Бродягите на Дхарма

31

Сега, когато духът на Джефи ми показваше пътя, аз се отправих на север към моята планина.

Беше сутринта на 18 юни 1956. Слязох, сбогувах се с Кристин, благодарих й за всичко и тръгнах надолу към пътя. Тя ми помаха от покрития с трева двор.

— Наоколо ще запустее без вас и големите неделни купони.

Тя действително се беше забавлявала през цялото това време. Сега стоеше боса на двора, с малката, също боса, Прайна, докато аз се отдалечавах по конското пасбище.

Пътуването ми на север мина безпроблемно, сякаш през цялото време ме съпровождаха и се сбъдваха най-добрите пожелания на Джефи за лек път до планината.

На шосе 101 веднага ме качи някакъв преподавател по социология, родом от Бостън, който някога бил пял на Кейп Код, а предишния ден бил припаднал на сватбата на свой приятел, защото постел. Той ме остави в Кловърдейл и аз си напазарувах оттам продуктите, нужни ми за пътуването: салам, парче сирене „Чедар“, бисквити „Рай-Крисп“, а също и фурми за десерт, и внимателно прибрах всичко това в опаковките си за храна. Все още имах фъстъци и стафиди, останали ми от последното ни приключение с Джефи. Той беше казал:

— На кораба няма да имам нужда от тях.

С лека тъга си спомних колко сериозен беше винаги Джефи по отношение на храната и ми се прииска всички хора по света да се отнасят към нея със същата сериозност, наместо да дават парите, предназначени за нея, за тъпи ракети, машинарии и експлозиви, с които единствено си трошат главите.

След като хапнах зад някакъв гараж, изминах пеша около миля до един мост над реката Рашън, където висях около три часа в сивия полумрак. Но неочаквано ме взе един фермер с тик на лицето, който пътуваше с жена си и сина си до близкото градче Престън, където един шофьор на камион ми предложи да ме откара чак до Еврика.

— Еврика! — извиках аз.

Той веднага се разприказва.

— Ма’а му стара — каза той, — скучно ми е да пътувам сам, искам да си бъбря с някого през нощта, ако искаш, ще те откарам чак до Кресчънт Сити.

Това беше малко встрани от пътя ми, но беше по на север от Еврика, затова се съгласих. Името му беше Рей Бретън, пропътувахме заедно двеста и осемдесет мили през дъждовната нощ, като през цялото време той не спираше да говори за живота си, за братята си, съпругите им, синовете и баща си, а в един ресторант на име „Арденската гора“ в Хамбълд Редуд Форест ме черпи със страхотна вечеря, включваща пържени скариди, огромен ягодов пай и ванилов сладолед за десерт, и цяла каничка кафе. Изместих разговора от неговите проблеми към Вечните неща и той каза:

— Да, добрите отиват в Рая, те са си там от самото начало.

Което беше много мъдро.

Пътувахме през цялата дъждовна нощ и призори пристигнахме в забуления в сива мъгла Кресчънт Сити, това беше малко крайморско градче, спряхме камиона в пясъците край плажа и поспахме около час. После той ме остави, след като ми купи за закуска палачинки и яйца (навярно му беше писнало постоянно да ме храни), и аз излязох пеша от града и тръгнах по насоченото на изток шосе 199, за да се върна отново на магистрала 99, по която щях да стигна по-бързо до Портланд и Сиатъл, отколкото по по-живописния, но заобиколен крайбрежен път.

Изведнъж се почувствах толкова свободен, че започнах да се движа по срещуположното платно и да стопирам оттам, като някакъв безметежен китайски светец, който се връща в своята планина. Беден и пречист малък свят! Неочаквано всички грижи ме напуснаха, можех да измина пеша целия път. Но точно защото крачех щастливо по отсрещното платно и нищо не ме интересуваше, ме взеха веднага, качи ме един златотърсач, чийто син дърпаше пред нас малък гъсеничен трактор, и с него подхванахме дълъг разговор за горите, за планината Сискию (през която се движехме към прохода Грантс в Орегон) и за това, как се приготвя вкусна печена риба, за което, както каза той, е необходимо просто да се запали огън върху чистите жълти пясъци край някое поточе, после да се изринат въглените, да се зарови рибата в нагорещения пясък, да се остави да престои там няколко часа, след което да се изрови и да се почисти от пясъка. Той прояви голям интерес към раницата ми и моите планове.

Остави ме при едно планинско селище, много наподобяващо Бриджпорт, Калифорния, където с Джефи бяхме седели под слънцето. Извървях около миля и подремнах малко в гората, бях в самото сърце на планината Сискию. Събудих се, чувствайки се много особено в падналата тайнствена китайска мъгла. Отново тръгнах по отсрещното платно, при Кърби ме качи русоляв търговец на стари коли и ме остави при прохода Грантс, където, след като един злобно ухилен тлъст каубой, превозващ чакъл, нарочно се опита да мине с камиона си през оставената ми на пътя раница, ме качи тъжен млад дървосекач с каска на главата и с бясна скорост прелетяхме през хълмиста и обширна приказна долина чак до Кениънвил, където като в някакъв сън пред мен спря раздрънкан камион за доставки, пълен с ръкавици за продан, и шофьорът му, Ърнест Питърсън, като настоя да седя на седалката срещу него (така че се возех с гръб към пътя) и през цялото време бъбреше дружелюбно, ме откара до Юджийн, Орегон. Той говореше за какво ли не, почерпи ме две бири и от време на време спираше на разни бензиностанции, за да предлага стоката си.

— Баща ми — каза той — беше велик човек, той обичаше да казва: „На този свят има повече задници, отколкото хора.“

Беше маниак на тема спорт, викаха го да засича състезания по бягане на открито и фучеше неустрашимо и независимо нагоре-надолу със своя камион, устоявайки на местните опити да го вкарат в профсъюзите.

Сбогувахме се при залез-слънце близо до приятно езерце точно преди Юджийн. Тук смятах да пренощувам. Разпънах спалния си чувал под един бор в гъстия шубрак край пътя, от другата му страна бяха сладките къщички на предградието, но обитателите им не можеха да ме видят, и то не само защото се бях скрил, а понеже и без това всички гледаха телевизия, хапнах и спах дванадесет часа, като се събудих само веднъж, посред нощ, за да се намажа с крема против комари.

Сутринта пред мен се разкриха величествените очертания на планината Каскади, най-северната част на която беше моята планина, разположена в периферията на Канада, четиристотин мили на север. Утринното поточе беше мътно заради дъскорезницата от другата страна на шосето. Измих се в него и потеглих, след като изрекох кратка молитва, прехвърляйки в ръце броеницата, която Джефи ми беше подарил в лагера под Матерхорн: „Поклон пред празнотата на божественото Буда-мънисто.“

Веднага щом излязох на празното шосе, ме взеха двама млади здравеняци мексиканци, които ме откараха до предградията на Джанкшън Сити, там пих кафе, после изминах пеша две мили до едно наглед приятно крайпътно ресторантче, хапнах палачинки и отново тръгнах, като вървях отстрани на пътя, заклещен между скалите и префучаващите коли, и тъкмо вече се чудех как въобще ще се добера до Портланд, какво ли остава до Сиатъл, ме качи забавен светлокос бояджия с изпръскани обувки и четири кутии студена бира, които значително се увеличиха, след като спряхме до едно крайпътно заведение, и скоро вече се движехме през задимения, заобиколен от покрити с борове хребети Портланд, и пресичахме безкрайно дългите му мостове, чиито подвижни части се вдигаха след нас, за да пропуснат разни шлепове с кранове. От центъра на града хванах автобус за двадесет и пет цента до Ванкувър, Вашингтон, там хапнах един хамбургер и излязох на шосе 99, където ме качи приятен млад оклахомски бодхисатва с мустаци и един бъбрек.

— Страшно се радвам, че те качих — каза той. — Сега ще има с кого да си приказвам.

Навсякъде, където спирахме да пием кафе, той играеше с адска сериозност на машините за флипер и също така качи всички стопаджии, които срещнахме по пътя, а това бяха първо един едър оуки26 от Алабама с невероятно провлачен говор, а после някакъв шантав моряк от Монтана, който през цялото време бълваше някакви налудничави умнотии, та цялата тази група се изстреляхме със сто и двадесет километра в час право в Олимпия, Вашингтон, а после по виещите се горски пътища на полуостров Олимпик стигнахме до военноморската база при Бремертън, Вашингтон, откъдето до Сиатъл ме делеше единствено четиридесет и петцентов рейс с ферибота!

Сбогувахме се с останалите и двамата с алабамския бродяга се качихме на ферибота. Благодарен на невероятно добрия си късмет по пътя, аз платих и неговата такса и дори му напълних шепите с фъстъци и стафиди, а той ги погълна така лакомо, че му дадох също салам и сирене.

После, докато спътникът ми седеше в залата за пасажери, а фериботът вече напускаше пристанището под ръмящия студен дъждец, аз отидох на горната палуба, за да се насладя на Пъджит Саунд. Имахме един час път до пристанището на Сиатъл, намерих четвъртинка водка, мушната между перилата и закрита със списание „Тайм“, и съвсем небрежно я пресуших, после отворих раницата, извадих топлия си пуловер, облякох го под шушляка и закрачих нагоре-надолу по студената, забулена в мъгла палуба, съвсем сам в някакво диво и лирично настроение. И неочаквано разбрах, че Северозападът е много по-велико местенце от смътната представа, която си бях изградил за него от думите на Джефи. Това бяха огромни пространства, покрити с невероятни планини, закрили целия хоризонт и забили върхове в бухналите облаци, планините Олимп и Бейкър представляваха гигантска оранжева ивица, впила се в тъмните небеса, които, бях сигурен, водеха към Хокайдо, Сибир и всяка друга безумна пустош на тази земя. Сгуших се до кабинката на мостика и чух вътре капитана и кормчията да разговарят в стил Марк Твен. В сгъстилата се вечерна мъгла големи червени неонови букви пред нас гласяха:

И неочаквано всичко, което Джефи някога ми беше разказвал за Сиатъл, започна да се просмуква в мен като студен дъжд, вече можех да го видя и усетя, а не само да си го представям. Мястото беше точно такова, каквото ми го описваше той: влажно, необятно, гористо, планинско, студено, ободряващо и предизвикателно. Фериботът акостира на кея при булевард „Аляска“ и веднага видях тотемните стълбове, изложени в разни стари магазинчета, и прастария локомотив в стил 1880-а с дремещи огняри, който пухтеше нагоре-надолу край брега като в някакъв мой сън — старият американски локомотив на Кейси Джоунс, единственият толкова стар, който някога съм виждал, ако не броим уестърните, работеше в пълна изправност и дърпаше вагоните си в задимения мрак на вълшебния град.

Веднага отидох в един хубав и чист евтин хотел на име „Стивънс“, наех стая за долар и седемдесет и пет цента, взех гореща вана и спах дълго, а на сутринта се избръснах, тръгнах по Първо авеню и случайно попаднах на всевъзможни магазини „Гудуил“, предлагащи чудесни пуловери и червено бельо, закусих обилно и пих кафе за пет цента в претъпкания утринен пазар, а над мен облаците се носеха леко по синьото небе и водите на Пъджит Саунд блещукаха и се плискаха под старите кейове. Намирах се в същинския Северозапад. По обед напуснах хотела, след като щастливо подредих в раницата новите вълнени чорапи, носните кърпички и всичко останало, отидох пеша до намиращото се на няколко мили от града шосе 99 и хванах няколко стопа за кратки разстояния.

Сега вече на северния хоризонт започнаха да се появяват Каскадите — невероятни зъбери, насечени скални маси и покрити със сняг грамади, гледка, достатъчна, за да ти се свие гърлото. Пътят минаваше през приказно плодородните долини на Стилакуамиш и Скагит — богати земи, осеяни с ферми и пасящи край тях крави, на фона на чудовищните снежни масиви. Колкото по на север отивах, толкова по-голяма ставаше планината, докато накрая започнах да се страхувам. Качи ме някакъв тип, който имаше вид на любезен очилат адвокат, каращ скромна кола, но се оказа, че е известният шампион по спортен автомобилизъм Бат Линдстрьом, а скромната му кола имаше двигател, позволяващ й да развива двеста и седемдесет километра в час. Той ми го демонстрира, като я форсира, за да чуя мощния й рев, докато чакахме на един червен светофар. После ме качи един дървар, който каза, че познава съгледвачите, при които отивах.

— По-плодовита от долината на Скагит е само долината на Нил — каза той.

Той ме остави при шосе I-G, тесен път, който се отбиваше от 17-А и се виеше нагоре към сърцето на планината и всъщност свършваше като черен път без изход при язовира „Диабло“. Сега вече наистина бях навлязъл в района на планината. Хората, които ме качваха, бяха все дървари, търсачи на уран или фермери, минах през последния голям град на скагитската долина, Седро Уули, местен селскостопански пазарен център, а след него пътят започна да става все по-тесен и да се вие все по-нагоре сред скалите, а река Скагит, потънала в спокоен унес сред ливадите, когато я пресякохме при шосе 99, сега представляваше същински буен поток от разтопен лед, носещ се бясно между тесните, кални и осеяни с дънери брегове. От двете страни на пътя започнаха да се появяват стръмни скали. Самите покрити със сняг планини се бяха скрили от погледа ми, вече не ги виждах, но затова пък все по-ясно ги усещах.