Бродягите на Дхарма

2

Дребничкият скитник на св. Тереза беше първият истински бродяга на Дхарма, когото срещнах, а вторият беше „номер едно“ сред всички бродяги на Дхарма и в действителност той, Джефи Райдър, беше измислил този израз. Джефи беше израснал в дървена хижа дълбоко в горите на Източен Орегон заедно с майка си, баща си и сестра си, още от самото начало — горско момче, дървар и земеделец, интересувал се от животни и индианска култура, така че когато в крайна сметка попаднал в колежа, бил вече добре подготвен за началните си занимания по антропология, а по-късно и по индианска митология с автентични текстове. Накрая научил китайски и японски, станал специалист по ориенталистика и открил най-великите бродяги на Дхарма — дзен-лунатиците от Китай и Япония. В същото време, тъй като бил момче от Северозапада, с идеалистична нагласа, той се заинтересувал от старомодния СОРП5 — анархизъм научил се да свири на китара и да пее стари работнически песни, които прибавил към индианските и цялостното си занимание с фолклор. Той вървеше из улиците на Сан Франциско, когато го видях за първи път на другата седмица (след като изминах на стоп останалия път от Санта Барбара в един-единствен безумен, дълъг пробег и, не е за вярване, ама ме качи очарователно и мило младо момиче, в снежнобял бански без презрамки, боса, със златна гривна на глезена, което караше червеникаво кафяв „Линкълн Мъркюри“ от бъдещето и му трябваше бензедрин, за да издържи целия път до Града6, и щом му казах, че имам малко в брезентовата си торба, то извика: „Страхотно!“). Видях Джефи да препуска с онези странни и дълги крачки, типични за планинарите, на гърба си носеше раничка, пълна с книги, четка за зъби и какво ли още не, това беше неговата малка „градска“ раничка за разлика от голямата му, комплектувана със спален чувал, пончо и прибори за готвене. Имаше козя брадичка и странен азиатски вид с леко дръпнатите си зелени очи, но въобще не приличаше на бохем, а и далеч не беше (от онези, които се мотаят около артистичните среди). Беше жилав, загорял от слънцето, енергичен и открит, винаги поздравяваше, разговаряше весело и дори подвикваше по някое „здрасти“ на скитниците из улиците, а когато го запитваха нещо, отговаряше, без да се замисли, не знам откъде му идваше, но винаги с блестящо остроумие.

— Къде срещна Рей Смит? — го попитаха, когато влязохме в „Мястото“, любимия бар на джазмените из Бийч.

— О, аз винаги срещам моите бодхисатви на улицата! — провикна се той и поръча бира.

Беше страхотна нощ, историческа в много отношения. Джефи и още няколко поети (той също пишеше стихове и превеждаше на английски китайска и японска поезия) бяха включени в поетическо четене в „Галерия Шеста“ в града. Всички се събираха в бара и се „настройваха“. Но докато седяха наоколо или стояха прави, забелязах, че той е единственият, който не прилича на поет, при все че наистина беше. Другите бяха или битници-интелектуалци с очила с рогови рамки и буйни черни коси като Алва Голдбук, или изтънчени красиви и бледи поети като Айк О’Шей (с костюм), или префинени ренесансови италианци, сякаш от друг свят, като Франсис ДаПавия (който приличаше на млад свещеник), или рошави стари анархистки издънки с папийонки като Рейнхолд Какоетис, или огромни, дебели и кротки очилати шемети като Уорън Къфлин. А всички останали многообещаващи поети стояха наоколо в най-различни облекла: протъркани на лактите рипсени сака, изтрити обувки и книги, стърчащи от джобовете. А Джефи беше облечен с груби работнически дрехи, купени на старо от магазин „Гудуил“7, за да му вършат работа при катерене и скитане из планините, за нощуване на открито край лагерни огньове и стопиране нагоре-надолу по крайбрежието. Освен това в малката си раница носеше и една смешна зелена алпийска шапчица, която си слагаше, пеейки с тиролски фалцет, когато стигнеше в подножието на някоя планина, преди да започне да изкачва височина от няколко хиляди метра. Носеше скъпи катерачески обувки, негова гордост и радост, италианска изработка, с които крачеше по посипания със стърготини под на бара като старовремски дървосекач. Не беше висок — около метър и шестдесет и осем, но беше силен, жилав, бърз и мускулест. Лицето му приличаше на тъжна изпита маска, но над козята брадичка очите му проблясваха като очи на стар хихикащ китайски мъдрец и смекчаваха острите черти на красивото му лице. Зъбите му бяха леко кафеникави, резултат от немарливост по времето, когато е живял в горите, но това не се забелязваше и той се смееше с широко отворена уста на анекдотите. Понякога се умълчаваше и просто гледаше тъжно в пода като човек, който си дялка нещо. Друг път беше весел. Изглеждаше силно заинтригуван от мен и от историята за дребничкия скитник на св. Тереза, както и от разказите за собствените ми преживявания — как хващам товарни влакове, пътувам на стоп или скитам из горите. Веднага обяви, че съм велик „бодхисатва“, което означава „велико мъдро създание“ или „велик ангел-мъдрец“, и че аз крася този свят с искреността си. Любимият будистки светец и на двама ни беше Авалокитешвара, на японски — Куанон Единадесетоликата. Знаеше всички подробности за тибетския, китайския, махаяна, хинаяна, японския и дори бирманския будизъм, но аз веднага го предупредих, че не давам пукната пара за митологията и за всичките имена и национални особености на будизма, а че просто се интересувам от първата от четирите благородни истини на Шакямуни: „Животът е страдание.“ И до известна степен от третата: „Страданието може да бъде прекратено“, в което тогава не вярвах напълно. (Все още не бях вникнал в писанието Ланкаватара, което в крайна сметка доказва, че в света не съществува нищо друго освен разума и следователно всичко е възможно, включително и прекратяването на страданието.) Приятел на Джефи беше споменатият по-горе огромен, добродушен Уорън Къфлин, осемдесет килограма поетична плът, за когото Джефи ме предупреди (на ухо), че външността му лъже.

— Кой е той?

— Той е най-добрият ми приятел от Орегон, познаваме се от доста време. Отначало си мислиш, че е муден и глупав, но всъщност е ослепителен диамант. Ще видиш. Гледай да не те направи на пух и прах. Ще ти отнесе главата, човече, с някоя небрежно подхвърлена дума.

— Защо?

— Мисля, че е велик тайнствен бодхисатва, може би е прероденият Асана — големият махаянски учен на древността.

— А кой съм аз?

— Знам ли, може да си Козел.

— Козел?

— Може да си Калмутра.

— Кой е Калмутра?

— Калмутра е калта по козята ти мутра. Какво ще кажеш за това — попитали някого: „Има ли кучето душа на Буда?“, а той отвърнал „Джаф.“

— Ще кажа, че това е глупав дзен-будизъм.

Думите ми леко го поохладиха.

— Слушай, Джефи — казах, — аз не съм дзен-будист, аз съм сериозен будист, старомоден и мечтателен хинаянски страхливец от късния махаянизъм — и все неща от този род в настъпващата нощ. Твърдях, че дзен-будизмът се занимава не толкова с добротата, колкото с това, да обърка разума и да го накара да забележи илюзорната същност на нещата.

— Това е подло — негодувах аз. — Всички тези дзен-учители, които хвърлят децата в калта само защото не могат да им отговорят на глупавите словесни въпроси.

— Това е, защото искат те да разберат, че калта е по-добра от думите, човече.

Но аз не бих могъл да пресъздам (поне ще опитам) всички негови брилянтни отговори, възражения и уловки, с които ме държеше през цялото време на тръни и в крайна сметка успя да вкара нещо в главата ми, което промени посоката на моя живот.

И така, аз последвах тълпата виещи поети на четенето в „Галерия Шеста“ тази нощ, която освен другите важни неща беше и нощта на раждането на „Поетичния Ренесанс в Сан Франциско“. Всички бяха там. Беше щура нощ. И аз бях този, който задвижи нещата, като обиколих и събрах дребни пари от доста схванатата публика, насъбрала се в галерията, после се върнах с три огромни трилитрови бутилки калифорнийско бургундско и ги опих всички, така че когато към единадесет часа Алва Голдбук четеше, когато виеше пиян с разперени ръце поемата си „Вой“, всички крещяха: „Давай! Давай! Давай!“ (като на джем-сешън), а старият Рейнхолд Какоетис, бащата на поезията във Фриско8, бършеше щастливите си сълзи. Джефи също чете чудесните си стихове за Койот, бог на индианците от Северноамериканското плато (струва ми се) или поне бог на северозападните индианци — квакиутли и не знам какви си. „“Да ви еба!", извика Койот и избяга!" — прочете Джефи на изисканата публика и тя ревна от удоволствие, беше толкова истинско, мръсната думичка „еба“ звучеше съвсем добре. Той имаше и нежни лирични стихове като тези за мечките, дето хапват ягоди, в които изразяваше любовта си към животните, както и велики мистични редове като тези за воловете по Монголския път, в които личаха познанията му по азиатска литература чак до Сюан Цун, великия китайски монах, кръстосвал от Китай до Тибет и от Ланчоу до Кашгар и Монголия с пръчица тамян в ръка. После неочаквано прозвуча кръчмарският му хумор в стиховете за Койота, който носи лакомства, и анархистичните му идеи за това, как американците не умеят да живеят, в стиховете за данъкоплатци, хванати в стаи-капани, построени от повалени с резачки бедни дървета (тук проличаваше също произходът му от дърварския Север). Гласът му беше дълбок, звучен и някак безстрашен, като гласовете на някогашните американски оратори и герои. Искреността, силата и човешката му надежда ме привлякоха, докато другите поети бяха или прекалено изтънчени в своя естетизъм, или твърде истерично-цинични, за да се надяват на нещо, или прекалено абстрактни и затворени, или политиканстващи, или като Къфлин твърде трудни за разбиране (едрият Къфлин казваше неща от рода на „неизяснени развои“, но там, където спомена, че откровението е нещо лично, усетих силното будистко и идеалистично влияние на Джефи, който беше споделял с добродушния Къфлин идеите си през годините им на приятелство в колежа, както аз бях споделял моите с Алва на Източния бряг, а и с други по-малко апокалиптични и по-разумни, но не толкова симпатични и тъжни младежи като него).

Междувременно множеството, насъбрало се в тъмната галерия, се напрягаше да чуе всяка дума от изумителната поезия, а аз обикалях от група на група, с лице към хората и с гръб към сцената, и ги подканвах да ударят по глътка, или се връщах и сядах отдясно на подиума, като надавах кратки одобрителни възгласи и дори цели изречения коментари без ничия покана, но в общото веселие никой нямаше нищо против. Беше велика нощ. Нежният Франсис Да Павия чете — от фини като люспи жълти или май розови листове, които внимателно прелистваше с дългите си бели пръсти — стиховете на починалия си приятел Алтман, който беше погълнал твърде много пейоте в Чихуахуа (или беше умрял просто от паралич), но не чете свои — очарователна елегия в памет на починалия млад поет, която можеше да разплаче дори Сервантес със седмата си глава, четеше ги с префинен гласец, от който ме напушваше смях, при все че, когато по-късно го опознах, Франсис ми хареса.

Сред хората в залата беше и Роузи Бюканън, слабо и хубаво момиче с червена късо подстригана коса — страхотно гадже и приятелка на всички, свързани по някакъв начин с Бийч, някога е била модел, самата тя пишеше и по това време цялата преливаше от възбуда, защото беше влюбена в стария ми приятел Коуди.

— Страхотно, а, Рози? — извиках аз, а тя удари голяма глътка и ме погледна със светнали очи. Коуди стоеше зад нея, обвил с ръце кръста й. Когато някой свършеше да чете, Рейнхолд Какоетис ставаше с папийонката и опърпаното си сако и произнасяше кратка забавна реч с престорения си смешен глас, представяйки следващия поет; тогава, казвам ви, стана единадесет и половина, всички стихове бяха вече прочетени и хората обикаляха наоколо, чудейки се какво бе станало и какво щеше да стане занапред с американската поезия, а Рейнхолд бършеше очите си с кърпичка. После всички се събрахме около него, поетите де, и отидохме с няколко коли до Китайския квартал, където си направихме велика, легендарна вечеря с китайски ястия, пръчици и гръмогласни разговори посред нощ в един от онези оживени, чудни китайски ресторанти на Сан Франциско. Оказа се, че това е любимият ресторант на Джефи — „Нам Йен“, и той ми показа как да поръчвам и как да ям с пръчиците, като разправяше анекдоти за дзен-лунатиците от Далечния изток и така ме развесели (имахме и бутилка вино на масата), че накрая отидох при един стар готвач на входа на кухнята и го попитах:

— Защо Бодхидхарма е дошъл от Запад? (Бодхидхарма е индиецът, пренесъл будизма на изток, в Китай).

— Не ме интересува — отвърна с присвити очи той; разказах това на Джефи и той рече:

— Идеален отговор, абсолютно идеален. Сега вече знаеш какво имам предвид под дзен.

Имах още много да уча. Особено за това как да се оправям с момичетата — по несравнимия дзен-лунатичен начин на Джефи, който имах възможност да наблюдавам от първа ръка следващата седмица.