Бродягите на Дхарма

6

Дойде време за голямото ни планинско изкачване. Джефи се появи в късния следобед с велосипеда си да ме вземе. Изнесохме раницата на Алва и я сложихме в кошницата на колелото. Взех чорапи и пуловери, но нямах планинарски обувки и единственото нещо, което можеше да свърши работа, бяха старите, но все още здрави гуменки на Джефи. Моите обувки бяха твърде раздърпани и окъсани.

— Така може да е по-добре, Рей, с гуменки ще ти бъде по-леко на краката и няма да ти бъде трудно да скачаш от морена на морена. Разбира се, от време на време ще си сменяме обувките и така ще изкараме.

— А храната? Какво носиш?

— Ами преди да ти кажа за храната, Р-е-е-й — (понякога той ме наричаше по име и винаги когато го правеше, се получаваше едно дълго и провлачено тъжно „Р-е-ей“, сякаш беше загрижен за благополучието ми), — взел съм ти спален чувал, не се сгъва като моя и естествено е доста по-тежък, но ако си облечен и до теб гори голям хубав огън, ще се чувстваш в него там горе добре.

— Облечен, да, но защо и голям огън, все още е октомври.

— Да, но през октомври горе е под нулата, Р-е-е-й — каза тъжно той.

— През нощта?

— Да, през нощта, а през деня е наистина топло и приятно. Знаеш ли, че старият Джон Мюър се качваше в тези планини, където отиваме, носейки само стария си шинел и книжен пакет, пълен със сухари, спеше в шинела си, а когато беше гладен, просто топеше сухарите във вода и така скиташе наоколо месеци наред, преди да се върне в града.

— Боже милостиви, трябва да е бил много издръжлив.

— Що се отнася до храната, ходих до пазара „Кристал палас“ на улица „Маркет“ и купих от любимата си суха закуска — булгур, което е някакво грухано българско жито, в него ще сложа парченца бекон и от това ще стане чудесна вечеря за трима ни с Морли. Взел съм и чай, човек винаги има нужда от чаша горещ чай под студените планински звезди. Купих също шоколадов пудинг, който ще сложа да се разтопи върху огъня, после ще го разбъркам и ще го оставя в снега да стане леденостуден.

— Охо!

— Така че вместо да взема ориз, както правя винаги, този път съм решил да ти приготвя един хубав деликатес, Р-е-е-й, като към булгура смятам да прибавя и изсушените парченца зеленчуци, които купих от магазина „Ски“. От това ще си направим и вечеря, и закуска, а за подсилване трябва да ни стигнат този голям пакет с фъстъци и стафиди и още един със сушени кайсии и сливи.

И той ми показа малкото пликче, в което беше складирана всичката тази важна храна, предназначена за повече от едно денонощие изкачване в планината на трима големи мъже.

— Най-важното нещо, когато отиваш в планината, е да вземеш колкото се може по-малко багаж, раниците стават прекалено тежки.

— Но, боже мой, в това малко пакетче няма достатъчно храна!

— Има, от водата ще набъбне.

— Взели ли сме вино?

— Не, то не върши работа там горе, а когато си нависоко и си уморен, нямаш голямо желание за алкохол.

Не му повярвах, но не казах нищо. Натоварихме нещата ми на велосипеда и бутайки го покрай бордюра, тръгнахме пеша през района на университета към тях. Беше хладна и ясна привечер — като в арабска приказка, черната сянка на часовниковата кула на Калифорнийския университет отчетливо се очертаваше на фона на кипариси, евкалипти и всякакви други дървета, отнякъде се чу камбанен звън, въздухът беше свеж.

— Горе ще бъде студено — каза Джефи.

Тази вечер той се чувстваше чудесно и се засмя, когато го попитах за следващия четвъртък с Принсес.

— Знаеш ли, след онази нощ ние играхме яб-юм още два пъти, тя се появява в бараката ми по всяко време на денонощието и, човече, не приема никакъв отказ. Така че аз задоволявам бодхисатва.

Искаше да говори за всичко. Заразказва за детството си в Орегон.

— Знаеш ли, майка ми, баща ми и сестра ми водеха наистина примитивен живот в онази дървена колиба и в студените зимни утрини всички се преобличахме пред огъня, налагаше се, затова не съм като теб, що става дума за събличането, искам да кажа, че не съм свенлив или нещо такова.

— Какво правеше по времето, когато учеше в колежа?

— През лятото винаги работех като планински съгледвач по пожарите — ето какво трябва да направиш и ти другото лято, — а през зимата карах много ски и обикновено гордо се разхождах с патерици из района на университета. В онзи край изкачих някои доста високи върхове, включително и Рейниър, на когото стигнах почти до върха, където покорилите го изписват имената си. Накрая една година успях да изкача и него. Там горе има само няколко имена, нали разбираш. Катерих се и навсякъде из Каскадите, през сезона и извън него, и работех като дървосекач. Смит, трябва да ти разкажа за романтиката на тази професия в Северозапада, както ти все разказваш за влаковете, трябва да видиш малките теснолинейки там горе и онези студени и снежни зимни утрини, когато стомахът ти, човече, е пълен с палачинки, сироп и черно кафе, и ти вдигаш брадвата с две остриета над първия си ствол за деня, усещането е несравнимо.

— Това е точно като мечтата ми за Великия Северозапад. Индианците квакиугли, Северозападната конна полиция…

— Е, оттатък в Канада, в Британска Колумбия, ги има, понякога ги срещах по планинските пътеки.

Бутайки колелото, ние минахме край различни колежански свърталища и ресторантчета на самообслужване, като надникнахме в „Роби“, за да видим дали няма някой познат. Вътре беше Алва, който работеше там на непълен работен ден като помощник-сервитьор. Със старите си дрехи двамата с Джефи представлявахме странна гледка за университетското градче, всъщност него всички тук го смятаха за ексцентрик, което е нормална реакция за подобни хора, когато сред тях се появи един истински мъж — доколкото колежите не са нищо друго освен школи за подготовка на безличната средна класа, която обикновено е идеално олицетворена от намиращите се в покрайнините на университетските градчета редици от заможни къщи с морави и телевизори във всекидневните, където всички гледат едно и също и си мислят за едно и също по едно и също време, докато хората като Джефи се скитат в пустошта, за да чуят нейния вик, да изпитат екстаза на звездите, да разкрият мрачната и загадъчна тайна за произхода на безликата и скучна пияна цивилизация.

— Всички тези хора — каза Джефи — имат тоалетни с бял теракот, където отделят големи гадни изпражнения като на зверовете в планината, но всичко се отмива по пригодени за целта добре поддържани канали и никой не се замисля повече за тези изпражнения, нито осъзнава, че е произлязъл от лайна, цибет13 и морски нечистотии. Те по цял ден си мият ръцете с пенливи сапуни, които тайно искат да изядат в банята.

Джефи беше преизпълнен с идеи, направо преливаше.

Когато стигнахме до бараката, вече се беше стъмнило и във въздуха можеше да се усети миризмата на изгорели дърва и листа, стегнахме багажа и тръгнахме надолу по улицата, за да се срещнем с Хенри Морли, с чиято кола щяхме да пътуваме. Хенри Морли беше очилат и невероятно ерудиран тип, но също си падаше голям ексцентрик, дори по-голям от Джефи на територията на студентското градче, работеше като библиотекар и нямаше много приятели, но беше планинар. Едностайната му къщичка, която се намираше върху една морава в Бъркли, беше пълна с книги и снимки на тема алпинизъм и навсякъде бяха разхвърляни раници, планинарски обувки и ски. Удивих се, когато го чух да говори за пръв път, тъй като говореше точно като критика Рейнхолд Какоетис, оказа се, че преди време двамата са били приятели и са изкачвали заедно планините, и ми беше трудно да кажа дали Морли беше повлиял на Какоетис или точно обратното. Стори ми се, че влиянието беше дошло от Морли — той имаше същия престорен, саркастичен, крайно остроумен и добре формулиран език, много образен, като например когато с Джефи влязохме и вътре се бяха събрали негови приятели (необикновена и странна група, включваща един китаец, един германец и няколко други студенти), и Морли каза:

— Ще си взема надуваемия дюшек, вие, момчета, щом искате, можете да спите върху твърдата студена земя, но аз ще си имам пневматичен въздух, при това ходих и похарчих за него шестнадесет долара в пущинака на оукландските военноморски магазини и шофирах наоколо цял ден, чудейки се дали ако си с ролкови кънки или имаш смукач, можеш технически да се наречеш превозно средство.

Или както при един подобен, непонятен за мен (и за всички останали) негов си анекдот със скрито значение, на който и без това никой не обърна особено внимание, когато въпреки че той продължи да говори, без да спира, сякаш на самия себе си, веднага ми стана симпатичен. Въздъхнахме тежко, когато видяхме огромното количество боклуци, които той искаше да вземе за изкачването: включително консерви и освен надуваемия гумен дюшек една кирка и какви ли не други съоръжения, от които изобщо нямаше да имаме нужда.

— Можеш да вземеш тази кирка, Морли, макар да не смятам, че ще ни потрябва, но консервите са просто излишна вода, която ще трябва да мъкнеш на гърба си, не разбираш ли, че горе ще имаме предостатъчно вода?

— Ами просто си помислих, че една консерва китайско суи би ни се усладила.

— Взел съм достатъчно храна за всички ни. Да тръгваме.

Морли прекара доста време в бъбрене, ровене и стягане на неудобния си самар, накрая се сбогувахме с приятелите му, качихме се в малката му английска кола и към десет часа потеглихме по посока Трейси, а после нагоре към Бриджпорт, откъдето щяха да ни останат още осем мили до началото на пътеката при езерото.

Аз седнах на задната седалка, а те разговаряха отпред. Морли беше истински откачалник, който щеше след време да се появи у нас да ме вземе, носейки литър топло питие от яйца, разбити с мляко и бира, като очакваше да пия от това нещо, но аз го накарах да ме закара до магазин за спиртни напитки и се оказа, че цялата работа била да отидем при някакво момиче, а аз да бъда нещо като умиротворител: позвънихме й, тя отвори вратата и като видя кой е, я затръшна, а ние се върнахме в бараката.

— Е, какво беше това?

— Ами това е дълга история — щеше да отвърне неопределено той. Така и не успях да разбера какво точно беше намислил. А като видя, че Алва няма матрак, той се появи една сутрин на вратата ни като привидение, докато ние невинно ставахме от сън и си правехме кафе, и ни подари огромен двоен матрак, който, след като си замина, с мъка успяхме да скрием в хамбара. Освен това мъкнеше най-различни дъски и какво ли още не, невъобразими лавици за книги и всякакви други неща, а няколко години по-късно преживях с него още приключения тип „Тримата глупаци“, като отидох в къщата му в Контра Коста (която беше негова и я даваше под наем) и там прекарах невероятни следобеди, по време на които той ми плащаше по два долара на час, за да мъкна кофа след кофа, пълни с тиня, която самият той изгребваше с ръце от едно наводнено мазе, черен и кален като Тартарилуак, краля на Калните от Паратиоалауакак Спан, с изписана на лицето тайнствена усмивка на доволен пакостник; а по-късно, когато се връщахме през един малък град и ни се прияде сладолед във фунийки, ние тръгнахме по главната улица (бяхме стопирали по магистралата с кофите и греблата) със сладолед в ръцете, като се блъскахме в хората по тесния тротоар като двойка комедианти от стар холивудски ням филм, баданосани и всичко останало. Така или иначе, той беше една невероятно странна личност откъдето и да го погледнеш и сега шофираше колата по оживеното четирилентово шосе, като говореше най-много от всички, и за всяко нещо, което кажеше Джефи, отговаряше с дванадесет. Например Джефи каже нещо от рода на: „За бога, напоследък съм много ученолюбив, мисля следващата седмица да прочета нещо по орнитология“, а Морли отвърне: „Кой не е ученолюбив, когато си няма момиче със загар от Ривиерата?“

Всеки път, когато кажеше нещо, Морли се обръщаше към Джефи и съпровождаше тези блестящи щуротии с напълно безизразна физиономия; не можех да разбера що за странен, потаен и научен лингвистичен клоун под калифорнийското небе бе той. Или пък Джефи спомена нещо за спални чували и Морли откликна веднага:

— Аз ще стана притежател на бледосин френски спален чувал, лек, пълен с гъши пух, добра покупка, мисля. Намерих ги във Ванкувър — идеални са за Дейзи Мей. Напълно неподходящи са за Канада. Всеки иска да знае дали дядо му не е бил изследовател, който е срещнал ескимос. Самият аз съм от Северния полюс.

— За какво говори? — попитах аз от задната седалка и Джефи отвърна:

— Той е просто един интересен касетофон.

Казах на момчетата, че имам лек тромбофлебит — съсиреци кръв във вените на ходилата ми — и се притеснявам за утрешното изкачване, не че ще започна да куцам, но че положението ще се влоши, когато слезем. Морли попита:

— Тромбофлебитът не е ли особен ритъм на пикаене?

Или пък аз казах нещо за западняците и той отвърна:

— Аз съм един тъп западняк… виж какво сториха на Англия предубежденията.

— Ти си луд, Морли.

— Не знам, може и да съм, но и така да е, пак ще оставя едно чудесно завещание.

След това ни в клин, ни в ръкав добави:

— Е, много се радвам, че отивам да се изкачвам в планината с двама поети, самият аз смятам да напиша една книга, ще бъде за Рагуза14 — крайморски град-република от късното средновековие, който разрешил класовия проблем, предложил премиер-секретарския пост на Макиавели и в продължение на тридесетина години езикът му се използвал като дипломатически в Близкия изток. Това, разбира се, било заради търканията с турците.

— Разбира се — казахме ние.

И той се запита на глас:

— Можеш ли да си спокоен за Коледа, когато остават приблизително само осемнадесет милиона секунди живот на автентичния стар червен комин?

— Сигурно — каза, смеейки се, Джефи.

— Сигурно — повтори Морли, взимайки поредния от зачестяващите завои, — те наемат специални автобуси за лов на елени, за една задушевна Конференция на радостта извън сезона, дълбоко в пустошта на Сиера, десет хиляди петстотин и шест ярда от най-близкия примитивен мотел. Това не се поддава на анализ и е подвеждащо просто. Ако изгубиш двупосочния си билет, ти ставаш гном, екипировките са елегантни и се носи мълва, че Конгресът на професионалния съюз на актьорите е поел излишъците, изхвърлени от легиона им. Така или иначе, Смит — той се обърна назад към мен, — намирайки пътя назад към емоционалната пустота, ти трябва да получиш подарък от… някого. Малко кленов сироп ще ти помогне ли да се почувстваш по-добре?

— Сигурно, Хенри.

Ето такъв беше Морли. Междувременно колата вече изкачваше първите възвишения, минахме през разни неприветливи градчета, в едно от тях спряхме за бензин, а по пътя срещахме единствено юнаци тип Елвис Пресли със сини дънки, чакащи да набият някого, но от полумрака иззад тях вече долиташе бученето на свежи планински потоци и се усещаше близкото присъствие на високите планини. Беше свежа и приятна нощ. Не след дълго се отбихме по тесен черен селски път и се насочихме към самата планина. Край нас започнаха да се появяват борове и все още редки скали. Въздухът беше кристален. Оказа се, че тази вечер е и откриването на ловния сезон, и в бара, където спряхме да пийнем по нещо, беше пълно с ловци с червени шапки и вълнени ризи, които бяха оставили пушките и патроните си в колите и глупашки се наливаха, а щом влязохме, нетърпеливо ни заразпитваха дали не сме видели някой елен. Наистина бяхме видели един, и то точно преди да стигнем до бара. Морли шофираше и нареждаше:

— Е, Райдър, може би ти ще станеш Алфред лорд Тенисън на малкото ни тенис-общество тук, на Западното крайбрежие, ще те наричат Новия бохем и ще те сравняват с Рицарите на кръглата маса без Амадис Велики и изключителното великолепие на малкото мавърско царство, продадено на Етиопия за седемнадесет хиляди камили и хиляда и шестстотин пехотинци, когато Цезар все още е сучел от цицата на майка си.

И неочаквано еленът се появи пред нас на пътя, като гледаше вцепенен във фаровете на колата, после скочи в храстите и изчезна във внезапно настъпилата безкрайна кристална тишина, обхванала гората (усетихме я, щом Морли изгаси двигателя), в която отекваше единствено припреният тропот на копитата му, препускащи към рая на индианеца-рибар там горе в мъглите. Бяхме в самата планина, според Морли — на около три хиляди фута височина. Чуваше се шумът на невидими хладни планински потоци, които препускаха някъде край нас по студени и осветени от звездите скали.

— Хей, еленче — извиках аз след животното, — не се страхувай, няма да те застреляме.

Спряхме в бара по мое настояване.

— В такава мразовита северна планинска местност — казах аз — няма нищо по-добро за душата в полунощ от чаша топъл портвайн, тежък като нектара на сър Артур.

— Добре, Смит — каза Джефи, — но ми се струва, че когато се изкачваме, не бива да пием.

— Какво значение има?

— Добре, но виж колко пари спестихме, като купихме евтина суха храна за планината, а ти искаш веднага да ги изпиеш.

— Това е историята на моя живот, бил той богат или беден, но предимно и най-вече беден.

Влязохме в бара, който представляваше крайпътно ханче, подредено в местен планински стил като швейцарска дървена вила, с глави на лосове и рисунки на елени по стените, а хората вътре бяха като реклама за ловния сезон, но всички бяха пияни, така че ние заварихме една преплетена маса от сенки в задименото помещение, седнахме на три стола и си поръчахме портвайн. Това беше странна поръчка в тази страна на уискито, но барманът измъкна отнякъде стара бутилка „Крисчън брадърс“ и ни наля в две широки чаши за вино (Морли се оказа въздържател), с Джефи ги изпихме и се почувствахме чудесно.

— Ех — каза Джефи, сгрявайки се от среднощното вино, — скоро ще се върна на север, за да посетя влажните гори и забулените в облаци планини на моето детство, да видя вкиснатите ми приятели интелектуалци и старите вечно пияни другари дървосекачи, за бога, Рей, не ще можеш да кажеш, че си живял, докато не отидеш, с мен или без мен, там горе. След това ще замина за Япония и ще пребродя цялата тази хълмиста страна, ще открия малки древни храмове, скрити в планините и забравени от всички, и стари мъдреци по на сто и девет години, които се молят в колиби на Куанон и медитират толкова дълго, че когато свършат, се смеят на всичко живо. Но това, за бога, не означава, че не обичам Америка, въпреки че мразя тези тъпи ловци, тъй като всичко, което те искат, е да вдигнат пушката срещу някое безпомощно живо същество и да го убият, но за всяко живо същество, което погубят, тези копелдаци ще се преродят хиляда пъти, за да изстрадат ужасите на самсара, и така трябва да бъде.

— Чу ли това, Морли, какво мислиш?

— Моят будизъм се изчерпва с умерен и лишен от ентусиазъм интерес към някои от картинките, които те са нарисували, при все че трябва да призная, понякога Какоетис удря по някоя откачена будистка нотка в планинските си стихотворения, но аз не проявявам голям интерес към религиозната част на въпроса.

Всъщност изобщо не го интересуваше.

— Аз съм неутрален — каза той, усмихвайки се щастливо с някакъв обезкуражаващ цинизъм, и Джефи изкрещя:

— Да си неутрален — това е будизмът!

— Е, този портвайн ще ви накара да се откажете от киселото мляко. Знаете ли, аз съм a fortiori15 разочарован, тъй като наоколо няма нито бенедиктински ликьор, нито трапистко вино, а само светена вода и спирт — „Християнски братя“. Не че съм много ентусиазиран да бъда тук, в този любопитен бар, който подхожда по-скоро за Чиарди16 и останалите автори-хлебоеди, всичките до един арменски бакали, и добронамерени, непохватни протестанти, които са тръгнали на екскурзия-гуляй и искат, но не знаят как да поставят противозачатъчните средства. Тези хора трябва да са пълни задници — добави той, изпадайки във внезапно просветление. — Млякото в този район трябва да е чудесно, само дето наоколо виждам повече крави, отколкото човешки същества. Хората тук навярно принадлежат към някаква нова англоезична раса, но не бих казал, че съм особено въодушевен от вида им. Най-отраканите хлапета наоколо сигурно карат с петдесет километра в час. Е, Джефи — завърши той, — ако някога се хванеш на служба, се надявам да си купиш костюм от „Братя Брукс“… надявам се да не свършиш по разни фръцливи снобски партита, където… Виж ти — влязоха няколко момичета, — млади ловджийки… ето защо родилните домове са отворени през цялата година.

На ловците обаче не им хареса това, че се бяхме уединили в тих приятелски разговор за разни наши си неща, затова се присъединиха към нас и много скоро от всички страни на овалния бар се подхванаха безкрайни забавни тиради за елените в околността, за това къде да се катерим и какво да правим, но когато чуха, че сме тук не за да убиваме животни, а просто за да изкачваме планината, те ни взеха за безнадеждни ексцентрици и ни оставиха на мира. С Джефи изпихме по две чаши вино и се почувствахме чудесно, а след това се върнахме заедно с Морли в колата и потеглихме. Пътят се виеше все по-нагоре и по-нагоре, дърветата ставаха все по-високи, а въздухът — по-студен, изкачвахме се, докато стана почти два след полунощ, а до Бриджпорт и началото на пътеката ни оставаше още много път, така че беше по-добре засега да спрем и да преспим на открито в спалните си чували тук, в гората.

— Призори ще станем и ще тръгнем. Имаме хубав черен хляб, а също и сирене — каза Джефи, като изваждаше хляба и сиренето, които беше пъхнал в последния момент в раницата си, — с тях ще си направим чудесна закуска, а булгура и другите лакомства ще оставим за обяда ни на три хиляди метра височина.

Чудесно. Не спирайки да говори, Морли премести колата върху твърдите борови иглички край пътя, под необятния естествен заслон на огромните борове и ели, някои от които високи по тридесетина метра — величествена осветена от звездите гора, със скреж по земята и мъртвешка тишина, нарушавана единствено от случайните цъкащи звуци, идващи от храстите, където навярно се криеше някой изплашен от присъствието ни заек. Извадих спалния си чувал, разстлах го, свалих си обувките и тъкмо когато мушках с щастлива въздишка обутите си в чорапи крака вътре и весело разглеждах прекрасните високи дървета, мислейки си: „Ех, какъв сладък сън ме очаква тази нощ, как бих могъл да медитирам в тази прочувствена тишина на Нищото“, Джефи ми извика откъм колата:

— Виж ти, изглежда господин Морли си е забравил спалния чувал.

— Какво… и сега какво?

Те обсъждаха известно време проблема и светлините на електрическите им фенерчета шареха в студения въздух, накрая Джефи дойде и каза:

— Трябва да изпълзиш от вътре, Смит, сега имаме само два спални чувала и ще трябва да ги разгърнем, за да направим легло за трима души. Дявол да го вземе, ще умрем от студ.

— Какво? Та нали студът ще прониква отдолу!

— Ами Хенри не може да спи в колата, ще умре от студ, няма отопление.

— Дявол да го вземе, бях се приготвил да се насладя на всичко това — хленчех аз, докато се измъквах и си обувах обувките, и не след дълго Джефи вече беше разстлал двата спални чувала върху няколко пончо и се беше настанил да спи, а ние хвърлихме чоп и на мен ми се падна да спя в средата, температурата беше под нулата, звездите се бяха превърнали в присмехулни ледени висулки, мушнах се, легнах и чух как онзи маниак надува нелепия си дюшек, за да се настани до мен, наду го, легна и веднага започна да се намества, да пъшка и да се върти ту на едната страна, ту на другата, ту към мен, ту с гръб към мен, и всичко това под леденостудените звезди и цялата тази невероятна красота, докато Джефи хъркаше, тъй като не беше подложен на това ненормално шаване. Накрая Морли се отказа, стана и отиде при колата, навярно за да си говори сам на себе си по онзи безумен, негов си начин, и аз се приготвих да заспя, но след няколко минути той се върна премръзнал, мушна се под спалния чувал-одеяло и започна отново да се мята и върти, като от време на време пъшкаше и ругаеше, и това ми се стори, че продължи цяла вечност, докато Аврора не обагри с бледа светлина източните гънки на Амида и съвсем скоро ние така или иначе щяхме да ставаме. Този откачен Морли! А това беше само началото на неволите (както ще се убедите) на този толкова забележителен човек — навярно единствения планинар в световната история, забравил да си вземе спалния чувал. „Исусе, помислих си аз, защо вместо това не си забрави пустия надуваем дюшек.“