Бродягите на Дхарма

25

Джефи беше приготвил вкусни палачинки от елдено брашно, а към тях имахме сироп „Дървена хижа“ и малко масло. Попитах го какво означава този напев за „Гочами“.

— Това е песента, която изпълняват монасите три пъти на ден преди храна в будистките манастири в Япония. „Будам саранам гочами“ означава: намирам спасение в Буда, Сангхам — намирам спасение в църквата, Дхамам — намирам спасение в Дхарма, истината. Утре сутринта ще ти приготвя пак вкусна закуска, ще ти направя каша, опитвал ли си някога добрата стара каша, в която няма нищо друго освен бъркани яйца и картофи?

— С това ли се хранят дърварите?

— Няма такова нещо като дървари, така сигурно им викат в дълбокия Изток. Тук горе ги наричаме дървосекачи. Ела да си изядеш палачинките, после ще слезем долу да нацепим дърва и ще ти покажа как да си служиш с брадва с две остриета.

Той извади брадвата, наточи я и ми показа как се прави това.

— И никога не я използвай, ако дървото е поставено направо на земята, ще удариш някой камък и ще я изтъпиш — винаги поставяй отдолу пън или нещо, което да върши работа за дръвник.

Отидох до клозета и на връщане реших да го изненадам с някой дзен-номер, затова хвърлих рулото тоалетна хартия през отворения прозорец, от което той нададе страхотен самурайски рев, появи се на перваза по ботуши, спортни гащета и с кама в ръката и скочи от пет метра височина върху покрития с дърва двор. Беше щуро. Тръгнахме надолу по склона с приповдигнато настроение. Всеки от набичените дървени късове имаше по някоя пукнатина, в която се поставя тежкият стоманен клин, после се вдига трикилограмовият ковашки чук над главата, след като човек се е изтеглил леко назад, за да не удари собствените си глезени, стоварва се право отгоре и дървото се разполовява. После се поставя половинката върху пъна, който служи за дръвник, вдига се дългата красива и наточена като бръснач брадва с две остриета и, тряс, цепениците стават четири. После четвъртинката се разцепва на осминки. Той ми показа как да замахвам с чука и брадвата, уж не много силно, но по-късно, когато се развихри, забелязах, че започна да ги стоварва с все сила, като надаваше обичайния си възглас или пускаше по някоя псувня. Много скоро му хванах цаката и започнах да го правя, сякаш само това съм вършил цял живот.

Кристин излезе да ни погледа и извика:

— Ще ви приготвя хубав обяд.

— Добре.

С Джефи бяха като брат и сестра.

Нацепихме много дърва. Беше страхотно да стоварваш чука с цялата му тежест върху клина и да усещаш как дървото поддава ако не от първия, то от втория път. Уханието на стърготини и борова смола, морският бриз, повяващ над смълчаните възвишения, песента на чучулигите и пеперудите, кръжащи над тревата — всичко това беше великолепно. После влязохме и се нахранихме обилно с наденички, ориз, супа, червено вино и току-що изпечените от Кристин хлебчета, след което седнахме боси с кръстосани крака на пода и запрелиствахме книгите от огромната библиотека на Шон.

— Чувал ли си историята за ученика, който запитал дзен-учителя: „Какво е Буда?“

— Не, и какво отговорил той?

— „Буда е изсъхнало лайно“, бил отговорът. Ученикът получил неочаквано просветление.

— Обикновено лайно?

— Знаеш ли какво е неочаквано просветление? Един ученик отишъл при учителя си и отговорил на коана му, и той така го ударил с тоягата си, че младежът паднал от верандата три метра по-надолу в една кална локва. После станал и се засмял. По-късно самият той станал учител24. Той не получил просветлението си от слова, а от онова здраво и плодотворно изхвърляне от верандата.

„Да се валяш в калта, за да докажеш кристалната истина на състраданието“, помислих си аз, но вече нямах желание да изказвам на глас „думите“ си пред Джефи.

— Ууу — извика Джефи и запрати едно цвете към главата ми. — Знаеш ли как Кашапа станал Първият патриарх? Буда се готвел да изтълкува една сутра и хиляда двеста и петдесет бхикшу го чакали с кръстосани крака и подпъхнати одежди, а той само вдигнал едно цвете. Всички се смутили. Буда не промълвил. Само Кашапа се усмихнал. Така Буда го избрал. Това е известно като проповедта с цветето, момчето ми.

Влязох в кухнята, взех си един банан и като излязох, казах:

— А аз ще ти кажа какво е нирвана.

— Какво е?

Изядох банана, изхвърлих обелката и не казах нищо.

— Това е проповедта с банана.

— Хуу! — извика той. — Някога разказвал ли съм ти за Стария койот и как двамата със Сребърната лисица създали света, като играли тропаница в празното пространство, докато под краката им не се появило парче земя? Между другото, виж тези рисунки. Това е известната рисувана история, наречена „Биковете“.

Представляваше старинна китайска поредица от рисунки, в която се показваше първо как едно момче отива с тояжка и вързопче в планината като някакъв американски скитник ала Нат Уилс от 1905-а, после намира един бик и се опитва да го опитоми и язди, накрая успява, но веднъж направило го, то изоставя животното и просто сяда под лунната светлина и медитира, после го виждаме как слиза от планината на просветлението и неочаквано следващото квадратче е абсолютно празно, а последващото вече изобразява разцъфнало дърво, след което на последната рисунка се вижда, че малкото момче е станало едър и дебел, смеещ се стар маг, който, вече просветен, влиза с голяма торба на гърба в града, за да се напие с касапите, а друго момче се е запътило с тояжка и вързопче към планината.

— И тази история се повтаря безброй пъти — учениците и учителите изминават една и съща пътека, първо трябва да намерят и опитомят бика на духовната същност, после да го изоставят, след това достигат до нищото, представено от празното квадратче, и постигнали веднъж нищото, те постигат всичко, показано чрез разцъфналото пролетно дърво, и така, накрая те слизат в града, за да се напият като Ли По с касапите.

Това беше много мъдра история и ми напомни за собствените ми преживявания в гората, когато се опитвах да опитомя разума си, вследствие на което осъзнах, че той е празен и буден и не се налага да правя нищо, а сега се напивах с касапина Джефи. Слушахме плочи, излежавахме се и пушехме, а после излязохме и нацепихме още дърва.

А когато следобедът започна да преваля и времето захладня, се качихме при къщичката да се измием и облечем за нощта на големия съботен купон. Докато още беше светло, Джефи слиза и се качва по хълма поне десет пъти, ходи да се обажда по телефона, да види Кристин, да вземе хляб и да донесе чаршафи за момичето си тази вечер (когато си водеше момиче, той винаги слагаше чисти чаршафи върху тънкото дюшече, постлано върху рогозките, това беше нещо като ритуал). Но аз просто си седях на тревата, без да върша нищо, и пишех хайку или наблюдавах кръжащия във въздуха лешояд. „Сигурно наблизо има мърша“, помислих си.

— Защо цял ден бездействаш? — попита Джефи.

— Практикувам „нищоправене“.

— Това пък какво е? Я зарежи тази работа, моят будизъм е в действието — каза той и отново се спусна по хълма. После го чух да цепи дърва и да си тананика някъде там долу. Не се спираше нито за минута. Медитираше редовно, като по часовник: с това започваше деня си, после го правеше по обед — само за около три минути, и накрая — преди да си легне. А аз само се мотаех наоколо и дремех. Бяхме двама странни различни монаси, тръгнали по една и съща пътека. Все пак взех една лопата и подравних земята край розовия храст, където в тревата беше леглото ми — имаше лек наклон, оправих го и през нощта, след големия винен купон, спах добре.

Стана луд купон. Джефи беше поканил едно момиче на име Поли Уитмор — красива брюнетка с испански коси и черни очи, истинска хубавица, която се оказа и планинарка. Наскоро се беше развела и живееше сама в Милбрей. Братът на Кристин, Уайти Джоунс, пък доведе годеницата си Патси. Разбира се, и Шон се върна от работа и разтреби за веселбата. Дойде още един тип и това беше големият русоляв Бъд Дийфендорф, който работеше като портиер в Будистката асоциация, за да изкарва пари за наема и да посещава безплатно лекциите, той беше един огромен кротък Буда, който вечно пушеше лула и имаше хиляди странни идеи. Хареса ми, беше интелигентен и ме заинтригува с факта, че първо е следвал физика в Чикагския университет, после е преминал към философия и накрая към ужасния убиец на философията Буда.

— Веднъж сънувах — каза той, — че седя под едно дърво, свиря на лютня и пея: „Аз си нямам име.“ Бях безименният бхикшу.

Беше ми изключително приятно да срещна толкова много будисти след тежкото пътуване на стоп.

Шон беше странен и тайнствен будист, чиято глава беше пълна с предчувствия и суеверия.

— Вярвам в дяволи — каза той.

— Ами — отвърнах, като галех по главичката малката му дъщеричка, — децата знаят, че всички отиват в Рая.

Той изрази благо съгласие, като тъжно поклати рунтавата си глава. Беше много мил. Постоянно въздишаше, по което приличаше на старата си продънена лодка, която беше закотвена в залива и при всяка буря се пълнеше с вода, и ние трябваше да ходим и да я изгребваме в студената сива мъгла. Това беше една малка стара черупка, дълга около четири метра, която дори нямаше кабинка, а представляваше само нащърбен корпус, който се поклащаше около изгнила котва. Братът на Кристин, Уайти Джоунс, беше приятно двадесетгодишно хлапе, което не обелваше дума, постоянно се усмихваше и не се сърдеше на шегите. Накрая купонът здравата се развихри, трите двойки си съблякоха дрехите и хванати за ръце, започнаха да танцуват из стаята някаква странна и невинна полка, докато децата спяха в креватчетата си. Това въобще не смути двама ни с Бъд, ние продължихме да пушим лулите си и да обсъждаме будизма в ъгъла, и всъщност така беше по-добре, защото си нямахме свои момичета. А пред нас танцуваха три доста апетитни нимфи. По едно време Джефи и Шон завлякоха Патси в спалнята и се направиха, че се опитват да я чукат, за да избъзикат Уайти, който целият се изчерви, както си беше гол. Цялата къща се огласяше от боричкания и смехове, а ние с Бъд седяхме с кръстосани крака в ъгъла, докато пред нас танцуваха голите момичета, и с усмивка осъзнахме, че цялата ситуация ни е доста позната.

— Сякаш е било в някакъв предишен живот, Рей — каза той, — с теб сме били монаси в тибетски манастир, където момичетата са играли за нас яб-юм.

— Да, и ние с теб сме били старите монаси, които вече не са се интересували от секс, но Шон, Джефи и Уайти са били все още млади монаси, в които е горял пламъкът на злото, и са имали да учат още много.

От време на време и двамата хвърляхме по някой поглед към заобикалящата ни отвсякъде гола плът и тайно облизвахме устни. Но в действителност през по-голямата част от времето, докато траеше голото веселие, аз просто седях със затворени очи и слушах музика: напълно искрено и с всички сили се опитвах да прокудя похотта от ума си и стисках зъби. А най-добрият начин да направя това, беше като държа очите си затворени. Но въпреки голотата и всичко останало това наистина си беше едно мило малко домашно парти и когато времето напредна, всички започнаха да се прозяват. Уайти и Патси си тръгнаха, Джефи отведе Поли в чистите си чаршафи, а аз разгънах спалния си чувал край розовия храст и заспах. Бъд също си беше донесъл спалния чувал и легна в него върху осеяния с рогозки под на Шон.

На сутринта Бъд се качи горе на хълма, запали си лулата и седна в тревата да си побъбрим, докато аз все още се събуждах и сънено си разтривах очите. През неделния ден всевъзможни хора се появиха у Монахан и поне половината от тях се качиха на хълма, за да видят хубавата къщичка и двамата известни шантави бхикшу, Джефи и Рей. Сред тях бяха Принсес, Алва и Уорън Къфлин. Шон разпъна на двора маса и нареди на нея царска трапеза от вино, хамбургери и туршия, после запали голям огън, изнесе двете китари и аз за пореден път осъзнах колко чудно може да се живее в слънчева Калифорния с всички тези мили последователи на Дхарма и неизменното скитане из планините. Всички бяха с раници и спални чували и на другия ден някои от тях щяха да кръстосват прекрасните пътеки на Мерин. И така, купонът през цялото време беше разделен на три групи: едни седяха в гостната и слушаха музика или прелистваха книги, други бяха на двора, ядяха и пееха под акомпанимента на китарите, а трети се качиха в къщичката на хълма, запарваха си чай и седнали с кръстосани крака върху рогозките, си говореха за поезия, Дхарма и разни други неща, или просто се шляеха по поляната и наблюдаваха как децата пускат своите хвърчила и възрастни дами яздят коне. Всяка неделя се провеждаше все същият кротък пикник, истинска класическа картина на ангели с мили лица, забавляващи се чудесно в една цветна празнота, подобна на тази от рисунката от „Биковете“ с разцъфналото дърво.

С Бъд седяхме на хълма и наблюдавахме хвърчилата.

— Това хвърчило няма да се издигне много високо, опашката му не е достатъчно дълга — казах аз.

— Хей, това е страхотно, напомня ми за основния ми проблем при медитирането. Причината, поради която не мога да се извися достатъчно и да достигна нирвана, е, че опашката ми не е достатъчно дълга.

Той запуфка с лулата и се замисли сериозно върху това. Беше най-сериозният човек на света. Размишлява върху думите ни цяла нощ и на сутринта каза:

— Снощи си представих, че съм риба, която плува през празното пространство на морето, плувах наляво и надясно във водата, без да знам значенията на „ляво“ и „дясно“, но го правех благодарение на перката си, тоест на моята опашка, което ще рече, че аз съм Буда-риба и моята перка е моята мъдрост.

— Това хвърчило се оказа с божествена природа — казах аз.

По време на тези купони аз винаги се измъквах да си подремна, но не до розовия храст, където по цял ден печеше слънце, а под евкалиптите, тъй като под тяхната сянка си почивах добре. Един следобед, както се бях вторачил във върха на едно от тези невероятно големи дървета, започнах да осъзнавам, че най-високите му клонки и листата по тях приличат на игриви нежни танцьори, щастливи, че са били отредени за върха, откъдето усещат как цялото дърво шуми и се люлее под тях, как онзи колективен, мощен и тайнствен ритъм на необходимостта поражда крехките им трептения и те се носят там горе в пустошта и чрез движенията си изказват смисъла на самото дърво. Забелязах колко много листенцата приличаха на хора със своите движения — те се привеждаха, отскачаха и после нежно се поклащаха наляво-надясно. Беше шантаво, но красиво видение. Друг път под дърветата видях в съня си пурпурен трон, целия позлатен, в него седеше някакъв Папа или Патриарх на Вечността, а и Роузи беше някъде там, в този момент Коуди дърдореше нещо на някого в къщичката, а на мен ми се стори, че той е застанал от лявата страна на видението като някакъв Архангел, но когато отворих очи, видях, че просто слънцето блести върху клепачите ми. Освен това, както вече казах, онова колибри — красиво малко синьо колибри, не по-голямо от водно конче, продължаваше всеки ден, обикновено сутрин, да се спуска като реактивен самолет със свистене към мен и понеже с това очевидно ми казваше „здравей“, аз винаги отвръщах на поздрава му. Накрая започна да се появява в рамката на отворения прозорец на бараката, гневно бръмчеше с малките си крилца, гледаше ме с лъскавите си като мъниста очи и после светкавично изчезваше. Това бръмчащо калифорнийско приятелче…

И все пак понякога се изплашвах, че ще се забие право в главата ми с дългата си като игла за дамска шапка човка. Имаше и един плъх, който трополеше в мазето под бараката, й беше хубаво нощем да затваряме вратата. Другите ми големи приятели бяха мравките, те бяха цяла колония и се опитваха да влязат в бараката и да намерят меда („До всички мравки, до всички мравки, елате да си вземете меда-а?“, пееше един ден малко момченце в колибата), затова веднъж отидох при мравуняка им и направих медена диря, водеща до задната градина, и те цяла седмица щъкаха по тази нова артерия на радостта. Дори заставах на колене и им говорех. Навсякъде около къщата имаше цветя — червени, пурпурни, розови и бели, постоянно си правехме букети, но най-красивия от всички направи Джефи и в него имаше само шишарки и покрита с иглички борова клонка. Той излъчваше онази простота, която характеризираше целия му живот. Джефи често влизаше тромаво с триона в колибата и като ме видеше, че седя, питаше:

— Защо седиш по цял ден?

— Аз съм онзи Буда, известен като Кръшкача.

В такива моменти на лицето му се изписваше онази негова закачлива, момчешка усмивка като на малко китайче, около очите му се появяваха ситни бръчици и голямата му уста се разтваряше широко. Понякога беше много доволен от мен.

Всички го обичаха, Поли, Принсес, дори омъжената Кристин бяха лудо влюбени в него и тайно го ревнуваха от фаворитката му Сайки, която се появи следващата неделя и беше истинска сладурана — беше обута в джинси, върху черния й пуловер лежеше малка бяла якичка, телцето й беше нежно, а лицето мило. Джефи ми беше казал, че самият той е малко влюбен в нея. Но обикновено имаше трудности с това, да я убеди да правят любов, затова трябваше да я напива, но веднъж започнала да пие, тя нямаше спиране. В неделята, когато дойде, Джефи ни нагости и двамата с чорба в бараката, след това заехме таратайката на Шон и отидохме с нея стотина мили нагоре по крайбрежието до някакъв пуст плаж, където набрахме миди направо от скалите, в които се разбиваха вълните, и ги опушихме върху покритите с водорасли въглени от голям огън. Бяхме взели вино, хляб и сирене, а Сайки през целия ден лежа по корем, облечена в джинсите и пуловера си, без да продума. Само веднъж вдигна малките си сини очички и каза:

— Какъв си ненаситник, Смит, постоянно ядеш и пиеш.

— Аз съм Буда Празноядеца — отвърнах.

— Не е ли сладка? — попита Джефи.

— Сайки — казах, — този свят е една визия за нещата, визия, породена единствено от разума, която същевременно е ничия, каквито са и самите неща.

— Глупости.

Тичахме по пясъка. В един момент Джефи и Сайки се бяха отдалечили напред по плажа, а аз вървях сам и си подсвирквах „Стела“ на Стен Гец, пред мен се разхождаха две хубави момичета с приятелите си, чуха ме, едното се обърна и каза:

— Суинг.

По плажа имаше пещери, в които някога Джефи беше водил многолюдни компании и бяха танцували голи около големи огньове.

После отново започваха делниците, купоните свършваха и с Джефи премитахме бараката като двама приведени дребни монаси, почистващи малкия си храм. Все още ми бяха останали малко пари, под формата на пътнически чекове, от стипендията, която получих миналата есен, затова взех един от тях, отидох до супермаркета долу на магистралата и купих брашно, овесена каша, захар, меласа, мед, сол, пипер, лук, ориз, сухо мляко, хляб, боб, черен грах, картофи, моркови, зеле, марули, кафе и кибрит с големи клечки за печката, след което, залитайки, се заизкачвах нагоре по хълма с целия този товар, към който бях прибавил и половин галон червен портвайн. Спретнатата и полупразна полица за храна на Джефи изведнъж се претрупа.

— Какво ще правим всичко това? — мърмореше той. — Ще трябва да нахраним всички бхикшу.

Не след дълго тук имаше толкова бхикшу, че не успявахме да им смогнем: например бедният пияница Джо Махони, мой приятел от предишната година, идваше за по три дни с преспиване, за да се възстанови за новите си подвизи из Норт Бийч и „Мястото“. Носех му закуската в леглото. Понякога в неделя тук се събираха по една дузина спорещи и надвикващи се типове, а аз разбърквах жълто царевично брашно с нарязан лук, сол и вода, сипвах на малки лъжички сместа в горещото олио в тигана и им приготвях чудни питки за чая. Преди година бях пуснал два цента в автомата „Китайска книга на промените“, за да видя какво ме очаква в бъдеще, и отговорът гласеше: „Ще храниш другите.“ Действително постоянно висях край горещата печка.

— Какво означава това, че онези дървета и планини не са вълшебни, а са реални? — извиках, сочейки през отворената врата.

— Какво? — питаха те.

— Означава, че онези дървета и планини не са вълшебни, а са реални.

— Наистина?

После казвах:

— Какво означава това, че онези дървета и планини въобще не са реални, а са вълшебни?

— О, стига.

— Е, кое е вярно, дявол да го вземе!

— Какво означава това, че ме питате кое е вярно, дявол да го вземе? — извиквах.

— Е, какво?

— Означава, че ме питате кое е вярно, дявол да го вземе.

— О, върви си заври главата в спалния чувал, или я по-добре ми донеси чаша горещо кафе.

Постоянно варях големи кани с кафе.

— О, я зарежи — провикваше се Уорън Къфлин. — Ще му се изходи ходенето.

Един следобед седях с няколко деца в тревата и те ме попитаха:

— Защо небето е синьо?

— Защото небето е синьо.

— Аз искам да знам защо небето е синьо.

— Небето е синьо, защото ти искаш да знаеш защо небето е синьо.

— Ти си син — казаха те.

Имаше и някакви други хлапета, които мислеха, че бараката е необитаема, и идваха да хвърлят камъни по покрива й. Един следобед, по времето, когато с Джефи си имахме едно смолисточерно котенце, те се промъкнаха до вратата, за да надзърнат вътре. Но тъкмо когато се готвеха да я отворят, го сторих аз, прегърнал котето, и казах с нисък глас:

— Аз съм духът.

Те преглътнаха уплашено, погледнаха ме, повярваха и казаха:

— Да.

След миг вече бяха от другата страна на хълма. Повече не дойдоха да хвърлят камъни. Сигурно смятаха, че съм магьосник.