Бродягите на Дхарма

32

В една опушена кръчма зад бара седеше грохнал старец, който с мъка се раздвижи, за да ми донесе бира. Помислих си: „По-добре да умра в някоя ледена пещера, отколкото във вечния следобед на подобно прашно местенце.“ Американец със съпруга японка ме оставиха пред една бакалия в Соук, а оттам за заключителната част от пътуването ме качи някакъв шантав подпийнал скагитски каубой с мургава кожа, дълги бакенбарди и китара, който взимаше с бясна скорост завоите и спря сред облаци от прах пред горското управление за планината Марбъл, и ето че пристигнах.

Началникът седеше отпред и ни наблюдаваше.

— Ти ли си Смит?

— Да.

— Този твой приятел ли е?

— Не, само ме докара.

— За какъв се мисли, че кара с превишена скорост върху държавна собственост.

Преглътнах, вече не бях свободен бхикшу. Не и до другата седмица, когато щях да се усамотя в моята планина. Трябваше да прекарам цяла седмица в Пожарникарското училище сред множество хлапетии, раздадоха ни каски, които всички носеха, както си му е редът, а само аз леко килната, копаехме противопожарни траншеи, сечахме дървета или гасяхме малки учебни пожари и се запознах с легендарния съгледвач и бивш дървосекач Бърни Байерс, „дърваря“, когото Джефи вечно имитираше с онзи мощен и дълбок забавен глас.

Двамата с него седяхме в камиона му в гората и си говорехме за Джефи.

— Много жалко, че Джефи не дойде тази година. Той беше най-добрият съгледвач, когото някога сме имали, и, за бога, той е най-кадърният работник по планинските пътища, когото съм срещал. Просто изгаряше от желание да се катери и беше дяволски жизнен, не познавам по-свестен тип. И не се страхуваше от никого, и казваше всичко както си е. Това харесвам аз, защото ако дойде време, когато човек няма да може да казва това, което иска, сигурно ще се кача горе в планината и ще доизживея дните си под някой навес. Едно нещо съм сигурен, където и да прекара живота си, на каквато и възраст да стане, Джефи винаги ще се забавлява.

Бърни беше на около шестдесет и пет и говореше много бащински за Джефи. Някои от другите хлапета също си го спомняха и се чудеха защо не се е върнал. Същата вечер се навършваха четиридесет години от постъпването на Бърни в Горската служба и колегите му решиха да му подарят нов кожен колан. Старият Бърни постоянно си имаше проблеми с коланите и по това време се препасваше с някаква връв. И така, той си сложи новата придобивка, каза нещо забавно от рода на това, че не е хубаво да яде толкова много, и всички се развеселиха и го аплодираха. Помислих си, че двамата с Джефи сигурно са най-свестните мъже, работили някога в този край.

След занятията в Пожарникарското училище аз тръгвах да се разхождам из възвишенията зад Горското управление или просто сядах край буйните води на Скагит с лула в устата и бутилка вино между кръстосаните си крака и така прекарвах следобедите, а също и лунните нощи, докато другите хлапета ходеха да пият бира по местните забави. Реката Скагит препускаше през Марбълмаунт като бистър зелен поток от разтопени снегове; високо горе гигантските борове на Северозапада тънеха в мъгла; а още по-нататък облаците летяха през планинските върхове и слънчевите лъчи едва-едва си пробиваха път през тях. Стремителните бистри струи под краката ми бяха рожба на тези безмълвни планини. Слънцето огряваше разпенените води, заклещилите се дънери едва устояваха на течението. Птици извършваха разузнавателни полети над реката и дебнеха спотайващите се в дълбините риби, които от време на време ненадейно изскачаха над повърхността, извиваха гърбовете си и отново плясваха вътре, а струята заличаваше следите им и всичко потичаше постарому. Дънери и пънове се носеха надолу с около четиридесет километра в час. Установих, че ако се опитам да преплувам през тази не толкова широката река, ще изляза на отсрещния бряг около осемстотин метра по-надолу. Това беше приказна местност, това беше празнотата на златната вечност, ухания на мъх, дървета и кал извикваха у мен тайнствени видения и все пак от всичко наоколо, от обраслите с дървета склонове, от танцуващите слънчеви лъчи лъхаше спокойствие и нетленност. Когато вдигах нагоре очи, ми се струваше, че облаците приличат на лица на пустинници. Клоните на боровете щастливо се миеха във водите. Доволни изглеждаха и забулените в сива мъгла дървета по високите склонове. Поклащащите се от северозападния вятър и огрени от слънцето листа изглеждаха създадени за наслади. Непроходимите снегове по високите хоризонти сякаш бяха изпаднали в сладка дрямка. Наоколо цареше някаква нетленна чувственост на свобода, надхвърляща пределите на истината, отиваща отвъд ефимерната й синева. „Планините са могъщи, търпеливи Буди“, казах аз на глас и отпих от бутилката. Беше хладно, но когато слънцето се показа, пънът, върху който бях седнал, се нагря като пещ. Когато през нощта се върнах отново тук, светът под лунната светлина ми се стори като някакъв сън, като привидение, като халюцинация, като загадка, като чезнеща омая, като просветление.

Накрая дойде време да се стягам за път. Купих на кредит провизии за четиридесет и пет долара от малката местна бакалия, натоварихме ги с мулетаря Хепи в камиона и потеглихме по поречието на реката към язовира „Диабло“. С изкачването ни нагоре Скагит ставаше все по-тясна и все повече заприличваше на буйна планинска река, докато накрая представляваше просто необуздана струя, която диво се премяташе по скалите и жадно поглъщаше малките поточета, които се вливаха в нея от гъсто обраслите й с борове брегове. Водите й са препречени с бент при язовира „Нюхейлъм“, а по-нагоре и при язовира „Диабло“, като връзката между двата се осъществява чрез гигантски питсбъргски лифт. По тези места през деветдесетте години на миналия век е имало треска за злато, златотърсачите прокарали железопътна линия през масивните скали на дефилето, свързващо Нюхейлъм и местността, където сега се намира най-високият язовир, Рос, и незаконно си поделили на участъци потоците Руби, Гренит и Каньон, без някога да платят за това. Във всеки случай сега по-голямата част от тази линия беше под водата. През 1919 избухнал огромен пожар по горното течение на Скагит и в цялата област около върха Самота, всичко изгоряло, като огнената стихия бушувала в продължение на два месеца и покрила небето на Северен Вашингтон и Британска Колумбия с облаци от дим, които закрили слънцето. Правителството се опитало да го потуши, като изпратило хиляда души, снабдени с еластични въжета, които три седмици си проправяли път от лагера Марбълмаунт, но едва есенните дъждове потушили пламъците, а обгорелите дънери, както ми казаха, все още стърчали по върха и в някои долини. Оттук идваше и името на върха: Самота.

— Човече — каза забавният стар Хепи, мулетарят, който все още носеше старата си провиснала каубойска шапка от някогашните си дни в Уайоминг, сам си свиваше цигарите и постоянно разказваше анекдоти, — гледай само да не станеш като онова хлапе, дето беше горе преди няколко години, качих го аз там, а то се оказа най-големият новак, когото някога съм виждал, настаних го в бараката и то се опита да си изпържи яйце, строши го, но пропусна и тигана, и печката и го пльосна върху крака си, не можеше дори да се изкъка без придружител, а когато си тръгнах и му казах да не си дава много зор, копелдакът ми отвърна: „Да, сър, да, сър.“

— О, това не ме безпокои, искам единствено да съм сам там горе това лято.

— Сега казваш така, но много скоро ще запееш друга песен. Всички се правят на много смели. Но скоро започват да си говорят сами. И това не е толкова лошо, лошото е, когато започнеш да си отговаряш, синко.

Старият Хепи мина с кервана от мулета по пътеката през дефилето, докато аз стигнах с корабче от „Диабло“ до Рос, там пред мен се разкри необятна, умопомрачителна гледка, Националният планински резерват „Бейкър“ обгръщаше във величествена панорама езерото Рос, чиито блестящи води се простираха чак до Канада. Тук плавателните съдове на Горската служба бяха завързани на известно разстояние от стръмния, обрасъл с борове бряг. Нощем беше трудно да се спи на тях, койките им се люлееха при всяко поклащане на корабчето, а плисъкът на вълните в корпуса не ми даваше да заспя.

Тази нощ имаше пълнолуние и ясният светъл диск танцуваше по водата. Един от съгледвачите каза:

— Луната е точно над планината, в такива нощи винаги си представям, че виждам силует на койот.

Накрая дойде сивият дъждовен ден на моето тръгване към Самота. Началникът на съгледвачите беше с нас, щяхме да поемем тримата, яздейки на коне, но изливащият се порой не предвещаваше нищо добро.

— Човече, трябваше да добавиш и два литра бренди към списъка с продуктите, като свие студ там горе, ще ти потрябва — каза Хепи, обърнал към мен големия си червен нос.

Стояхме до преградата за добитъка, Хепи завързваше торби с храна на вратовете на животните и те дъвчеха, без да обръщат внимание на дъжда. Корабчето стигна до дървения шлюз, мина през него и продължи под надвисналите над нас гигантски възвишения Сауърдоу и Руби. Вълните се разбиваха в корпуса и ни посипаха с пръски. Влязохме в кабинката на капитана, той беше сварил кафе. Елите, които едва се различаваха по стръмния бряг на езерото, приличаха на изправили се в мъглата призраци. Това беше истинският суров и горчив лик на Северозапада.

— Къде е Самотен? — попитах.

— Ще го видиш чак когато вече си на самия него — каза Хепи, — а тогава няма много да ти хареса. Сега там се извива снежна буря. Човече, сигурен ли си, че не си мушнал някъде из раницата си бутилчица бренди?

Вече бяхме пресушили литър боровинково вино, което той беше купил в Марбълмаунт.

— Хепи, когато септември сляза от планината, ще ти купя литър уиски.

Щеше да ми бъде заплатен добре тъй желаният от мен престой в планината.

— Да не забравиш какво си обещал.

Джефи ми беше разказвал много за Хепи Денка, както го наричаха. Той беше добър човек; двамата с Бърни Байерс бяха най-свестните ветерани наоколо. Познаваха планината, познаваха и животните си и също така нямаха амбиции да стават горски инспектори.

Хепи също си спомняше за Джефи с тъга.

— Това момче знаеше страшно много забавни песнички и разни други такива нещица. И с какъв мерак само ходеше да прокарва пътеки. Едно време в Сиатъл си имаше приятелка китайка, виждал съм я в хотелската му стая, казвам ти, тоя тип беше голяма работа с жените.

Чувах как Джефи пее весели песнички с китарата си, докато вятърът виеше около шлепа и сивите вълни плискаха в прозорците на капитанската кабинка.

„Това е неговото езеро, а това са неговите планини“, си помислих и ми се прииска Джефи да е тук, за да ме види как правя това, което той искаше.

След два часа акостирахме до стръмния, обрасъл с дървета бряг, осем мили по-нагоре по езерото, скочихме на сушата, завързахме шлепа за някакви стари пънове и Хепи шляпна първото муле, то се втурна с разположения от двете страни на гърба му товар, щурмува хлъзгавия бряг, забоксува с копита и едва не падна в езерото с всичките ми провизии, но успя и потропвайки, се отдалечи в мъглата да чака на пътеката своя господар. После слязоха на брега и останалите мулета с батериите и различните съоръжения и накрая се подредихме: Хепи застана върху коня си начело, зад него бях аз на кобилата Мейбъл, а зад мен Уоли, помощник-началникът на съгледвачите.

Сбогувахме се с капитана на шлепа и тъжната подгизнала групичка започна тежкото арктическо изкачване в мъглата и силния дъжд по тесните скалисти пътечки, притиснати между дървета и шубраци, които се търкаха в нас и ни измокряха до кости. Бях завързал найлоновото си пончо около лъка на седлото, но скоро го свалих и го облякох, така че заприличах на забулен монах, яхнал кон. Хепи и Уоли не си сложиха нищо и продължиха да яздят мокри и с наведени глави. Конете от време на време се подхлъзваха на влажните скали. Вървяхме, без да спираме, и се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре, но по едно време стигнахме до препречило пътя дърво, Хепи слезе от коня, взе брадвата и се захвана, ругаейки и потейки се, да изсича с Уоли тясна просека край падналия ствол, а аз бях упълномощен да наглеждам животните, което и сторих по доста приятен начин, като седнах под един храст и си свих цигара. Новата пътека стана много върла и неравна, мулетата се изплашиха и Хепи грубо ми изкрещя:

— Дяволите да го вземат, хвани ги за гривата и ги издърпай горе!

После се изплаши кобилата.

— Докарай я горе! Да не чакаш аз да свърша всичко?

Накрая се измъкнахме и продължихме, скоро гъсталаците свършиха и излязохме на нова височина, където имаше камениста ливада, осеяна със син вълчи боб и червени макове, изпъстрили сивата мъгла с нежните си цветове, а вятърът вече духаше силно и навяваше суграшица.

— Вече сме на хиляда и петстотин метра! — извърна се и извика отпред Хепи, като си свиваше цигара, седнал така удобно на седлото, както не би могъл да седне никъде другаде, а вятърът мачкаше старата му шапка.

Пътеката се виеше все по-нагоре по осеяните с див пирен поляни под ръмящия дъжд, вятърът се усилваше и по едно време Хепи изкрещя:

— Виждаш ли онази голяма канара там горе?

Вдигнах очи и видях точно над нас в мъглата да се извисява огромна сива скала.

— До нея има още около триста метра, макар да ти се струва, че ако се пресегнеш, ще я пипнеш. Когато стигнем там, ще сме вече почти у дома. Ще ни остава още около половин час.

— Сигурен ли си, че не си мушнал някъде някоя мъничка бутилчица бренди, момче? — извика той само след минута.

Беше мокър и скапан, но това не го интересуваше и чувах как пее във вятъра. Скоро вече бяхме над зоната на горите, поляните отстъпиха място на страховити зъбери и не след дълго земята от двете ни страни се покри със сняг, конете бавно престъпваха в лапавицата и оставяха след себе си воднисти следи, вече бяхме в сърцето на планината. Накъдето и да погледнеш, се виждаше само сняг и стелещи се мъгли. Ако денят беше ясен, щях да мога да видя бездънните бездни, край които се изкачваше пътеката, и щях да се изплаша конят ми да не се подхлъзне; но сега виждах единствено смътните очертания на гористи върхове далеч долу под нас, които приличаха на малки тревисти хълмчета. „О, Джефи, помислих си, а ти сега се носиш спокойно през океана в топлата си каюта и пишеш писма на Сайки, Шон и Кристин.“

Снегът стана по-дълбок, суграшица зашиба зачервените ни премръзнали лица и накрая Хепи изкрещя отпред: освободила от част от товара, и покорно ме последва. Все пак на гърба й остана немалко количество багаж.

— Ето я! — изкрещя Хепи и в носещата се гъста мъгла видях пред себе си чудновата малка хижа със заострен китайски покрив, издигната на върха на гола скала сред морени и малки ели и заобиколена от снежни преспи и петна влажна трева, изпъстрена с малки цветчета.

Преглътнах. Беше прекалено мрачно и потискащо, за да ми хареса.

— Нима това ще бъде моят дом и място за отмора през лятото?

Стигнахме до дървения обор, построен от някакъв съгледвач през тридесетте, завързахме, животните и свалихме багажа. Хепи отиде при бараката, махна капака пред вратата, извади ключовете и я отвори, пред нас се разкри тъжна картина: сив разкалян под, петна от влага по стените, неприветливо дървено легло с пружина от въжета (за да не привлича светкавиците), дебел слой прах по прозорците и на всичкото отгоре по пода бяха разхвърляни в безпорядък накъсани и изгриза ни от мишки списания, парчета храна и хиляди малки черни миши изпражнения.

— Е — каза Уоли, разкривайки дългите си зъби, — ще ти трябва доста време, за да оправиш тази бъркотия, а? Захващай се веднага да разкараш всички тези стари консерви от полицата и после забърши мръсотията по нея с насапунисан влажен парцал.

Както и направих, а и трябваше да направя, защото ми се плащаше.

Но добрият стар Хепи запали огън в тумбестата печка, сложи отгоре съд с вода, изсипа вътре половин бурканче кафе и извика:

— Нищо не може да се сравни с едно силно кафе, тук горе човек има нужда от кафе, което да кара косите му да се изправят.

Погледнах през прозореца: мъгла.

— На каква височина сме?

— Две хиляди метра.

— Как бих могъл да видя, ако има пожар? Та наоколо се вижда само мъгла.

— Не се тревожи, след няколко дни вятърът ще я отвее и тогава ще можеш да виждаш на стотици мили във всички посоки.

Аз не повярвах. Спомних си как Хан Шан говореше за мъглата над Студената планина, която никога не се разпръсквала; започвах да оценявам куража му. Тримата излязохме навън, известно време нагласяхме ветромера и оправяхме разни други неща, после Хепи влезе и започна да приготвя вечерята, като забърка в тигана на печката яйца и една консерва. Пихме силно кафе и хапнахме обилно. Уоли разопакова радиопредавателя и се свърза с езерото Рос. После двамата легнаха да спят в спалните си чували на пода, а аз се мушнах в моя върху влажното легло.

На сутринта все още имаше мъгла и духаше вятър. Те приготвиха животните за път и преди да тръгнат, Уоли се обърна и ме попита:

— Е, все още ли харесваш Самота?

А Хепи добави:

— И не забравяй това, дето ти казах за отговарянето на собствените си въпроси. А ако някога ти се привиди кръчма, просто си затвори очите.

Вятърът виеше около бараката, докато те се отдалечаваха в мъглата между чепатите самотни дървета и много скоро се скриха от погледа ми, а аз останах сам на Самота, както ми се струваше, завинаги. Сигурен бях, че нямаше да се измъкна жив оттук. Опитвах се да видя планината, но само случайни дупки в носещите се мъгли ми разкриваха далечни и неясни контури. Отказах се, влязох вътре и прекарах останалата част на деня в оправяне на бъркотията.

През нощта си облякох топли дрехи, сложих отгоре шушляка, а върху него пончото и излязох да медитирам върху забуления в мъгли връх на света. Тук действително се беше спуснал Великият Облак на Истината, Дхармамега, висшата цел. В десет се показа първата звезда и неочаквано бялата пелена леко се разтвори и ми се стори, че видях планината — безмерни издължени тъмни форми над самия мен, абсолютно черни и с белеещ се по върха сняг, внезапно толкова близки, че почти подскочих. В единадесет далеч на север над Канада заблестя Вечерницата и ми се стори, че зад мъглата различавам оранжевата ивица на залеза, но всички тези мисли бяха прогонени от ума ми от дращенето на цяла сюрия плъхове по вратата на мазето. По тавана малки лъскави мишлета препускаха с черните си крачета сред овес, зърна ориз и всевъзможни стари съоръжения, оставени там от цяла генерация разсипници. „Уф, помислих си, дали ще свикна с всичко това? И ако не, как бих могъл да си тръгна?“ Единственото нещо, което можех да направя, беше да си легна и да завра глава в мекия спален чувал.

Посред нощ, очевидно в просъница, съм пооткрехнал леко очите си и неочаквано се събудих с изправена коса, току-що бях видял огромно черно чудовище, изправило се пред прозореца ми, погледнах отново, над него имаше звезда — това беше планината Хозомийн, издигаща се далече към Канада, беше се привела над колибата и надзърташе вътре. Мъглата се беше разпръснала и навън беше чудна звездна нощ. Каква планина! Имаше същата онази непогрешима форма на вещерска кула, която Джефи й беше предал в своята рисунка, закачена на стената от зебло в обсипаната с цветя барака в Корте Мадера. Около нея се виеше скален път, който се изкачваше спираловидно все по-нагоре и по-нагоре до самия й връх, където към необята се извисяваше истинска вещерска кула. Хозомийн, Хозомийн, най-мрачната планина, която някога съм виждал, но и най-красивата, както веднага се убедих, съзирайки как Северното сияние отразява зад нея ледения блясък на далечния Северен полюс.