Бродягите на Дхарма

8

Поредното невероятно забавяне дойде с решението на Морли да провери дали не може да намери отворен магазин в Бриджпорт, откъдето да си купи спален чувал или поне някакво брезентно платнище, или мушама за предстоящата нощувка на три хиляди метра, която, ако се съдеше по предходната на хиляда метра, щеше да бъде доста студена. Докато го чакахме, двамата с Джефи седнахме на тревата пред училището и под вече жарещите слънчеви лъчи в десет часа сутринта наблюдавахме редките превозни средства, които преминаваха по слабо натовареното шосе, и чакахме да видим какъв ще е късметът на един млад индианец, отправил се на север на стоп. Обсъждахме го възбудено.

— Ето това ми харесва, да пътуваш на стоп насам-натам, да се чувстваш свободен, а представи си какво е да си индианец и да правиш всичко това. Дявол да го вземе, Смит, хайде да отидем да побъбрим с него и да му пожелаем късмет.

Индианецът не беше много разговорлив, но не беше и недружелюбен и ни каза, че се придвижвал доста бавно по това шосе. Пожелахме му късмет. Морли все още го нямаше никакъв.

— Какво ли прави, да не би да се опитва да измъкне от леглото някой собственик на магазин?

Накрая Морли се върна и заяви, че не е успял да намери нищо и че единственото решение на въпроса било да наеме чифт одеяла от хижата при езерото. Качихме се в колата, върнахме се неколкостотин метра надолу по шосето и завихме на юг към проблясващите непроходими снегове високо горе в синьото небе. Минахме край красиви езера близнаци и стигнахме до хижата, която беше голяма бяла фермерска къща, Морли влезе вътре и остави депозит от пет долара, срещу които нае две одеяла за през нощта. На прага стоеше жена с ръце на хълбоците, лаеха кучета. Пътят беше черен и прашен, но езерото беше лазурно чисто. В него ясно се отразяваха скалите и първите възвишения. Но пътят беше в ремонт и в далечината се издигаха жълти облаци прах — точно там, откъдето трябваше да минем, преди да прекосим една рекичка в края на езерото й да се отправим нагоре през храсталаците и после по пътеката към върха.

Паркирахме колата, изкарахме нещата си навън под топлото слънце и ги подредихме. Джефи напълни моята раница и ми каза или да я слагам на гръб, или да ходя да си троша главата. Беше много сериозен и водачески настроен, а това ме зарадва повече от всичко друго. После със същата момчешка тържественост той отиде на прашния път, начерта с кирката голям кръг и започна да го изпълва с разни символи.

— Какво е това?

— Правя магическа мандала, която не само ще ни помогне при изкачването, но след като начертая още няколко знака и се помоля, ще мога чрез нея да предсказвам бъдещето.

— Какво е това мандала?

— Това са будистки изображения, които представляват кръгове, изпълнени със знаци, кръгът е празнотата, а знаците — илюзията, нали разбираш. Понякога можеш да видиш мандала, изрисувана върху челото на някой бодхисатва, и от нея да разбереш миналото му. Произходът й е тибетски.

Обух си гуменките и извадих шапчицата, която Джефи ми беше дал да нося в планината — малка черна френска барета, сложих си я леко наклонена, вдигнах раницата и бях готов. С гуменките и баретата се чувствах повече като художник бохем, отколкото като планинар. Джефи си беше обул големите здрави обувки, беше си сложил зелената швейцарска шапчица с перо и приличаше на елф здравеняк. Представям си го сам в планината в този екип — ето как го виждам: ясна утрин във високите сухи Сиери, в далечината се виждат стройни ели, хвърлящи сенки върху склоновете на скалисто възвишение, още по-нататък — покритите със сняг върхове; наблизо, край високи клонести ели, върви Джефи, сам, с малката си шапчица и голямата си раница на гърба; в лявата си ръка, хванала презрамката на раницата при гърдите, държи цвете; между струпаните морени расте трева; в далечината се забелязват сипеи, врязали се дълбоко в утринните възвишения, очите му радостно светят, той е на път, героите му са Джон Мюър, Хан Шан, Ших Те, Ли По, Джон Бъроуз, Пол Бъниан и Кропоткин; той е малък и като крачи, коремът му е странно издаден напред, но не защото е дебел, а защото гърбът му е леко извит, но това се компенсира от големите енергични крачки, които прави — крачки на висок мъж (както установих, докато го следвах нагоре по пътеката), гърдите му са големи, а рамената — широки.

— Дявол да го вземе, Джефи, тази сутрин се чувствам страхотно — казах аз, докато заключвахме колата, после тримата тръгнахме, клатушкайки се с раниците на гърба, надолу край езерото, като се разпръснахме като пехотинци и заехме целия път. — Тук не е ли много по-велико от „Мястото“? Представи си какво е да се наливаш там в такава свежа неделна утрин, всичко да ти е мъгляво и гадно, а ние крачим тук в чистия въздух край хладното бистро езеро, за бога, само по себе си това е хайку.

— Сравненията са отвратително нещо, Смит — долетя отпред отговорът на Джефи, който цитираше Сервантес и между другото правеше чисто будистко заключение. — Няма абсолютно никакво значение дали си в „Мястото“ или изкачваш Матерхорн, това си е все същата стара празнота, човече.

Замислих се над това и осъзнах, че е прав, сравненията са нещо отвратително, все едно и също е, но наистина се чувствах страхотно и неочаквано осъзнах, че всичко това (въпреки подутите вени на краката ми) ще ми бъде от полза, ще ме откъсне от пиенето и може би ще ме накара да оценя един нов начин на живот.

— Джефи, радвам се, че те срещнах. Смятам да науча всичко за това, как да си приготвям багажа, какво да правя и как да катеря планините, когато ми писне от цивилизацията. Наистина съм благодарен, че те срещнах.

— Е, Смит, и аз съм благодарен, че те срещнах и се научих как се пише спонтанно, и всичко останало.

— О, това е нищо.

— За мен е много. Хайде да ускорим крачката, момчета, нямаме време за губене.

Скоро стигнахме до облаците жълт прах, там копаеха гъсенични багери, управлявани от огромни, дебели, потни мъже, които ругаеха и псуваха работата си, и дори не ни погледнаха. За да се качат в планината, на тях трябваше да им се плаща двойна надница, а днес в неделя — четворна.

С Джефи се засмяхме, като си го помислихме. Чувствах се леко смутен със смешната барета, но работниците дори не ни погледнаха и ние скоро ги подминахме, наближавайки последното магазинче в подножието на планинската пътека. Това беше малка дървена хижа, разположена в самия край на езерото, обградена от високи склонове във формата на буквата „V“. Тук спряхме и си починахме малко на стъпалата, бяхме изминали около четири мили, но по добър, равен път, влязохме вътре и си купихме бонбони, бисквити, кола и разни други неща. Тогава Морли, който не млъкна през цялото време на прехода и изглеждаше доста смешен в екипировката си — без шапка и с вид, сякаш е в библиотеката, ако изключим големите широки панталони и огромния самар, натъпкан с надуваемия дюшек (сега спаднал) и останалите боклуци — изведнъж се сети, че е забравил да източи радиатора на колата.

— Значи е забравил да изключи радиатора — казах аз, без да разбирам много от коли, и като видях ужасените им физиономии, се поправих, — забравил е да източи радиатора.

— Да, това означава, че ако тази нощ температурата падне под нулата, дяволският радиатор ще експлодира и няма да можем да се приберем, ще трябва да извървим дванадесет мили обратно до Бриджпорт и ужасно ще се забавим.

— Е, може тази нощ да не е чак толкова студено.

— Не можем да рискуваме — каза Морли, но аз вече му бях набрал много за това, че изнамираше всевъзможни начини да забрави нещо, да обърка, разстрои, забави и превърне в безсмислено лутане тази сравнително проста екскурзия.

— Какво ще правиш? Какво ще правим, ще извървим обратно четири мили ли?

— Единственото разумно решение е аз да се върна сам, да източа радиатора, да тръгна след вас и да ви настигна довечера в лагера.

— Ще запаля голям огън — каза Джефи, — като видиш светлината, ще извикаш и ние ще те насочим.

— Става.

— Но трябва да побързаш, за да стигнеш по светло.

— Да, тръгвам веднага.

Изведнъж ми домъчня за бедния и злочест забавен стар Хенри и казах:

— По дяволите, да не искаш да кажеш, че днес няма да се изкачваш с нас? Майната му на радиатора, идвай с нас.

— Не, Смит, ще ми струва скъпо, ако тази нощ замръзне, мисля, че е по-добре да се върна. В главата си имам множество приятни мисли, които ще ме държат в течение на това, което вие вероятно ще си говорите цял ден, по дяволите, тръгвам веднага. Гледайте да не крещите на пчелите и не наранявайте псето, а ако попаднете на тенис-купона и всички са без фланелки, не поглеждайте в прожектора, защото светлината ще се стовари върху ви като момичешки задник, като котки, кутии с портокали и какво ли още не — и като нареждаше неща все от този род, без много-много да се суети, той леко помаха с ръка и тръгна обратно по пътя, мърморейки си нещо. Ние му извикахме: „Довиждане, Хенри, и побързай“, а той, без да отговаря, само сви рамене и продължи.

— Знаеш ли — казах аз, — мисля, че на него му е все едно, достатъчно му е само да се мотае наоколо и не се замисля много-много.

— И да се потупва по корема, и да гледа на нещата такива, каквито са, нещо като при Чуан Дзъ — и двамата с Джефи се засмяхме, наблюдавайки как нещастният Хенри се връща с наперена походка обратно по пътя, който току-що бяхме преодолели, побъркан и сам.

— Е, да тръгваме — каза Джефи. — Когато се изморя да нося тази голяма раница, ще си ги сменим.

— Готов съм веднага. Човече, хайде, дай ми я сега, имам нужда да нося нещо тежко. Не можеш да разбереш колко добре се чувствам, хайде!

Сменихме си раниците и тръгнахме.

И двамата се чувствахме чудесно и говорехме, без да спрем, говорехме за всичко — за литература, за планините, за момичета, за Принсес, за поетите, за Япония, за стари приключения, и неочаквано осъзнах, че това, дето Морли беше забравил да източи радиатора, си имаше и хубава страна, тъй като в противен случай Джефи нямаше да може да каже и една дума през целия този благословен ден, а сега можех да чуя идеите му. С действията си, докато се изкачвахме, той ми напомняше за Майк, мой приятел от детството, който също обичаше да води, беше придобил онзи много сериозен вид като на Бък Джоунс, с поглед, отправен към далечни хоризонти, като на Нати Бъмпо, и ме предупреждаваше за чупливи вейки или изричаше реплики като: „Тук е прекалено дълбоко, хайде да потърсим по-надолу брод“, или: „В тази плитчина сигурно има тиня, по-добре да заобиколим“, ужасно сериозен и щастлив. От начина, по който го правеше, си представих детството му в горите на Източен Орегон. Той ходеше, както говореше, отзад можех да видя как, подобно на мен, Джефи леко насочваше навътре, вместо навън, върховете на обувките си; но когато дойде време да се катерим, той ги насочи навън като Чаплин, за да може по-лесно да прави шляп-шляп, докато бъхтеше нагоре. Пресякохме тинесто речно корито, обрасло с гъст шубрак и няколко върби, излязохме леко мокри от другата страна и тръгнахме нагоре по пътеката, която беше ясно маркирана и обозначена, тъй като наскоро беше възстановена от планинските бригади, но когато се натъкнехме на някой камък, търкулнал се на нея, Джефи много внимателно го изхвърляше настрани с думите:

— Работил съм в тези бригади, Смит, и няма да позволя на пътеката да ни се репчи.

Докато се изкачвахме, езерото постепенно започна да се показва под нас и неочаквано в бистрата му синя вода се откроиха дълбоките, подобни на черни кладенци дупки, откъдето то извираше, и можеше да се видят препускащи стада риби.

— О, това е като ранна утрин в Китай и аз съм петгодишен в безначалното време! — извиках аз и ми се прииска да седна край пътеката, да извадя бележничето си и да опиша всичко това.

— Виж ей там — извика Джефи, — жълти трепетлики. Напомнят ми за едно хайку: „Като говорим за литературния живот — жълти трепетлики.“

Бродейки из тези местности, човек най-добре може да оцени какви съвършени хайку са сътворили източните поети, без никога да са се напивали в планината, а просто като са обикаляли по детски свежи и са записвали онова, което виждат, без да използват литературни прийоми и натруфени изразни средства. Докато лъкатушехме нагоре по обраслия с клек склон, ние се опитвахме да измислим хайку.

— Камъни на ръба на скалата — казах аз, — защо не се търкулват долу?

— Това може и да е хайку, но може и да не е, май че е твърде усложнено за хайку — каза Джефи. — Истинското хайку трябва да е просто като овесена каша и в същото време да ти разкрива истината за нещата така, както е в може би най-великото хайку на всички времена, което гласи: „Врабчето подскача с мокри крачка по верандата.“ Написано е от Шики. Във въображението си виждаш влажните следи, но в тези няколко думи усещаш и дъжда, който е паднал този ден, и дори подушваш аромата на влажните борови иглички.

— Кажи някое друго.

— Този път ще си измисля свое, я да видим: „Долу — езеро… черните дупки, които правят изворите“ — не, по дяволите това не е никакво хайку, човек не трябва да е толкова предпазлив, когато измисля хайку.

— Опитай да го измислиш бързо и спонтанно, докато вървиш.

— Погледни там — извика той щастливо, — вълчи боб, виж какъв нежен син цвят имат тези цветчета. А това там е калифорнийски ален мак. Цялата поляна е като поръсена с цвят! Това там горе, край пътеката, е истински калифорнийски бял бор, среща се много рядко.

— Сигурно разбираш доста от птици, дървета и други такива неща.

— Цял живот ги изучавам.

С изкачването си нагоре ние ставахме все по-безгрижни и започнахме да водим глупави, забавни разговори, но много скоро, след един завой, земята неочаквано се покри с лед и плътни сенки, огромен буен поток се премяташе и пенеше върху скалите, и препускаше надолу, а над него паднал дънер образуваше чудесен мост, ние пропълзяхме по него, легнахме по корем, наведохме глави, докато косите ни се намокриха, и пихме дълго, а водата се плискаше в лицата ни, сякаш ги бяхме мушнали под струята на язовирна стена. Останах така в продължение на една чудна дълга минута, наслаждавайки се на неочакваната прохлада.

— Това е като реклама на „Рейниър Ейл“! — изкрещя Джефи.

— Да поостанем малко, да му се порадваме.

— Хей, нямаш представа колко много още ни остава.

— Ами аз не съм уморен!

— Ще бъдеш, тигре.