Бродягите на Дхарма

19

Всички искаха да спя на кушетката във всекидневната до уютно бумтящата нафтова печка, но аз настоявах да ми приготвят задната веранда (както някога), да разтворят широко шестте й прозореца, които гледаха към пустеещата през зимата памукова плантация и боровите дървета отвъд нея, а аз щях да разпъна добрия стар спален чувал върху канапето и да се насладя на непорочния сън на зимните нощи, заровил глава в топлия мек найлон. След като другите си легнаха, си облякох якето, сложих си ушанката, железничарските ръкавици и найлоновото пончо и тръгнах през огряната от луната памукова плантация като забулен монах. Земята беше покрита със сребрист скреж, от който паметниците в старото гробище надолу по пътя проблясваха в тъмнината. Покривите на близките фермерски къщи приличаха на бели снежни плочи. Прекосих набраздената памукова плантация, следван от Боб — едър птичар, малката Сенди, която беше собственост на Джойнърс, дето живееха надолу по пътя, и още няколко бездомни кучета (всички кучета ме обичат), и стигнах до гората. Миналата пролет тук бях прокарал пътечка от постоянно ходене да медитирам под любимото ми младо борче. Все още я имаше. Официалният ми вход към гората също си беше на мястото — това бяха два млади бора близнаци, които се изправяха като стълбове на портал. На това място винаги се покланях, събирах молитвено ръце и благодарях на Авалокитешвара за привилегията да бъда тук. След като го направих, поведох посребрения от лунната светлина Боб право към моето борче, под което все още си седеше сламеното ми ложе. Разстлах отгоре пончото и седнах да медитирам.

Кучетата медитираха прави. Бяхме абсолютно безмълвни. Осветената от луната местност бе скована от лед и тишина, не се чуваше дори изшумоляване на заек или пращене от прекършена от мечка клонка. Абсолютна благословена ледена тишина. Случаен кучешки лай долиташе откъм Сенди Крос, на пет мили оттук. Едва-едва се различаваше бученето на големите камиони, движещи се по шосе 301 на около дванадесет километра от градчето и, разбира се, от време на време се долавяше далечният тътен на пътническите и товарните влакове, движещи се на север и на юг, към Ню Йорк и Флорида, по Атлантическата крайбрежна линия. Благословена нощ. Веднага изпаднах в пълен, лишен от мисли транс, отново усетих — „Мисленето е спряло“, и въздъхнах, защото повече не трябваше да мисля, почувствах как цялото ми тяло потъва в истинско блаженство — напълно отпуснато и в мир с целия ефимерен свят на мечтите и съкровения им акт. През съзнанието ми прелитаха и всевъзможни мисли като: „Ако някой върши добро в пустошта, то това има много по-голяма стойност от всички храмове, които човечеството издига.“ Пресегнах се, потупах стария Боб и той ме погледна доволен. „Всички преходни създания като мен и тези кучета се раждат и умират бързо и без да притежават собствена същност, о, Боже, и затова ние просто не съществуваме. Колко странно, колко подобаващо и добро за нас! Колко ужасно би било, ако светът беше реален, тъй като, ако беше реален, щеше да е безсмъртен.“ Найлоновото пончо, като прилепнала по мен палатка, ме предпазваше от студа и аз седях дълго, почти час, с кръстосани крака в студената среднощна гора. После се върнах у дома, сгрях се на огъня във всекидневната, докато другите спяха, мушнах се в спалния чувал на верандата и заспах. На другия ден беше Бъдни вечер.

Нощта преди Коледа я прекарах с бутилка вино пред телевизора, гледайки празничните предавания и среднощната литургия от катедралата „Св. Патрик“ в Ню Йорк със службата на епископите, осенените лица, паството и свещениците с белоснежните дантелени одежди, застанали пред величествения олтар, който, както ми се стори, не беше и наполовина тъй чудесен, колкото сламената ми постеля под младото борче. После, в полунощ, превъзбудените млади родители — сестра ми и зет ми, сложиха подаръците под елхата и в този акт имаше нещо, което засенчваше цялата слава на Пресветия Бог на Римокатолическата църква и всичките му свещенослужители. „И все пак, помислих си, Августин е бил кастриран, а Франциск малоумен.“ Нашият котарак Дейви неочаквано ме благослови, милият, като скокна в скута ми. Взех Библията и седнал край топлата печка, прочетох на светлината на огъня откъс от Свети Павел: „Нека стане глупак, за да бъде мъдър“, сетих се за добрия мил Джефи и ми се прииска тази вечер да сме заедно, „бити сте вие, обогатихте се вече, казва свети Павел, царувате вече. Светите ще съдят света.“ А после следваше изблик на великолепна поезия, по-прекрасна от всичко, което би могло да се чуе по разни четенията и поетически Ренесанси на Сан Франциско: „Храната е за стомаха, и стомахът за храната; но Бог ще унищожи и нея и него.“

„Да, помислих си, прескъпо ни излизат простосмъртните ни развлечения…“

Тази седмица бях сам вкъщи, майка ми трябваше да замине за Ню Йорк за някакво погребение, а другите работеха. Всеки следобед отивах с кучетата в боровата гора, четях, учех и медитирах под приятно греещото от юг зимно слънце, а привечер се прибирах и приготвях вечеря за всички. Направих си също баскетболен кош и при залез-слънце играех баскетбол. Нощем, след като другите си легнеха, се връщах в гората независимо дали небето беше обсипано със звезди или трябваше да се крия под пончото от дъжда. Гората ме приемаше добре. Забавлявах се, като пишех, кратки стихчета тип Емили Дикинсън, като например: „Огън запали, негодник прогони, няма разлика, нали?“, или „Земята щом поеме диненото семе, ражда ново племе, пребогато пак на семе.“

„Нека има вечер щастие и наслади“, молех се нощем в гората. Измислях все по-нови и по-добри молитви. Както и още стихове. Например, когато заваля снегът, написах: „Не чест е мигът, когато снегът обсебва ни в бяло божествено цяло“, друг път съчиних: „Четири неизбежни неща: 1. Мухлясали книги. 2. Безинтересно естество. 3. Скучно съществуване. 4. Безсмислена нирвана. Това купуваш, о, човече.“ А един скучен следобед, когато нито будизмът, нито поезията, нито виното, нито самотата или баскетболът можеха да помогнат на ленивия ми, но целеустремен дух, написах: „Житейска мъгла! Ех, самота — пълна тъга!“ Една неделна утрин, докато истерични свещеници виеха по каролинското радио, аз наблюдавах патиците в разкаляната нива отвъд пътя и написах: „Нека бъдат благословени всички кратковременни червеи във вечността и патиците, които ги ядат… това е твоята неделна проповед.“ Веднъж в съня си чух думите: „Болката е стенание на наложница.“ А Шекспир би казал: „О, моя вяра, потънала в един смразяващ звук.“ Веднъж след вечеря, докато пресичах студения, ветровит и потънал в тъмнина двор, неочаквано се почувствах ужасно потиснат, хвърлих се на земята и извиках:

— Умирам!

Бях усетил, че вече няма какво да правя в мразовитата самота на тази сурова и неприветлива земя, но веднага ефирното блаженство на просветлението погали клепачите ми и аз се стоплих. Осъзнах, че това е истината, която Роузи сега знаеше, която знаеха всички мъртви — баща ми, брат ми, починалите ми вуйчовци, братовчеди и лели, истината, която узнават само напусналите този свят и която се намира под дървото на Буда, както и под кръста на Христос. Повярвай, че светът е ефимерно цвете, и ще живееш. Аз го знаех! Знаех също, че съм най-лошият бродяга на света. Но диамантената светлина беше в очите ми.

Котаракът, старият чревоугодник, мяукаше пред хладилника. Нахраних го.