Бродягите на Дхарма

5

Това беше в съгласие с теорията на Джефи за жените и правенето на любов. Забравих да спомена, че веднага след посещението на артистичния поклонник на японските камъни през онзи късен следобед у Джефи дойде едно русо момиче с гумени ботуши и тибетско палто с дървени копчета и от дума на дума прояви интерес към намеренията ни да изкачим връх Матерхорн.

— Може ли да дойда с вас? — попита тя, тъй като самата била малко планинар.

— Става — каза Джефи с онзи смешен глас, с който се шегуваше — дълбок и мощен тембър, с който имитираше свой познат, дървар от Северозапада, всъщност горски, старият Бърни Байерс, — става, ела с нас и тримата ще те чукаме на височина три хиляди метра — а начинът, по който го каза, беше толкова забавен и непринуден и в същото време сериозен, че момичето въобще не се шокира и дори остана някак доволно. По същия начин сега той доведе това момиче — Принсес, в къщичката ни. Беше около осем часът вечерта, вече се бе стъмнило и с Алва кротко сърбахме чай и четяхме поезия или печатахме стихове на пишещата машина, когато два велосипеда влязоха в двора и от тях слязоха Джефи и Принсес. Тя беше само на двадесет, имаше сиви очи, руси коси и беше много красива. Трябва да се отбележи, че беше луда на тема секс и мъже, така че не представляваше голям проблем някой да я склони да играе яб-юм.

— Не знаеш ли какво е яб-юм, Смит? — прогърмя Джефи, като влезе обут, хванал за ръка Принсес. — С Принсес сме дошли да ти покажем, момчето ми.

— Става — казах аз, — независимо какво е.

Освен това аз я познавах от по-рано, преди около година в Града бях полудял по нея. Беше просто още една щура случайност това, че бе срещнала Джефи и така бе откачила от любов по него, че би направила всичко, което той й кажеше. Когато някой ни дойдеше на гости, аз винаги покривах малката стенна лампа с червената си носна кърпа и изгасях осветлението на тавана, и така се получаваше приятна приглушена светлина, в която човек можеше да седи, да пие вино и да разговаря. След като го направих, отидох да взема бутилката от кухнята и когато се върнах, не можах да повярвам на очите си, като видях Джефи и Алва да се събличат и разхвърлят дрехите си навсякъде из стаята, а в това време Принсес вече беше съвсем гола и кожата й блестеше в слабата червена светлина като огряна от последните слънчеви лъчи преспа сняг.

— Какво става, по дяволите? — попитах аз.

— Ето какво е яб-юм, Смит — каза Джефи, след което седна с кръстосани крака върху възглавничка на пода, направи знак на Принсес, тя дойде и седна в скута му с лице към него и ръце около врата му, и известно време седяха така безмълвни. Джефи въобще не изпитваше притеснение или срам, а просто си седеше там в съвършена поза, точно както си му е редът.

— Правят го в тибетските храмове. Представлява свещена церемония и се извършва точно така пред пеещи жреци. Хората се молят и рецитират Ом Мани Падме Хум, което означава Мълния в Черната Празнота, Амин. Аз съм Мълнията, а Принсес е Черната Празнота, нали разбираш.

— Но какво мисли за това тя? — почти отчаян извиках аз, тъй като през последната година бях изпитал толкова идеалистични копнежи по това момиче и бях прекарал дълги часове в спор със съвестта си, питайки се дали да го прелъстя, тъй като беше толкова младо и всичко останало.

— О, чудесно е — каза Принсес. — Ела и опитай.

— Но аз не мога да седя така.

Джефи седеше в съвършена поза „лотос“, с глезени върху бедрата. Алва беше седнал върху дюшека и също се опитваше да го направи. Накрая Джефи го заболяха краката и с Принсес просто се претърколиха на дюшека, където с Алва започнаха да изследват територията. Все още не можех да повярвам.

— Съблечи се й ела, Смит!

На всичко отгоре, като оставим настрани чувствата ми към Принсес, аз бях прекарал цяла година във въздържание, следвайки убеждението си, че похотта е пряката причина за раждането, което, от своя страна, е пряка причина за страданието и смъртта, и наистина, не лъжа, бях стигнал дотам, да смятам похотта за отвратителна, дори жестока.

„Красивите момичета водят до гроба“, си казвах всеки път, когато неволно обръщах глава след несравнимите красавици на индианско Мексико. А липсата на активно либидо в мен беше довела до нов спокоен живот, на който се отдавах с удоволствие. Но този път ми дойде твърде много. Все още се страхувах да се съблека; освен това никога не съм обичал да го правя пред повече от един човек, особено ако наоколо има мъже. Но Джефи не даваше пет пари за тези неща и много скоро ощастливи Принсес, след това беше ред и на Алва (вторачил големите си сериозни очи, с които само допреди минута беше чел стихове в полумрака). Така че запитах:

— Какво ще кажете да се заема с ръката й?

— Страхотно, давай.

Така и направих, като легнах напълно облечен на пода и започнах да целувам първо дланта й, после китката, след това нагоре по тялото, а тя се смееше и почти крещеше от удоволствие — всички работехме по нея. Цялото ми спокойно будистко въздържание отиваше по дяволите.

— Смит, нямам вяра на никакъв будизъм или каквато и да е друга философска или социална система, които отричат секса — каза сериозно Джефи, след като вече беше свършил и седнал гол, с кръстосани крака, си свиваше цигара „Бул Дърам“ (което правеше като част от „простия“ си начин на живот).

Накрая всички бяхме голи и весело пиехме кафе в кухнята, а Принсес лежеше на една страна на пода, прегърнала с ръце коленете си, а после двамата с нея взехме гореща вана, чувайки как в другата стая Алва и Джефи обсъждат дзен-лунатичните оргии на свободната любов.

— Хей, Принсес, какво ще кажеш да го правим всеки четвъртък? — извика Джефи. — Ще го превърнем в редовно мероприятие.

— О, да — изкрещя тя от ваната.

Наистина й харесваше всичко това и ми каза:

— Знаеш ли, имам чувството, че съм майка на всички същества и трябва да се грижа за дечицата си.

— Самата ти си толкова млада и красива.

— Но аз съм прастарата майка на Земята. Аз съм бодхисатва.

Тя беше леко откачена, но когато я чух да казва „бодхисатва“, осъзнах, че тя иска да бъде велик будист като Джефи, но тъй като беше момиче, единственият начин, по който можеше да го изрази, беше тази игра, която имаше своите традиционни корени в церемонията яб-юм на тибетския будизъм, така че всичко си идваше на мястото.

Алва беше много доволен и горещо подкрепяше идеята за „всеки четвъртък“, а засега и аз бях навит.

— Алва, Принсес казва, че е бодхисатва.

— Разбира се, че е.

— Тя казва, че е майка на всички ни.

— Жените бодхисатва в Тибет и в някои части на древна Индия — каза Джефи — били използвани като наложнички в храмовете, а понякога и в обредните пещери, вследствие на което придобивали големи заслуги и също медитирали. И всички тези мъже и жени медитирали, постели, правили си забавления като нашето, отново се хранели, пиели, говорели, скитали, през дъждовния период живеели във вихари11, а през сухия — на открито, и не си задавали ненужни въпроси около секса, което винаги съм харесвал в източните религии. Нещо, което отдавна изследвам и у индианците у нас… Знаете ли, когато бях малко момче в Орегон, въобще не се чувствах американец с всички онези тесногръди идеали, сексуални репресии и всеобща мрачна и сива вестникарска цензура върху истинските човешки ценности, но когато открих будизма и всичко останало, неочаквано почувствах, че съм живял преди безброй години и сега заради предишни грехове съм понижен до по-жалка форма на съществуване, и кармата ми е била да се родя в Америка, където хората не се забавляват и не вярват в нищо, особено в свободата. Ето защо винаги съм симпатизирал на движенията за свобода, като анархизма на Северозапада, някогашните герои от клането в Еверет и така нататък…

Подхванахме дълги и задълбочени разговори по тези въпроси, накрая Принсес се облече и двамата с Джефи се качиха на велосипедите и си тръгнаха, а ние с Алва седнахме един срещу друг в затъмнената стая.

— Знаеш ли, Рей, Джефи е страшно умен — той действително е най-ненормалният, щур и умен тип, когото някога сме срещали. И това, което ми харесва в него, е, че той е големият герой на Западното крайбрежие — даваш ли си сметка, че съм тук вече две години и все още не бях срещнал някого, когото да си струва да познаваш, или някой, който действително да излъчва интелигентност, и вече бях започнал да губя надежда за тази част на страната. Освен това каква подготовка има само: познания за Далечния изток, Паунд, вземане на пейоте и получаване на визии, планинар и бхикшу — е-хей, Джефи Райдър е великият нов герой на американската култура.

— Шантав е! — съгласих се аз. — Но в него ми харесват и други неща, например тихите му тъжни моменти, когато не говори много…

— Чудя се какво ли ще стане с него в края на краищата.

— Мисля, че ще завърши като Хан Шан, ще живее сам в планините и ще пише стихове върху скалите или ще ги рецитира на тълпите пред пещерата си.

— А може би ще отиде в Холивуд и ще стане кинозвезда, както ми каза онзи ден: „Алва, знаеш ли, никога не ми е минавало през ум да стана кинозвезда, още не съм опитал, а мога да направя всичко“, и аз му вярвам, че може да направи всичко. Видя ли как беше накарал Принсес да се увие около него?

— И още как.

По-късно, когато Алва вече си бе легнал, аз седнах под дървото на двора и гледах звездите или затварях очи, за да медитирам, опитвайки се да възвърна нормалното си състояние.

Алва явно също не можеше да заспи, излезе, легна по гръб в тревата, загледан в небето, и каза:

— Големи бухнали облаци се носят в тъмнината, там горе, това ме кара да осъзная, че живеем на реална планета.

— Затвори си очите и ще видиш много повече неща.

— О, въобще не те разбирам! — каза кисело той.

Винаги се дразнеше от лекцийките ми върху самадхи екстаза — състоянието, което човек достига, когато спре всичко, дори и разума си, и със затворени очи вижда нещо като вечен мегарояк от виеща се електрическа енергия вместо жалките образи и форми на предметите, които в края на краищата са илюзорни. И ако не ми вярвате, върнете се след един билион години и ме опровергайте. Тъй като, какво е времето?

— Не мислиш ли, че е много по-интересно да бъдеш като Джефи, да учиш, да имаш момичета, да се веселиш и наистина да правиш нещо, вместо да седиш така глупаво под дърветата?

— Не — казах уверено аз, а знаех, че и Джефи би се съгласил. — Джефи просто се забавлява в празнотата.

— Не мисля.

— Обзалагам се, че е така. Следващата седмица ще се качим с него в планината и след това ще мога да ти кажа дали съм прав.

— Е — въздъхна той, — колкото до мен, аз ще продължавам да бъда Алва Голдбук и да вървят по дяволите всички тези будистки глупости.

— Някой ден ще съжаляваш. Защо не искаш да разбереш това, което се опитвам да ти кажа: чрез шестте си чувства ти се залъгваш да мислиш не само че действително ги притежаваш, но и че чрез тях осъществяваш връзка с един реален външен свят. Ако не бяха очите ти, нямаше да ме виждаш. Ако не бяха ушите ти, нямаше да чуваш този самолет. Ако не беше носът ти, нямаше да можеш да подушиш аромата на джоджен. Ако не беше езикът ти, нямаше да различаваш вкуса на нещата. Ако не беше тялото ти, нямаше да усетиш Принсес. Не съществуваме нито аз, нито самолетът, нито разумът, нито Принсес, нито каквото и да било друго, а ти, за бога, нима наистина искаш да продължаваш да се залъгваш всяка минута от живота си?

— Да, това е всичко, което искам, и съм благодарен на Бога, че нещо е произлязло от нищо.

— Ами трябва да ти съобщя, че е точно обратното — нищо е произлязло от нещо и това нещо е Дхармакая, въплътеният Истинен Смисъл, а нищото е всичко наоколо и празните ни бръщолевици. Лягам си.

— Ами понякога съзирам проблясък в това, което се опитваш да кажеш, но повярвай ми, получавам повече сатори от Принсес, отколкото от думи.

— Но това е сатори на глупавата ти плът, развратнико.

— Осланям се на спасителния живец.

— За какъв живец говориш?

— О, хайде да зарежем всичко това и просто да живеем!

— Глупости, когато мислех като теб, Алва, бях също толкова окаян и ненаситен, колкото си ти сега. Всичко, което искаш, е да хукнеш навън и да се чукаш, да се скапваш, да те преебават, да станеш болен и стар и да те фраска самсарата12 ти, вечно възвръщаща се шибана плът, и, бих казал, че си го заслужаваш.

— Това не е много мило. Всички наоколо са нещастни и се опитват да преживяват с това, което имат. Твоят будизъм те е направил подъл, Рей, и дори те кара да се страхуваш да се съблечеш за една обикновена здравословна оргия.

— Е, накрая го направих, нали?

— Да, но с триста зора. Уф, хайде да забравим.

Алва си легна, а аз затворих очи и си помислих: „Мисленето е спряло“, но тъй като си го мислех, никакво мислене не беше спряло, но ме обля вълна на радост, защото осъзнах, че цялото това смущение беше просто една илюзия, която вече свърши, и нямаше защо да се тревожа, тъй като аз не бях „аз“, и се помолих Бог или Татагата да ми даде достатъчно време, разум и сила, за да мога да кажа на хората това, което знам (което дори не бих могъл да направя вярно сега), така че те да го научат и да прогонят отчаянието. Старото дърво се извисяваше замислено и тихо над мен като живо същество. Чух една мишка да прохърква в градинските бурени. Покривите на Бъркли приличаха на окаяна жива плът, заслоняваща опечалени призраци от вечните небесата, пред които те се страхуваха да се изправят. Когато си легнах, вече не мислех за Принсес и не я желаех, нито ме засягаше нечие неодобрение, а бях щастлив и спах добре.