Бродягите на Дхарма

17

Трябваше да измина всичките двадесет и пет мили до Ривърсайд, за да се измъкна от лосанджелиския смог; тук небето беше ясно. За моя най-голяма изненада, докато влизах през един мост в градчето, забелязах красиво пресъхнало речно корито, покрито с бял пясък, в чиято среда едва се процеждаше малка вадичка. Търсех удобно място, където за първи път да къмпирам на открито и да изпробвам новите си идеи. Но на знойната автобусна спирка един негър ме видя с раницата, дойде при мен, като се представи, че е наполовина мохок19, и когато му разкрих, че смятам да се върна и да пренощувам в речното корито, ми каза:

— Не, господине, не можете да го направите, ченгетата в този град са най-заядливите в целия щат. Ако ви видят там, веднага ще ви приберат. И аз искам да пренощувам на открито, но е противозаконно.

— Това не е Индия, нали — казах огорчен, но все пак тръгнах да опитам. Същата работа като с ченгето в разпределителната станция в Сан Хосе — въпреки че беше незаконно и се опитваха да те хванат, не ти оставаше нищо друго, освен да го направиш и да се криеш. Стана ми смешно, като си помислих какво би се случило, ако бях Фуке, китайският мъдрец от девети век, който постоянно обикалял страната, звънейки със звънчето си. Според едно мое видение единствената алтернатива на това да спя на открито, да се возя нелегално в товарни вагони и да правя това, което искам, беше просто да седя със стотина други пациенти пред хубав телевизор в някоя лудница, където биха могли да ни „наглеждат“. Влязох в един супермаркет и купих концентрат от портокалов сок, сирене „империал“ и черен хляб, с които щях да си направя хубава вечеря, а на другия ден сутринта смятах да хвана стоп от обратния край на града. Видях много патрулки, а ченгетата вътре ме оглеждаха подозрително: пригладени, добре заплатени мъже, каращи чисто нови коли, снабдени със скъпи радиопредаватели, които бяха нащрек разни бхикшу да не нощуват по горичките.

Когато излязох от града, се огледах внимателно, за да се уверя, че отникъде не идва патрулка, и потънах в горичката. Трябваше да си пробия път през гъст храсталак, тъй като не ми се занимаваше да търся някоя скаутска пътека. Бях се насочил право към златните пясъци на речното корито, които виждах пред себе си. Над гъсталака минаваше мост и никой не можеше да ме види, освен ако не спреше и не погледнеше през парапета. Като някакъв престъпник си проправих път през гъстите чупливи вейки, измъкнах се изпотен от тях и продължих тежко, нагазил до глезените във вода, а когато намерих едно хубаво местенце в нещо като бамбукова горичка, не се реших да си запаля огън, докато не се стъмни и нямаше опасност някой да види тънката струя пушек, като същевременно внимавах пламъкът да не се разгори твърде силно. Разпънах пончото и спалния чувал върху накапали шумолящи сухи листа и бамбукови кочани. Жълтите трепетлики изпълваха следобедния въздух с божествен аромат и очите ми се премрежиха от удоволствие. Беше чудесно местенце, ако оставим настрана рева на камионите, минаващи по моста. Все още бях настинал и синузитът ме болеше, но стоях на глава пет минути. Засмях се. „Какво биха си помислили хората, ако ме видеха?“ Но не беше смешно, дори ми стана тъжно, стана ми много тъжно, като предишната нощ в онази ужасна мъгла край телената ограда в индустриален Ел Ей, когато дори малко поплаках. Все пак един бездомник има причини да плаче, всичко в света е насочено срещу него.

Стъмни се. Извадих тенджерата и тръгнах за вода, но трябваше да си проправя път през толкова много шубраци, че когато се върнах в лагера, голяма част от водата се беше разляла. Смесих я с концентрата от портокалов сок в пластмасовия шейкър, разклатих го и получих леденостудено питие, след това намазах сиренето върху хляба и хапнах с удоволствие. „Тази нощ, помислих си, ще спя дълго и непробудно, а преди това ще се моля под звездите Бог да ме доведе до Буда-състояние, когато стана с действията си достоен за това, амин.“ И тъй като наближаваше Коледа, добавих: „Бог да благослови всички, весела и щастлива Коледа в домовете ви и нека ангели ви посетят в тази нощ на великата и истинна звезда, амин.“ А по-късно, докато лежах и пушех върху чувала, си помислих: „Всичко е възможно. Аз съм Бог, аз съм Буда и в същото време съм несъвършеният Рей Смит, аз съм празното пространство, аз съм всички неща. Аз притежавам цялото време в света, за да направя през своите животи това, което трябва да се направи, за да направя това, което е направено, за да направя безвременното правене, вътрешно безкрайно съвършен, защо да плача, защо да се тревожа, съвършен като есенциална мисъл, като мисъл на обелка от банан“ — последното добавих, спомняйки си с усмивка моите приятели поети дзен-лунатици и бродяги на Дхарма от Сан Франциско, които започваха да ми липсват. Добавих и една малка молитва за Роузи.

„Ако беше жива и можеше да дойде тук с мен, навярно щях да й кажа нещо, което да й помогне. Може би просто щях да правя любов с нея, без да й кажа нищо.“

Дълго медитирах с кръстосани крака, но грохотът на камионите ми пречеше. Скоро звездите изгряха и малкият ми индиански огън им изпрати тънка струя пушек. Около единадесет се мушнах в спалния чувал и спах добре, ако оставим настрана бамбуковите кочани под листата, които ме караха да се въртя през цялата нощ. „По-добре да спиш в неудобно легло свободен, отколкото в удобно, но несвободен.“ Измислях си всевъзможни подобни поговорки. С новата си екипировка бях започнал нов живот — истински чувствителен Дон Кихот. Събудих се освежен, първо медитирах, а след това си измислих малка молитва: „Благославям ви, живи създания, благославям ви в безкрайното минало, благославям ви в безкрайното настояще, благославям ви в безкрайното бъдеще, амин.“

Тази малка молитва ме развесели и ободри и след като си опаковах багажа, се запътих към водата, която се стичаше от една скала от другата страна на шосето — възхитителна изворна вода, от която пих и си измих зъбите и лицето. Вече бях готов за трите хиляди мили автостоп до Роки Маунт, Северна Калифорния, където ме очакваше майка ми и навярно в този момент миеше чиниите в милата си вехта кухничка.