Бродягите на Дхарма

13

Когато се събудих на следващия ден, не можех да не си спомня с усмивка как Джефи се беше сгушил предната нощ пред скъпия ресторант, чудейки се дали ще ни пуснат вътре. За първи път го виждах да се страхува от нещо. Смятах, щом се появеше вечерта, да му поговоря за тези неща. Но през онази нощ се случиха много неща. Първо, след като Алва излезе за няколко часа и аз останах да чета сам, неочаквано чух пред бараката шум от велосипед, погледнах и видях Принсес.

— Къде са другите? — попита тя.

— Колко дълго можеш да останеш?

— Ако не се обадя на майка ми, трябва да тръгна веднага.

— Хайде да й се обадим.

— Добре.

Отидохме до бензиностанцията на ъгъла, тя се обади и каза, че ще си бъде вкъщи след два часа; на връщане аз обгърнах с ръка кръста й така, че пръстите ми се впиха в корема й, и тя възкликна:

— О, не издържам!

След което почти се свлече на тротоара, като захапа рибата ми, точно когато една възрастна жена идваше към нас и гневно ни оглеждаше, а щом ни отмина, се вкопчихме един в друг в безумна и дълга страстна целувка под вечерните дървета. Втурнахме се в бараката и тя цял час буквално се мяташе в обятията ми, а Алва влезе точно по средата на последното ни богослужение в чест на бодхисатва. После както винаги се изкъпахме заедно. Беше страхотно да седим в горещата вана, да си бъбрим и да си сапунисваме един на друг гърбовете. Бедната Принсес, тя наистина взимаше всичко прекалено сериозно. Харесваше ми много и затова й съчувствах, дори я предупредих:

— Гледай да не се побъркаш дотам, че да участваш в оргии с по петнадесет типа на някой планински връх.

Джефи дойде след като тя си тръгна, след него се появи Къфлин и неочаквано (имахме вино) в бараката се развихри щур купон. Всичко започна оттам, че с Къфлин се напихме и тръгнахме прегърнати из центъра на града, носейки нова бутилка вино и някакви огромни, ама невероятно огромни цветя, които бяхме откъснали от една градина, крещяхме разни хайку, „Хуу“-та и сатори на всеки, когото срещнехме по улицата, и хората ни се усмихваха.

— Извървели пет мили с голямо цвете — крещеше Къфлин.

Стана ми симпатичен, имаше лъжлив академичен вид или по-скоро беше тантуресто дебел, но беше готин. Посетихме един наш познат, професор от катедрата по английски език на Калифорнийския университет, Къфлин си събу обувките на моравата и, валсирайки, влезе в къщата на изумения човек, всъщност дори малко го поизплаши, въпреки че вече беше доста известен поет. След това, около десет часа, боси, с големите цветя и с бутилките, се върнахме в бараката. Този ден бях получил по пощата стипендия от триста долара, така че казах на Джефи:

— Е, вече научих всичко й съм готов. Какво ще кажеш да ме закараш утре сутринта до Оукланд и да ми помогнеш да си купя раница и всички необходими принадлежности, така че да мога да съм готов за планината.

— Добре, веднага щом стана утре сутринта, ще дойда да те взема с колата на Морли. А сега какво ще кажеш да опитам това вино?

Покрих малката стенна лампа с червената кърпа, наляхме виното, насядахме наоколо и започнахме да бъбрим. Беше нощ на велики разговори. Първо, Джефи започна да разказва за юношеските си години, как през 1948 бил моряк на нюйоркски търговски кораб и се разкарвал с кама на кръста, което учуди двама ни с Алва, след това разказа за момичето, в което бил влюбен и живял с него в Калифорния:

— От нея получавах ерекция, дълга три хиляди мили, дявол да я вземе!

Тогава Къфлин каза:

— Разкажи им за Великата слива, Джеф.

Джефи на часа започна:

— Дзен-учителят Великата слива бил запитан какъв е тайнственият смисъл на будизма и отвърнал: „Папури, върбови реси, бамбукови върхове, ленени нишки“, с други думи, дръж се, момче, екстазът е всеобщ, това е искал да каже, екстазът на разума, светът не е нищо друго освен разум, а какво е разумът? Разумът не е нищо друго освен света, дявол да го вземе. Праотецът Кон казва: „Този разум е Буда.“ Той също така казва: „Никой разум не е Буда.“ Накрая, говорейки за сина си, Великата слива казва: „Сливата е узряла.“

— Ами това е доста интересно — каза Алва, — но Où sont les neiges d’antant?17

— Ами отчасти съм съгласен с теб, тъй като проблемът е в това, че тези хора виждат цветята като в някакъв сън, но дявол да го вземе, светът е реален, Смит, а Голдбук и всички останали се държат, сякаш е илюзия, глупости, сякаш самите те са халюцинации или точици. Болката, любовта, опасността — всички тези неща ни напомнят, че съществуваме реално, не е ли така, Смит? Както когато се беше изплашил на онази издатина.

— Да, беше си съвсем реално.

— Ето защо хората, които живеят на границата с истинската природа, са винаги герои, те винаги са били и моите истински кумири и ще си останат такива. Те са постоянно нащрек в действителността, която може да се окаже колкото реална, толкова и нереална, пък и какво значение има? В Диамантената сутра се казва: „Не си изграждай определена представа нито за реалността на съществуването, нито за неговата нереалност“, или нещо подобно. Ще се освободим от прангите и ще срутим пандиза, нека да бъдем свободни.

— Президентът на Съединените щати внезапно става кривоглед и отплува! — провикнах се аз.

— И аншоата на прах ще се превърне — извика Къфлин.

— А Златната порта с ръждиво скърцане ще да отвърне — каза Алва.

— И аншоата на прах ще се превърне — настояваше Къфлин.

— Дай ми една глътка вино. Ух! А-а! — Джефи скокна и продължи: — Чета Уитман, знаете ли какво казва той? „Горе главите, роби, всявайте ужас сред чуждите деспоти“, иска да каже, че това е позицията на Барда, на бардовете дзен-лунатици, поели по старите пустинни пътеки, става дума за свят, пълнен със скитници с раници, бродяги на Дхарма, които отказват да се подчинят на всеобщото правило, че щом консумираш продукти, трябва да работиш за тази привилегия — привилегията да използваш всички онези боклуци, от които и без това нямаш нужда, като хладилници, телевизори, коли или поне лъскави нови коли, модни помади за коса и дезодоранти, както и всички останали глупости, които в крайна сметка само след седмица отиват на бунището. Само че бродягите отказват да ги затварят в системата работа-продукти-консумация, работа-продукти-консумация. Имам видение, в което се осъществява велика революция на раниците — хиляди, дори милиони млади американци скитат с раници на гърба, качват се в планините да се молят, разсмиват децата и развеселяват старците, правят младите момичета щастливи, а по-големите — още повече, всички те са дзен-лунатици, които ходят насам-натам, пишат случайно хрумнали им стихове и чрез добротата и странните си, неочаквани постъпки постоянно даряват на всички живи същества видения на вечна свобода. Ето какво ми харесва у вас, Голдбук и Смит, преди вие, момчета, да дойдете от Източното крайбрежие, аз смятах, че то е мъртво.

— А ние мислехме, че Западното е мъртво.

— Вие наистина докарахте свеж полъх тук. Не осъзнавате ли, че чистият юрски гранит на Сиера Невада, редките високи борове от времето на последния ледников период и езерата, които видяхме тези дни, са едни от най-ярките символи на тази земя? Помислете само колко действително велика и мъдра би била Америка, ако цялата тази енергия, изобилие и пространство се съсредоточат в Дхарма.

— Уф — обади се Алва, — писна ми от тази Дхарма.

— Хо! Това, от което имаме нужда, е едно подвижно дзендо, където всеки стар бодхисатва да може да скита от едно място на друго и винаги да знае, че има местенце, където може да пренощува сред приятели и да си свари качамак.

— „Момчетата доволни бяха и останаха за вечерта, а Джак свари им качамак в чест на старата врата“ — изрецитирах аз.

— Какво е това.

— Това е едно мое стихотворение: „Момчетата седяха в тихата дъбрава и приказка за ключовете Бъди тъй подхвана: «Момчета, мили мои, Дхарма е врата… ключове различни има, ала една е тя, тъй както за пчели безброй един е, привличащ ги о всякъде, пчелинът. Чуйте моя разказ, ще ви предам слова, които чул съм нявга, в древни времена. На вас, непосветени, с пропити от вино венци, ще ви го кажа кратко, като напивка сладка и като буен огън под божествени звезди. Та, чуйте ме сега и щом научите от мен на Буди стари Дхармата, и някой хубав ден с истината закопнеете да седнете ведно, във Юма, Аризона, под някое дърво, не ми благодарете за чутите слова, това е мойта карма, моята съдба. Непреднамерен, разумът твори света, ала оставя му единствен изход във смъртта.»“

— О, но това е твърде песимистично и напомня каша от халюцинации — каза Алва, — въпреки че стъпката си е чист Мелвил.

— Ще си имаме едно подвижно дзендо, където наквасените с вино момчета на Бъди ще могат да дойдат и да се настанят, ще се научат да пият чай, както направи Рей, и да медитират, както трябва да сториш ти, Алва, а аз ще бъда главен монах на дзендото, с един голям буркан, пълен с щурци.

— Щурци?

— Точно така, ще има множество манастири, където приятелите ни ще отиват, за да станат монаси и да медитират, можем да си направим колибарски селища в Сиерите, в Каскадите или дори, както казва Рей, долу в Мексико, където огромни диви тайфи от непокварени свети мъже ще се събират, за да пият; да говорят и да се молят — представете си какви вълни на избавление ще струят от тези нощи. А накрая ще има и жени — съпруги и малки колибки с набожни семейства, както е било едно време при пуританите. Кой твърди, че американските ченгета, републиканците и демократите ще казват на хората какво да правят?

— А за какви щурци говореше?

— За голям буркан, пълен с щурци — Къфлин, сипи ми още едно питие — дълги по два-три милиметра и с големи бели мустачки, които ще развъдя сам — чувствителни малки създания, които, когато пораснат, свирят наистина чудесно. Искам да плувам в реки, да пия козе мляко, да разговарям с монаси, да чета китайски книги, да се шляя из долините и да разговарям с фермери и с техните деца. В дзендото ще имаме седмици за съсредоточаване на мисълта, когато тя ще се опитва да се разпилее като паднала и раздробила се на земята детска играчка, но като добри воини, ние ще я събираме отново със затворени очи, освен, разбира се, ако цялата работа не е погрешна. Чувал ли си най-новото ми стихотворение, Голдбук?

— Не, какво е то?

— Майко на деца, сестро, дъще на болен старец, дево — блузата ти е съдрана, краката ти са голи, ти си гладна, аз съм гладен също, затова вземи таз поема.

— Чудесно, чудесно.

— Искам да карам велосипед в следобедната жега, да нося пакистански кожени сандали, да разговарям разпалено с приятели дзен-монаси с наболи бради и тънки одежди от зебло, искам да живея в златни пагоди, да пия бира, после да си тръгнала отида в голямото оживено азиатско пристанище на Йокохама, пълно с кораби и васали, да се надявам, да работя, да пътувам и да се връщам, да отида в Япония, да се върна в САЩ, да чета Хакуин, през цялото време да стискам зъби и да си налагам самодисциплина, докато не стигна до никъде и не осъзная… не осъзная, че тялото ми и всичко останало отпада, заболява и залинява, и така не разбера най-добре Хакую.

— Кой е Хакую?

— Името му означава Бялата мъглявина, означава този, който живее сред хълмовете оттатък Северната Бяла вода, смятам да отида там. За бога, сигурно е пълно с обрасли с борове стръмни дефилета, бамбукови долини и невисоки канари.

— Ще дойда с теб! (аз).

— Искам да прочета за Хакуин. Той отишъл при този старец, който живеел в пещера, спял наедно с елените и се хранел с кестени, и Хакую му казал да престане да медитира и да мисли за коани, и вместо това да се научи как да заспива и да се събужда — когато заспиваш, му казал той, краката ти трябва да са събрани, да дишаш дълбоко и да съсредоточиш мисълта си в една точка, около четири сантиметра под пъпа, докато не усетиш, че тя се превръща в кълбо от енергия, и не започнеш да дишаш откъм петите си, тогава всичко ти се прояснява и съсредоточено започваш да си повтаряш, че този център, ето тук, е Девствената земя на Амида, центърът на мисълта, а когато се събудиш, трябва да започнеш да дишаш равномерно, леко да се протегнеш и през останалото време да си мислиш същите неща като преди заспиването.

— Ето по такива работи си падам — каза Алва, — това са истински символи. К’во друго му казал?

— Казал му през останалото време да не си затормозява мисълта с нищо, а просто да се храни добре, без да прекалява, и да спи достатъчно, признал му също, че е само на триста години и че чувства, че има сили за още петстотин, за бога, та това ме кара да мисля, че все още трябва да е там горе, ако въобще такъв човек съществува.

— Може пък да е ритнал камбаната! — обади се Къфлин.

— Обзалагам се, че мога да намеря тази пещера в Япония.

— В този свят не може да се живее, но няма къде другаде да се отиде — засмя се Къфлин.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Означава, че столът, на който седя, е лъвски трон, а лъвът обикаля наоколо и реве.

— И к’во реве?

— Реве: „Рахула! Рахула! Лице на славата! Сдъвкана и погълната вселена!“

— Глупости! — извиках аз.

— След няколко седмици отивам в областта Мерин — каза Джефи, — ще обиколя стотина пъти пеша Тамалпе, ще спомогна за прочистването на атмосферата и ще приуча местните духове към звука на сутрата. Какво мислиш, Алва?

— Мисля, че това е една прекрасна халюцинация, но отчасти ми харесва.

— Проблемът ти, Алва, е в това, че не медитираш достатъчно нощем, особено когато навън е студено и е най-подходящо за тази работа, освен това трябва да се ожениш и по щастливия ти, застлан с опърпани рогозки под — като този тук — да се търкалят малки бебета-метисчета, ръкописи, домашнотъкани одеяла и майчино мляко. Купи си къща недалеч от града, живей скромно, от време на време купонясвай из баровете, пиши, скитосвай из хълмовете, научи се да боравиш с триона и да си бъбриш с бабичките, стари глупако, носи им дърва, събирай молитвено ръце в параклисите, получавай свръхестествена благодат, вземай уроци по аранжорство на цветя и си посади хризантеми край вратата, но преди всичко се ожени, за бога, намери си някое приветливо и красиво чувствително момиче, което да не ламти всяка вечер за мартини, но и да не познава единствено тъпите кухненски съдове.

— О — каза доволен Алва, — и какво още?

— Помисли си за лястовиците по оборите и за соколите, кръжащи над полята. Знаеш ли, Рей, вчера и днес преведох още една строфа от Хан Шан, слушай: „Студената планина е къща без стени и без греди, шестте врати отляво и отдясно са отворени, коридор й е синьото небе, стаите са празни и свободни, източната стена се опира о западната, в средата няма нищо. Кредитори не ме безпокоят, студено ли е, паля малък огън, когато гладен съм, варя си зеленчуци, не обичам кулака с големия обор и пасището… сам затвор си той строи, влезе ли веднъж, не може вече да излезе, помисли върху това, то може да се случи и на теб.“

После Джефи взе китарата и запя; после я взех аз и съчиних песничка за бързия влак „Среднощния призрак“, като дърпах струните безразборно, или по-скоро барабанях с пръсти по тях — тан, тан, тан.

— Тази песен е за калифорнийския „Среднощен призрак“, но знаеш ли какво си представям като я слушам, Смит? Горещина, страшна горещина, десетметров бамбук леко се поклаща от слабия ветрец, ужасна жега, отнякъде се дочува как монаси свирят нестройно на флейти, а когато рецитират сутри на фона на отмерения квакиутълски ритъм на барабана и звука от пръчки и звънчета, се получава нещо наподобяващо древни индиански напеви… Същината на нещата ни се изплъзва, момчета, затова нека се върнем в дните, когато мъжете се сродяваха с мечките и разговаряха с бизоните, за бога. Сипете ми едно питие. Та значи гледайте чорапите ви да не са скъсани и обувките ви винаги да са лъснати.

И сякаш това не стигаше, ами и Къфлин, който седеше с кръстосани крака, каза съвсем спокойно:

— Моливи подострете, вратовръзки затегнете, обувките лъснете, копчелъка затворете, зъбите измийте, косата си срешете, пода изметете, боровинков пай хапнете и очите отворете…

— Това с боровинковия пай ми хареса — каза сериозно Алва, допрял с пръст устната си.

— И не забравяйте, че направих всичко, което бе по силите ми, но рододендронът си остана непросветен, мравките и пчелите са комунисти, а тролеите се отегчават.

— А малки япончета в бързия влак пеят „Катеричка рунтавелка, тра-ла-ла“! — провикнах се аз.

— А планините живеят в пълно невежество, така че аз не се предавам, събуйте си обувките и си ги мушнете в джобовете. Сега разбрах всичките ви въпроси, много жалко, дайте ми да пия, mauvais sujet18.

— Не настъпвайте мухльото! — изкрещях пиян.

— Опитай се да го направиш, без да настъпваш мравояда — каза Къфлин. — Не бъди цял живот тъпанар бе, тиквеник с тиквеник. Разбираш ли какво искам да кажа? Моят лъв е сит, аз до него спя.

— О — каза Алва, — иска ми се да мога да запиша всичко това.

Бях смаян, бях направо изумен от невероятната скорост, с която се щураха подобни мисли из заспалия ми мозък. Виното ни опи и ни замая главите. Беше щура нощ. Накрая с Къфлин се сборичкахме, направихме дупки в стените и едва не съборихме малката барака; на другия ден Алва направо полудя. По време на борбата аз едва не счупих крака на бедния Къфлин, а на мен ми се заби една треска доста лошо около сантиметър под кожата и не можах да я извадя почти година след това. Междувременно като някакъв призрак на вратата се появи Морли, носейки два литра кисело мляко, и ни попита дали не искаме да пийнем. Джефи си тръгна около два часа след полунощ и каза, че на сутринта ще се върне да ме вземе за великия ден на пълното ми екипиране. Всичко беше наред с дзен-лунатиците, психиатрията беше достатъчно далеч, за да могат да ни чуят. Но в цялата тази работа имаше нещо мъдро и всеки би се убедил в това, ако някоя нощ се разходи пеша из улиците на предградията — от двете страни се изнизват редици от къщи, трапезариите им са ярко осветени и отвътре се чува монотонният звук на телевизорите, а всички семейства вероятно са насочили вниманието си към едно и също шоу; никой не говори; в дворовете цари тишина; кучетата те лаят, защото чуват човешки стъпки, а не звук от автомобил. Ще ме разберете още по-добре, когато един ден се окаже, че скоро всички хора по света ще започнат да мислят по един и същи начин, а дзен-лунатиците отдавна са напуснали тази земя, смеещи се с прашни устни. Само едно добро нещо бих могъл да кажа за хората, гледащи телевизия, за милионите поклонници на Едното око: докато седят пред него, те не вредят на никого. Но и Джефи не вредеше на никого… Представям си го в бъдеще — крачи гордо с пълна раница на гърба из улиците на предградията, минава край посинелите от светлината на телевизорите прозорци на къщите, самотен притежател на единствените мисли, неподвластни на господин Електрическия ключ. А колкото до мен, може би отговорът се крие в малкото ми стихотворение за Бъди, което продължаваше така: „Кой, кажи ми, си направи с бедните хора жестока шега, като плъхове сити да бродят, сами из пуста земя?“, Монтана Слим запита Бъди и поглед в него прикова, в тоз приятел на мъжете, в леговището на лъва. „Бог нима е полудял и като пиян мерзавец станал, тоз, който даваше преди, уродливо ли се изкриви? Градина даде ти, но суха, с потопа после те заля и неведнъж, уви, удави в кръвта ти цялата Земя. И аз те моля, мой приятелю, но не увъртай, кой, кажи, направи този мръсен номер на всеки — Хари или Дик? А и защо са толкоз подли тез извечни небеса? Каква ли би могла да бъде целта на цялата игра?“ Мислех, че може би най-сетне ще разбера това от бродягите на Дхарма.