Бродягите на Дхарма

20

Скоро медитациите и заниманията ми започнаха да дават плодове. Началото бе поставено в една мразовита нощ в края на януари, когато в мъртвешката тишина на гората ми се стори, че чух думите: „Всичко е наред завинаги и за вечни времена.“ Нададох силно „Хуу“, беше един след полунощ и кучетата радостно скокнаха. Прииска ми се да изкрещя тези думи към звездите. Сключих ръце и започнах да се моля: „О, премъдър и чист дух на Пробуждането, всичко е наред завинаги и за вечни времена и аз ти благодаря безкрайно, амин.“ Какво ме интересуваха кулите на мрака, спермата, човешката плът и прахта, чувствах се свободен и затова бях свободен.

Внезапно ме облада желание да пиша на Уорън Къфлин, който изпъкна в съзнанието ми, и спомняйки си сдържаността и вечното му мълчание на фона на безсмислените крясъци на трима ни с Алва и Джефи, искаше ми се да му кажа: „Да, Къфлин, това е бляскава сегашност и ние я достигнахме, пренесохме Америка като сияйно одеяло в това ненамиращо се никъде по-светло Вече.“

През февруари времето започна да се затопля, ледът поотпусна земята, нощите в гората станаха по-меки, а спането ми на верандата по-приятно. Звездите в небето сякаш набъбваха от влага. Аз дремех под тях, седнал с кръстосани крака край дървото си, и в полузаспалия ми мозък се прокрадваше: „Моав? Кой е Моав?“, след което се събуждах, стиснал в ръка репей с козинка от някое куче. И така, буден, през ума ми преминаваха мисли като: „Всички те са различни проявления на едно и също нещо — сънливостта ми, репеят, Моав, всички те са един ефимерен сън. Всички те принадлежат към една и съща празнота, велики Боже!“ След това, за да се упражнявам, си повтарях следните думи: „Аз съм празнотата, нито аз съм различен от нея, нито тя от мен; всъщност празнотата — това съм аз.“ Ако видех локва, в която светеше звезда, плюех вътре, звездата изчезваше и аз се питах: „Тази звезда реална ли е?“

Бях наясно, че след тези среднощни медитации ме очакваше хубав огън, любезно осигурен ми от моя зет, на когото беше започнало да му писва от безделието ми. Веднъж му казах някакъв стих за това как човек израства чрез страданието, и той ми отвърна:

— Ако е така, аз вече трябва да съм висок колкото тази къща.

Когато отивах в близкия магазин, за да купя хляб и мляко, възрастните мъже, насядали сред бамбукови пръчки и бурета с меласа, ме подпитваха:

— Какво правиш в гората?

— О, просто ходя там, за да се уча.

— Не си ли малко старичък за колежанин?

— Ами ходя от време на време там и просто спя.

Аз ги виждах как по цял ден скитат из полето, чудейки се какво да правят, за да могат съпругите им да мислят, че са много заети трудолюбиви мъже, но този номер не ми минаваше. Знаех, че тайно искат да отидат да спят в гората или просто да седят там, без да вършат нищо, както правех аз, без да се срамувам. Не ме притесняваха. Как можех да им кажа, че познанието ми се състои в това, че субстанцията на моето тяло, както и на техните, а и на всички онези, които вече почиват в наквасената от нощния дъжд земя, е простата индивидуална субстанция, която е в състояние на вечно спокойствие и блаженство? А това дали щяха да повярват или не, нямаше никакво значение. Една нощ седях покрит с пончото под истински порой и съчиних малка песничка, която вървеше в такт с барабаненето на капките върху гумената ми качулка: „Дъждовните капки са екстаз, нито те различни са от него, нито той различен е от тях, да, екстазът е дъждовна капка, изливай се, о, облако!“ Какво ме интересуваше онова, което казваха за ексцентричността ми старците от магазина на кръстопътя, дето вечно дъвчеха тютюн и дялкаха бастуни, та нали всички щяхме един ден да се превърнем в прах. Веднъж дори малко се понапихме с един от тях, после обикаляхме с кола из околността, аз му разказах как седя и медитирам в гората, а той наистина ме разбра и каза, че би искал също да опита, ако намери време или ако събере достатъчно кураж, а в гласа му се усещаха нотки на завист и тъга. Всеки знае всичко.