ти ще заемеш малката раница на Алва и ще носиш в нея резервни чорапи, обувки и разни други такива неща.

— Какво означават тези знаци?

— Означават, че след много години скитане Хан Шан слязъл от планината, за да види близките си в града: „Доскоро живях в Студената планина, и т.н., вчера посетих приятелите и семейството си, повечето от тях бяха вече заминали за Жълтите извори“, това означава смъртта, „тази сутрин се взирам в самотната си сянка, не мога да се уча с насълзени очи.“

— И това напомня за теб, Джефи — да учиш с насълзени очи.

— Очите ми не са насълзени!

— А няма ли да бъдат след време?

— Сигурно, Рей… виж тук: „В планината е студено и винаги е било, не само тази година“ — виждаш ли, той наистина е високо, може би на три и половина или четири хиляди метра и повече, и казва: „Назъбените склонове са вечно покрити със сняг, горите в мрачните клисури изпускат мъгла, тревата все още пониква в края на юни, листата започват да падат в началото на август и аз съм тук, възнесен като наркоман…“

— Като наркоман!?

— Това е моят превод, иначе той казва, че е въздигнат като сенсуалиста долу в града, но аз му направих модерен и възвишен превод.

— Страхотно.

Запитах го защо си е избрал за кумир Хан Шан.

— Защото — каза той — е бил поет, планинар и будист, посветил се на принципа за медитация върху същността на нещата, а между другото и вегетарианец, при все че не си падам по тази работа, може би защото смятам, че в съвременния свят да си вегетарианец е все едно да търсиш под вола теле, тъй като всички живи същества ядат каквото могат. Бил е също самотник, който е можел да се оттегли и да води непорочен и достоен живот.

— Това също напомня за теб.

— И за теб, Рей, не съм забравил разказите ти за това как си медитирал в горите на Северна Калифорния и всичко останало.

Джефи беше много тъжен и унил, никога по-късно не го видях толкова тих, меланхоличен и замислен, гласът му звучеше по майчински нежно, сякаш говореше от много далече на бедно копнеещо създание (на мен), имащо нужда да чуе посланието му — не се превземаше, беше изпаднал в нещо като транс.

— Медитирал ли си днес?

— Да, това е първото нещо, което правя сутрин преди закуска, а винаги медитирам дълго време и следобед, освен ако някой не ми попречи.

— Кой ти пречи?

— Ами разни хора. Понякога Къфлин, вчера дойде Алва, а след него и Рол Стърлесън, от време на време идва и едно момиче да играем яб-юм.

— Яб-юм? Какво е това?

— Не знаеш ли какво е яб-юм, Смит? Ще ти разкажа по-късно.

Беше твърде тъжен, за да говори за яб-юм, но аз разбрах какво е това след няколко нощи. Поговорихме още малко за Хан Шан и скалните стихове и тъкмо когато си тръгвах, дойде приятелят на Джефи Рол Стърлесън, висок русоляв симпатяга, за да обсъди с него пътуването си до Япония. Рол се интересуваше от прочутата каменна градина Рьоанджи в манастира Шококуджи в Киото, в която няма нищо друго освен стари речни камъни, подредени в пясъка по такъв, навярно мистично-естетически начин, че карат всяка година хиляди туристи и монаси да идват и да ги съзерцават, постигайки душевен покой. Никога не бях срещал толкова странни и същевременно сериозни и искрени хора. Повече не видях Рол Стърлесън, скоро след това той замина за Япония, но не мога да забравя какво ми отговори, когато го попитах:

— А кой е подредил камъните по този толкова необикновен начин?

— Никой не знае, може би един или няколко монаси преди много време. Но определено има някаква тайнствена форма в тяхната подредба. Само чрез формата можем да осъзнаем празнотата.

Той ми показа снимка на камъните в добре заравнения пясък, приличаха на острови в морето, сякаш имаха очи (вдлъбнатини) и бяха заобиколени от интересните зидове на архитектурно оформен манастирски вътрешен двор. После ми показа диаграма на подредбата им в проекция, посочи ми геометричната логика и всичко останало, споменавайки фразите „самотна индивидуалност“ и камъните като „изпъкналости, надигащи се в пространството“, означаващи някакъв коан, който не ме интересуваше чак толкова, колкото самия Рол и особено добрия мил Джефи, който запари още чай на шумния си бензинов примус и ни поднесе допълнителни чаши с почти безмълвен източен поклон. Беше доста по-различно от нощта на поетичното четене.