Бродягите на Дхарма

23

На сутринта или трябваше веднага да хвана пътя, или никога нямаше да стигна до заветната къщурка в Калифорния. Бяха ми останали около осем долара налични пари. Отидох на магистралата и започнах да стопирам, надявайки се на бърз късмет. Качи ме един търговец.

— Триста и шестдесет дни в годината грее ярко слънце в Ел Пасо, а жена ми току-що купила машина за сушене на дрехи! — каза той.

Откара ме до Лас Крусис, Ню Мексико, прекосих пеша градчето, като следвах шосето, излязох на другия му край, но там видях великолепно голямо старо дърво и реших да сваля раницата и да си почина. „След като мечтата е към своя край, а вече съм почти в Калифорния, то нека поне почина малко под това дърво по обед“, както и направих, като легнах по гръб и дори малко подремнах, щастлив.

После станах, минах по железопътния мост и тогава ме видя един човек, и ме запита:

— Какво ще кажеш да ти плащам по два долара на час, за да ми помогнеш да прекарам едно пиано? — Имах нужда от парите и приех.

Оставихме раницата в гаража му и тръгнахме с малкото му камионче към една къща в покрайнините на Лас Крусис, на чиято веранда бъбреше групичка приятни граждани, а ние с него слязохме от камиона с ръчна количка и уплътнители, изкарахме пианото и разни други мебели, закарахме ги до новата къща на семейството, внесохме ги вътре и работата беше готова. Бяха минали два часа и той ми даде четири долара, после влязох в едно крайпътно ресторантче и хапнах царски, като се заситих за следобеда и за през нощта.

Веднага спря една кола, шофирана от едър тексасец със сомбреро и с бедно младо мексиканско семейство на задната седалка, момичето държеше пеленаче. Той ми предложи да ме откара за десет долара чак до Лос Анжелис.

— Ще ти дам всичките пари, които имам, а те са само четири долара — казах аз.

— Хайде, качвай се, дявол да го вземе.

Той говореше непрекъснато и кара цяла нощ, като прекоси Аризона и калифорнийската пустиня и в девет часа на другата сутрин ме остави в Лос Анжелис на един хвърлей разстояние от железопътния парк, като единствената злополука беше, че бедната дребничка мексиканка разсипа малко бебешка храна върху раницата ми, която беше на пода на колата, и аз сърдито я избърсах. Но бяха приятни хора. Всъщност, прекосявайки Аризона, аз им обясних някои неща от будизма, особено кармата и прераждането, и те изглеждаха доволни от чутото.

— Искаш да кажеш, че ще имаме шанс да се върнем и да опитаме отново? — попита бедният дребен мексиканец, който беше целият бинтован след някакъв побой в Хуарес предишната нощ.

— Така казват.

— Е, дявол да го вземе, когато се родя следващия път, се надявам да не съм този, който съм сега.

Но ако някой наистина имаше нужда от по-добър шанс, това беше едрият тексасец: през цялата нощ разказите му бяха само за това как е набил този и този за това и това и от думите му ставаше ясно, че е претрепал достатъчно хора, за да броди из тексаската земя цяла армия от опечалени, дирещи отмъщение призраци. Обаче беше ясно, че той е просто човек, който обича да послъгва, затова не повярвах и на половината от историите му и около полунощ спрях да го слушам. Сега, в девет часа сутринта, аз отидох до железопътния парк на Ел Ей, купих си евтини понички и кафе в един бар, като седнах на барплота и си побъбрих с бармана италианец, който искаше да знае какво правя с тази голяма раница, после отидох при линиите и седнах в тревата, наблюдавайки как подготвяха влаковете за тръгване.

Горд с това, че съм бил спирач, аз направих грешката да се мотая наоколо с раницата на гърба, като бъбрех със стрелочниците и разпитвах за следващия товарен влак, и тогава неочаквано пред мен се появи огромно младо ченге, в кобура на кръста му се поклащаше пистолет, а цялото беше издокарано като Уайът Ърп или като шерифа на Кучис, то ме изгледа със стоманен поглед през тъмните си очила и ми нареди да напусна района на гарата. После ме проследи с поглед, сложило ръце на хълбоците, докато стигнах до магистралата. Бесен, аз слязох надолу по шосето, прескочих железопътната ограда и известно време лежах в тревата. После седнах, захапах стрък трева и зачаках приведен. Скоро чух сигналната свирка, знаех кой влак е готов за тръгване, стигнах до него, прескачайки разни спрели вагони, метнах се тъкмо когато потегляше и напуснах гарата на Ел Ей легнал по гръб, със стръкче трева в устата, точно пред непримиримия поглед на моя полицай, който беше отново с ръце на хълбоците, макар и по друга причина. В действителност мислено се чешеше по главата.

Беше бавен влак и ме откара до Санта Барбара, където отново отидох на плажа, плувах и си приготвих храна върху голям огън на пясъка, а после се върнах при разпределителната станция дълго време преди да дойде „Среднощния призрак“. Той се състоеше предимно от открити платформи, върху които със стоманени въжета бяха прикрепени ремаркета за трактори. Огромните колела на тези ремаркета бяха застопорени с дървени блокчета. Тъй като винаги когато спях, слагах главата си точно до тези блокове, ако станеше катастрофа, то с мен беше свършено. Но знаех, че ако е писано да умра в „Среднощния призрак“, то така и ще стане. Смятах, че Бог има още работа за мен на Земята. „Призрака“ дойде точно по разписание, покатерих се на една платформа, разпънах спалния чувал под едно ремарке, мушнах обувките си под смачканото на топка палто, вместо възглавница, отпуснах се и въздъхнах. След миг вече летяхме. Сега вече знам защо скитниците го наричат „Среднощния призрак“, тъй като изтощен, в противоречие с всички постулати на здравия разум, аз заспах бързо и се събудих чак когато до мен блестяха светлините от служебните помещения на гарата в Сан Луис Обиспо, ситуацията беше много опасна, влакът беше спрял на неподходящо място. Но наоколо не се виждаше жива душа, беше среднощ, освен това точно когато се пробудих от дълбокия безпаметен сън, далеч напред се чу пропищяването на свирката и ние вече потегляхме — точно като призраци. И аз повече не се събудих чак докато не наближихме сутринта Сан Франциско. Беше ми останал един долар и Гери ме очакваше в бараката. Цялото пътуване беше минало бързо и просветляващо като сън и ето, че се върнах.