Бродягите на Дхарма

9

Продължихме нагоре и аз бях безкрайно очарован от онази нетленност, която излъчваше пътеката сега, в ранния следобед, от вида на тревистия склон, който изглеждаше сякаш забулен в древен златен прашец, а бръмбарите бръмчаха около скалите и вятърът простенваше в трептяща мараня около нагорещените камъни; от това как неочаквано пътеката се скриваше под хладната сянка на високи дървета и я обгръщаше мрак. От това, че езерото под нас скоро заприлича на езеро-джудже с онези черни дупки-кладенци, които все още се виждаха ясно; от гигантските сенки на облаците върху повърхността му и от тъжния, лъкатушещ в далечината път, по който се връщаше клетият Морли.

— Виждаш ли някъде долу Морл?

Джефи дълго гледа.

— Виждам малко облаче прах, може би е той и се връща насам.

Струваше ми се, че вече съм виждал древния следобед на тази пътека — от камъните в ливадата и китките вълчи боб до неочакваните срещи с бучащият поток, с неговите изпръскани дънери-мостове и подводната му зеленина — всичко това ме караше да изпитвам някаква неописуема тъга, сякаш съм живял преди и съм ходил по тази пътека при подобни обстоятелства с приятел бодхисатва, но може би при някакво по-важно пътуване; изведнъж ми се прииска да легна край пътеката и да си спомня всичко. За това са виновни дърветата, те винаги изглеждат като нещо познато и отдавна изгубено, като образа на отдавна починал роднина, като стар сън, като мотив от забравена песен, носещ се над водата, но най-вече като златната нетленност на отминало детство или отминала зрялост, а самият живот, смъртта и тъгата, просъществували милиони години, както и облаците, плуващи по небето, сякаш потвърждават (със собствената си тъжна фамилиарност) това чувство. Изпаднах в някакъв унес, около мен проблясваха спомени, бях потен и уморен и ми се прииска да заспя в тревата и да сънувам. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече се уморявахме, и сега, като двама истински алпинисти, ние вече не разговаряхме, а и не изпитвахме нужда, бяхме щастливи; всъщност Джефи дори го отбеляза, извръщайки се към мен след половинчасово мълчание:

— Ето така обичам, когато влезеш в ритъм, вече не изпитваш нужда да говориш, сякаш сме животни и общуваме по телепатия.

Така, погълнати от собствените си мисли, ние крачехме нагоре. Джефи напредваше с онази чаплинова походка, за която вече споменах, а аз намерих верния си ритъм — къси крачки, с които бавно и търпеливо напредвах нагоре с една миля в час, така че винаги бях на тридесет ярда зад него, и когато искахме да кажем някое хайку, просто си го извиквахме. Много скоро пътеката свърши и ние навлязохме в неповторимо приказна ливада с красиво езерце, а оттам нататък, докъдето стигаше погледът, се виждаха само морени.

— Единственият знак, по който отсега нататък ще познаваме пътя, са „патиците“.

— Какво е това?

— Виждаш ли онези морени?

— Дали виждам онези морени! Боже милостиви, виждам пет мили само морени, чак до онази планина там горе.

— Виждаш ли купчинката камъни върху онази морена до бора? Това е „патица“, оставили са я други алпинисти, а може да съм я направил и самият аз през четиридесет и четвърта, не съм сигурен. Отсега нататък ще скачаме от морена на морена и ще си отваряме очите за „патици“, и така ще знаем горе-долу накъде да вървим. Но иначе, разбира се, ние знаем в каква посока да се движим — зад онази голяма скала, изправила се там горе, е платото.

— Платото? За бога, да не искаш да кажеш, че това не е върхът на планината?

— Разбира се, че не е, горе ни чака плато, после сипей и още морени, преди да стигнем до планинско езеро, не по-голямо от това, след което започва последното изкачване — над хиляда почти отвесни фута, момчето ми, до върха на света, откъдето ще видиш цяла Калифорния и части от Невада, а вятърът ще те пронизва направо през панталоните.

— Ау… И колко време ще ни отнеме всичко това?

— Ами единственото, на което можем да се надяваме за днес, е да стигнем до онова плато и там да лагеруваме. Аз го наричам плато, въпреки че то си е просто малка плоскост между възвишенията.

Пътеката свършваше на такова красиво местенце, че аз казах:

— Хей, я виж това…

Приказна поляна с борове в единия край, езерцето, чистият и свеж въздух, забързаните в следобеда златисти облаци…

— Защо просто не спим тук тази нощ, мисля, че никога не съм виждал по-красиво място.

— Мястото не е подходящо. Страхотно е, разбира се, но когато се събудим утре сутринта, може да заварим три дузини училищни преподаватели на коне да си пържат бекон в задния ни двор. Можеш да си напълно сигурен, че там, където отиваме, няма да има нито едно човешко същество, и ако не е така, да не се казвам Джефи. Може да срещнем само някой и друг алпинист, въпреки че е малко вероятно по това време на годината. Всеки момент може да завали сняг. Ако това стане тази нощ, с нас е свършено.

— Ами тогава да се сбогуваме, но хайде преди това да си починем тук, да пийнем малко вода и да се насладим на тази чудна поляна.

Бяхме уморени, но се чувствахме страхотно. Изтегнахме се в тревата и отдъхнахме, след което си разменихме раниците, качихме ги на гръб и тръгнахме с нови сили. Тревата свърши почти веднага и започнаха морените. Покатерихме се на първата и започнахме да скачаме от една на друга, като постепенно се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре по осемкилометровата долина, която ставаше все по-стръмна, а огромни зъбери от двете й страни образуваха нещо като стени, така че ни се струваше, че горе, близо до голямата канара, ще ни се наложи да се катерим по камъните.

— А какво има зад онази канара?

— Висока трева, храсти, разпръснати скали, чудни криволичещи поточета, по които има лед дори и следобед, отделни преспи сняг, огромни дървета и една морена, голяма почти колкото две бараки като тази на Алва, поставени една върху друга, която е леко наклонена и образува нещо като вдлъбнатина, където можем да лагеруваме и да запалим голям огън, който ще се заслонява от скалата. След това тревата и дърветата свършват. Това е на около три хиляди метра височина.

С гуменките на мен ми беше много лесно да скачам пъргаво от морена на морена, но скоро забелязах колко грациозно правеше това Джефи — той се придвижваше леко по камъните, понякога с бавна танцова стъпка, като скокваше наляво и надясно и пак наляво и надясно, известно време го следвах стъпка по стъпка, но скоро разбрах, че за мен е по-добре просто спонтанно да си избирам морени и да си създам собствен танц.

— Тайната на този вид изкачване — каза той, — е дзен. Не мисли. Просто си скачай. Това е най-лесното нещо на света, по-лесно е дори от ходенето по равна земя, което е монотонно. Хитри малки препятствия се появяват на всяка крачка, но ти въобще не се двоумиш и вече се намираш върху друг камък, който си избрал без някаква особена причина, точно като дзен.

Както си и беше.

Сега не говорехме много. Мускулите на краката ни се умориха. Около три часа се изкачвахме по тази безкрайна долина. Следобедът преваляше, светлината стана кехлибарена, сенките на сухите камъни падаха зловещо, при все това, вместо да плашат, те отново пораждаха онова чувство за нетленност. „Патиците“ бяха поставени така, че се виждаха лесно: като застанеш върху някоя морена и погледнеш напред, веднага съзираш някоя (обикновено два плоски камъка, сложени един върху друг, а понякога и един объл отгоре, за украса) и се насочваш в тази посока. Целта на тези знаци, поставени от всички алпинисти, минали оттук, беше да се спестят няколко мили лутане из огромната долина. Междувременно нашият поток все още беше край нас, но беше станал по-малък и тих, той самият започваше от едно голямо черно петно, което се виждаше ясно в сивата канара, около миля по-нагоре.

Да скачаш с тежка раница от морена на морена, без да падаш, е по-лесно, отколкото изглежда; просто не можеш да паднеш, когато влезеш в ритъм. От време на време поглеждах надолу и с изненада виждах колко високо сме се изкачили, и съзирах появилите се на хоризонта очертания на далечни планини. Красивата местност, където свършваше пътеката, сега приличаше на малка долчинка от Арденската гора. Склонът ставаше все по-стръмен, слънцето червенееше и скоро започнах да забелязвам преспи сняг в сянката на някои морени. Стигнахме до едно място, където канарата сякаш надвисваше над нас. В един момент видях Джефи да сваля раницата си и заподскачах към него.

— Тук ще оставим багажа си, ще изкачим останалите стотина метра до канарата, ще минем през онази теснина и ще намерим мястото, за което ти говорих. Спомням си го. Всъщност ти можеш да останеш тук, да си починеш или да блъснеш някоя чекия, докато аз пообиколя наоколо, обичам да се скитам сам.

Става. Седнах, свалих мокрите чорапи и потното бельо, сложих си сухи, кръстосах крака и в продължение на половин час почивах и си тананиках — много приятно занимание, тогава Джефи се върна и каза, че е намерил лагера. Мислех, че дотам ще стигнем след кратка разходка, но ни отне около час да скачаме по стръмните морени, да заобикаляме някои от тях, докато достигнем равнището на платото, и там по равната трева да изминем горе-долу стотина метра до извисилата се над боровете огромна сива скала. Тук природата беше великолепна — преспи сняг се топяха в тревата, бълбукаха поточета, от двете страни се издигаха огромни и смълчани скалисти планини, духаше вятър и разнасяше аромат на пирен. Прекосихме едно чудесно поточе, дълбоко около педя, с кристалночисти, прозрачни води и стигнахме до огромната скала. Тук имаше обгорели стари пънове, останали от биваците на други алпинисти.

— А къде е планината Матерхорн?

— Оттук не можеш да я видиш, но — Джефи посочи нагоре по продължението на дългото плато към покрита със сипей клисура, която извиваше надясно — като изминем около две мили нагоре по онази клисура, ще стигнем до подножието й.

— Хей, това ще ни отнеме още цял ден!

— Не и когато вървиш с мен, Смит.

— Добре, Бързоходко, аз съм навит.

— Добре, Смити, а какво ще кажеш сега да се отпуснем, да си починем и да приготвим вечерята, докато чакаме стария Морли?

Извадихме нещата от раниците, пушихме и си почивахме. Сега планините, тоест скалите, започнаха да придобиват розови оттенъци, те представляваха просто твърда маса, покрита с атомите прах, натрупали се отгоре й от незапомнени времена. Действително се страхувах от тези нащърбени чудовища, обградили ни от всички странил надвиснали над главите ни.

— Толкова са тихи! — казах.

— Да, човече, знаеш ли, за мен планината е един Буда. Помисли си само за търпението им — стотици хиляди години те седят абсолютно безмълвни, сякаш в тази тишина се молят за всички живи същества и просто ни чакат да спрем с нашите глупости и тревоги.

Джефи извади китайски чай и изсипа част от него в тенекиено канче, междувременно беше запалил огън, малък, тъй като слънцето все още не се беше скрило, постави дълга пръчка над пламъка, закрепи я здраво с няколко големи камъка и закачи на нея чайника; много скоро водата завря, той я изля димяща в канчето и ние си сипахме чай в тенекиените чаши. Аз бях донесъл водата от потока, тя беше чиста и студена като сняг и проблясваше като небесен кристал. Затова чаят беше несравним — най-чистият и утоляващ жаждата чай, който съм пил през живота си, такъв чай те кара да искаш още и още, действително утолява жаждата и разлива топлина в стомаха ти.

— Сега вече можеш да разбереш азиатската страст към чая — каза Джефи. — Спомняш ли си онази книга, за която ти говорих — първата глътка е удоволствие, втората — радост, третата е спокойствие, четвъртата — лудост, а петата — екстаз.

— Спомням си, приятелю.

Скалата, край която лагерувахме, беше цяло чудо. Висока беше десетина метра и също толкова широка — почти идеален куб, извити дървета образуваха над нея свод и надничаха към нас. Беше наклонена напред и под нея се образуваше вдлъбнатина, така че ако завалеше, щяхме отчасти да се скрием.

— Как е попаднал тук този огромен кучи син?

— Вероятно е останал от отстъпващия ледник. Виждаш ли онази заснежена област?

— Да.

— Това е, което е останало от ледника. Дали е така или пък тя се е претърколила тук от някаква незнайна предисторическа планина, ние няма как да разберем, а може просто да се е приземила на това място, когато самата девствена планинска верига е изскочила от Земята по време на юрския катаклизъм. Тук горе не е като да седиш в някоя чайна в Бъркли, Рей. Тук е началото и краят на света. Виж всички тези търпеливи Буда, които ни наблюдават безмълвни.

— И ти идваш тук сам…

— И оставам със седмици точно като Джон Мюър, бродя сам наоколо, като следвам кварцови жили, бера букети цветя за лагера си или просто се разхождам гол, пея, приготвям си храна и се смея.

— Трябва да ти призная, Джефи, ти си най-щастливият и велик образ на света. Наистина се радвам, че научавам всички тези неща. Това място ме кара също така да се чувствам благочестив, искам да кажа, абе имам си една молитва, не съм ли ти казвал за нея?

— Каква молитва?

— Сядам и изброявам всичките си приятели, роднини и врагове един по един, без да тая нито гняв, нито благодарност, нито каквото и да е, и казвам така: „Джефи Райдър — също празен, също заслужаващ любов, също един бъдещ Буда“, после преминавам на някой друг, например: „Дейвид О. Селзник — също празен, също заслужаващ любов, също един бъдещ Буда“, въпреки че не използвам имена като Дейвид О. Селзник, а само имена на хора, които познавам, защото, когато кажа думите „също един бъдещ Буда“, искам да си представям очите на човека; например вземи Морли и сините му очи зад очилата, когато си помислиш: „също един бъдещ Буда“, ти си представяш тези очи и изведнъж действително виждаш мистичната вътрешна чистота и истинността на бъдещото му превъплъщение в Буда. След това си представяш очите на своите врагове.

— Това е страхотно, Рей — и Джефи си извади бележника, и си записа молитвата, като клатеше учудено глава. — Това е наистина, ама наистина страхотно. Ще уча на тази молитва монасите, които срещна в Япония. Ти си напълно в ред, Рей, единственият ти проблем е, че не си се научил да идваш на такива местенца, оставил си светът да те удави в своите лайна и си се ядосвал… въпреки че, както казах, сравненията са нещо отвратително, но това, което си говорим сега, е истина.

Той извади булгура, изсипа в него две опаковки сушени зеленчуци и сложи всичко това в тенджерата, за да е готово за варене, когато се стъмни. Започнахме да се ослушваме за йоделите на Хенри Морли, но те не се чуваха отникъде. Постепенно започна да ни обзема безпокойство.

— Проблемът, дявол да го вземе, е в това, че ако той падне от някоя морена и си счупи крака, няма да има кой да му помогне. Опасно е… аз се оправям сам, но съм доста добър, аз съм си планинска коза.

— И мен ме притеснява, по дяволите, дано скоро да се появи. Хайде да се поразходим наоколо — ще гризем снежни топки, ще пием вода и ще чакаме.

Така и направихме — проучихме горния край на равното плато и се върнахме. Слънцето вече се беше скрило зад западните скали, извисяващи се над нашата долина, и беше станало по-тъмно, по-розово и по-студено, различни нюанси на мораво бяха започнали да се прокрадват по зъберите. Небето беше дълбоко. Появиха се две-три бледи звезди. Неочаквано чухме далечно „Ойларипи“, Джефи скочи, покатери се на една морена и извика: „Хуу, хуу, хуу!“ Йоделът се повтори.

— Колко е далеч?

— Боже, ако се съди по звука, той все още не е започнал да изкачва морените. Дори не е стигнал до тях. Няма да успее тази нощ.

— Какво ще правим?

— Хайде да се качим на канарата, ще седнем на ръба й и ще го упътваме. Ще вземем фъстъците и стафидите, ще ги дъвчем и ще чакаме. Може да не е чак толкова далеч, колкото си мисля.

Покатерихме се на носа на канарата, оттам се виждаше цялата долина, Джефи седна с кръстосани крака в поза „лотос“ върху един камък, извади дървената си броеница-амулет и започна да се моли. Тоест просто държеше броеницата в отпуснатите си ръце, като палците му се докосваха, и гледаше право напред, съвършено неподвижен. Аз седнах както можах върху друг камък и двамата безмълвно медитирахме. Само че аз го правех със затворени очи. Тишината беше като неистов тътен. Околните скали не позволяваха звукът на потока — бълбукането и тихият му ромон — да достига до нас. Чухме още няколко меланхолични йодела и им отговорихме, но сякаш всеки следващ път те все повече се отдалечаваха. Щом отворех очи, виждах, че розовината е станала по-морава. Звездите започнаха да проблясват. Изпаднах в дълбока медитация, почувствах, че планините действително са Буда и са наши приятели, облада ме особеното чувство, че е странно, дето има само трима души в цялата тази огромна долина — мистичното число три. Нирманакая, Самбхогакая и Дхармакая. Помолих се за сигурността и всъщност за вечното щастие на бедния Морли. По едно време си отворих очите, видях неподвижния като скала Джефи и ме напуши смях — той изглеждаше толкова смешно. Но планините, както и Джефи, а впрочем както и самият аз, бяха много сериозни, но всъщност смехът е нещо сериозно.

Беше красиво. Розовината изчезна и настъпи пурпурен мрак, а тътенът на тишината беше като плисък на диамантени вълни, проникващи през влажните ни ушни миди, достатъчни да дарят спокойствие на човек за хиляда години напред. Молих се за Джефи, за бъдещото му щастие и сигурност и за евентуалното му превъплъщение в Буда. Всичко беше абсолютно сериозно, абсолютна халюцинация и абсолютно щастие.

„Скалите са пространство, мислех си аз, а пространството е илюзия.“ В главата ми се въртяха милион мисли. Същото беше и при Джефи. Изуми ме това, че той медитираше с отворени очи. Но най-вече и съвсем по човешки бях смаян от факта, че този удивителен дребосък, който запалено изучаваше източна поезия, антропология, орнитология и всичко, къде-що има в книгите, и бе закоравял пътешественик из планините, можеше неочаквано да извади жалката си, но хубава дървена броеница и тържествено да започне да се моли като старовремски пустинник-светец — нещо, което да се види в Америка с нейните заводи за стомана и летища беше направо изумително. Светът не е толкова лош, когато имаш около себе си хора като Джефи, помислих си аз и се почувствах щастлив. Болката в мускулите и гладът в стомаха ми бяха не по-малко потискащи от заобикалящите ни тъмни скали и от това, че наоколо нямаше никой, който да те утеши с нежни думи и целувки, но дори само фактът, че седях тук, медитирах и се молех за света с един друг искрен млад мъж, беше нещо, заради което си струваше да се родиш, пък макар и само за да умреш, както ще стане с всички ни. Нещо ще произлезе от всичко това по Млечните пътеки на вечността, разстилащи се пред непредубедените ни призрачни очи, приятели. Прииска ми се да споделя с Джефи мислите си, но знаех, че няма смисъл, още повече, че той и без това ги знаеше, а безмълвието е златна планина.

— Ойларипи — извика Морли.

Беше вече тъмно и Джефи каза:

— Е, както изглежда, той е все още далеч. Достатъчно е разумен да си устрои лагер там, където е, така че хайде да се връщаме и да си приготвим вечеря.

— Добре.

Извикахме успокоително няколко пъти „Хуу“ към бедния Морли и приключихме с него за тази вечер. Знаехме, че той наистина е достатъчно разумен. Както се и оказа — когато ни настигна на следващия ден, той ни разказа, че предната вечер си устроил лагер на онази несравнима весела полянка с боровете и езерцето и пренощувал увит в двете одеяла върху надуваемия си дюшек.