Бродягите на Дхарма

34

Август накрая дойде с августейша осанка и силни ветрове, които разтърсиха къщичката ми. Направих малинов конфитюр с цвета на рубин при заник слънце. Дивни залези изливаха своето безумие над невероятните чукари в разпененото море от облаци и ги обагряха във всички нюанси на надеждата, чувствах се точно като тях, бляскав и суров отвъд всякакви думи. Навсякъде наоколо се простираха само ужасни ледени полета и разхвърляни преспи сняг; стръкче трева се поклащаше от ветровете на вечността, закрепило се върху една скала. На изток беше сиво; на север — ужасно; на запад — умопомрачаващо, глупци със стоманени мускули, борещи се в дивия мрак; на юг — родната ми мъгла. Планината Джек, тристаметровата й скална шапка се издигаше над площ от стотина футболни игрища, покрита със сняг. Потокът Синъмън беше гнездо на шотландска мъгла. Суровият Голдън Хорн беше навъсена грамада. Газената ми лампа гореше непрекъснато. „Бедна, нежна плът, осъзнах, отговор не съществува.“ Вече не знаех нищо, нищо не ме интересуваше, а и нямаше значение, и неочаквано се почувствах наистина свободен. Настъпиха мразовити утрини, огънят в печката пращеше, цепех дърва с ушанката на главата, мързелувах в бараката и се чувствах чудесно, а склонът тънеше в ледена мъгла. Над планината валеше дъжд и трещяха гръмотевици, а аз четях пред печката списания. Мразовитият въздух се смесваше с дъх на изгорели дърва. Накрая снегът дойде, виещата се бяла пелена заприижда начумерена към мен откъм Хозомийн, изпращайки лъчистите си вестители, в които съзрях ангела на зората, вятърът се засили, тъмни облаци заприиждаха нагоре като от ковачница, Канада беше море от непрогледна мъгла; бурята се стовари с масирана мощна атака, предизвестена от просвирване в кюнците на печката; тя заблъска, за да погълне старото ми синьо небе, по което плуваха златните облаци на мисълта; в далечината се чуваше тътенът от гръмотевици над Канада; от юг прииждаха още по-черни и гъсти облаци, притискайки ни като стоманени клещи; но Хозомийн стоеше гордо изправен и отвръщаше на атаките с мрачно мълчание. И нищо не можеше да накара ярките златисти хоризонти далеч на североизток, където не бушуваше буря, да си сменят местата със Самота. Неочаквано розово-зелена дъга се спусна право надолу към хребета на Старвейшън, на не повече от триста метра от вратата ми, като стрела, като стълб: тя се промуши от оранжевото слънце сред носещите се разбъркани облаци.

Тя се изви право в поточето Лайтнинг, дъжд и сняг валяха едновременно, езерото, една миля по-надолу, беше побеляло като мляко, беше страшно налудничаво. Излязох навън и неочаквано, изкачвайки се нагоре по склона, сянката ми бе обгърната от дъгата, чудно тайнство, от което ми се прииска да се моля. „О, Рей, твоят живот е като дъждовна капка в безбрежния океан на вечното пробуждане. Изхвърли всички грижи. Пиши на Джефи за това.“ Бурята отмина така ненадейно, както се появи, и проблясващото в късния следобед езеро ме заслепи. Късният следобед, дрехите ми съхнеха върху скалите. Късният следобед, студът щипеше голия ми гръб, докато пълнех кофата с лопати сняг, застанал върху преспа на върха на света. Късният следобед, безбрежните простори си бяха все същите, но аз се бях променил. Медитирах в топлия розов полумрак под непълната жълта августовска луна. Когато над планините изтрещяваше гръмотевица, тя ми напомняше за упоритата любов на майка ми. „Гръмотевици и сняг, срещнахме се пак!“, си пеех. Внезапно заваля проливен есенен дъжд, излива се цяла нощ, миейки безспир милиони акри с Бо-дървета, а хилядолетните плъхове на тавана ми мъдро спяха.

Сутрин се пробуждах с натрапчивото чувство за приближаващата се есен и за скорошното ми слизане, денем буйни ветрове носеха по небето луднали облаци, по обед всичко потъваше в златиста мараня. Нощем пиех горещо какао и пеех край печката. Зовях Хан Шан в утринната мъгла, отвръщаше ми тишината. Извиквах:

— Дипанкара ме напъти с мълчанието си.

Мъглата се носеше край мен, затварях очи, чуваше се пращенето на горящите дърва.

— Ууу! — извиквах и една птичка, чудно закрепила се на върха на елата, само помръдваше с опашка; после отлетяваше и далечината потъваше в ослепителна белота. Диви тъмни нощи с признаци за мечешко присъствие: долу в помийната яма стари консерви с вкиснало кондензирано мляко бяха нахапани и разкъсани от мощни лапи: мечката Авалокитешвара. Буйни ледени мъгли, в които се разтваряха страховити дупки. Върху календара отбелязах петдесет и петия ден.

Косата ми беше дълга, очите ми блестяха ясносини в огледалото, кожата ми беше потъмняла и свежа. Отново цяла нощ виеха хали и се изливаше пороен есенен дъжд, но свил се в топлия чувал, аз сънувах как извършвам дълги преходи из планината, сутринта дойде мразовита, силни ветрове диплеха мъглите и гонеха облаците по небето, от време на време проблясваха слънчеви лъчи, по склона се белееха стари преспи и в огъня пращяха три големи цепеници, когато с радост чух по радиото гласа на Бърни Байерс, съобщаващ на всички съгледвачи да слизат още същия ден. Сезонът беше приключил. Закрачих с чаша кафе в ръката по ветровитата поляна, пеейки си: „Катеричка рунтавелка тичка през тревата.“ Тя беше там, моята катеричка, седеше изправена върху скалата в ясната и хладна слънчева утрин, хванала в лапичките си зрънце овес, и ме гледаше ококорено; хапна го и побягна, тази щура малка господарка на местността. Привечер от север заприижда огромна маса от облаци.

— Бъррр — казах.

После запях:

— Да, моя беше тя! — имайки предвид бараката ми това лято и как вятърът не успя да я отнесе. — Минава, да, да, този, който през всичко минава!

Шестдесет залеза видях да се претъркулват от този стръмен склон. Визията на безкрайната свобода беше в мен завинаги. Катеричката се шмугна между скалите и оттам излетя пеперуда. Беше толкова просто. Птички щастливо прелитаха над бараката; цялата земя, чак до горите около миля по-надолу, беше осеяна за тях със сладки боровинки. За последен път отидох при малката колибка, построена на самия ръб на стръмната клисура на Лайтнинг. Тук сядах всеки ден и независимо дали се стелеше мъгла, грееше слънце, светеше луната или беше непрогледен мрак, винаги виждах извитите чепати дръвчета, които сякаш изникваха от отвесната скала.

И неочаквано ми се стори, че там видях онзи невероятен дребен китайски скитник с тайнствената усмивка върху забуленото му в мъгла лице. Това не беше онзи Джефи с раницата, заниманията с будизъм и големите щури купони в Кор ге Мадера, там стоеше безмълвен другият по-истински Джефи от моя сън. „Изчезвайте, крадци на мисълта!“, се понесе викът му надолу по урвите на невероятните каскади. Това беше Джефи, който ме посъветва да дойда тук, и сега, въпреки че беше отдалечен на седем хиляди мили и вероятно в момента чуваше звънчето за медитация (малко звънче, каквото по-късно изпрати като подарък по пощата на майка ми просто защото ми беше майка и искаше да я зарадва), сякаш беше сред старите чепати скални дървета на Самота и ме приветстваше.

— Джефи — казах на глас, — не знам кога отново ще се срещнем и какво ще стане занапред, но Самота, Самота, дължа толкова много на този връх, безкрайно съм ти благодарен, че ме напъти към това място, където научих всичко. Сега ми предстои тъжното завръщане в големия град, остарял съм с два месеца, а там са всички онези барове, фарсови зрелища и проскърцваща със зъби любов, обърнати надолу с главата в празнотата, Бог да ги благослови, но, Джефи, ние с теб знаем, че в нас е страданието на вечно младия дух.

По езерото заплуваха розовите отражения на облаци.

— Боже, обичам те — казах и вдигнах очи към небето, наистина го мислех. — Залюбих те, о, Боже. Грижи се за всички нас. По един или друг начин.

Праведните са като децата.

И следвайки обичая на Джефи винаги да подвива коляно и да изрича кратка благодарствена молитва към лагера, който напускахме, както беше сторил към биваците в Сиера и Мерин и към бараката на Шон в деня на отплуването си, когато тръгнах надолу по склона с раницата на гърба, аз се обърнах, коленичих на пътеката и казах:

— Благодаря ти, барако.

После добавих:

— Глупости — леко ухилен, защото знаех, че бараката и планината ще ме разберат, обърнах се и поех обратно към света.