Бродягите на Дхарма

30

Тръгнахме обратно, намерихме раниците си и се заизкачвахме по онази пътека, която се спускаше рязко надолу до нивото на морето, това беше тежко, почти отвесно катерене между скали и малки дръвчета, което ни изтощи, но накрая стигнахме до красива поляна, изкачихме я и отново видяхме целия Сан Франциско в далечината.

— Джек Лондон често е изкачвал тази пътека — каза Джефи.

Продължихме по южния склон на красиво възвишение, откъдето часове наред, докато бавно се изкачвахме, ни се откриваше гледка към моста Голдън Гейт и дори към отдалечения на десетки мили Оукланд. Тук имаше прекрасни тихи дъбови горички, изпъстрени в късния следобед в нюанси на златисто и зелено, и безброй диви цветя. Веднъж видяхме млад елен, който беше застанал върху туфа трева и ни гледаше учудено. По едно време се спуснахме надолу и навлязохме дълбоко в гора от секвои, после отново се заизкачвахме, а склонът беше толкова стръмен, че ругаехме и се потяхме в прахта. Такива са пътеките: в един момент се носиш из арденски шекспиров рай и очакваш да видиш нимфи и флейтисти, и неочаквано в следващия с мъка си пробиваш път под жарещото адско слънце, сред прах, коприва и отровен бръшлян… точно като в живота.

— Лошата карма автоматично произвежда добра — каза Джефи, — престани да ругаеш и давай, скоро ще поседнем на равна земя.

Последните две мили от възвишението бяха ужасни и аз казах:

— Джефи, има едно нещо, което искам в този момент повече от всичко друго на света, повече от всичко, което някога съм искал през живота си.

Вече се свечеряваше и започваше да подухва студен вятър, а ние бързахме приведени под раниците си по безкрайната пътека.

— Какво?

— Хубав голям шоколад „Хърши“, а може и малък. Не знам защо, но сега може да ме спаси само един „Хърши“.

— Това е твоят будизъм — шоколад „Хърши“. А какво ще кажеш за осветена от луната портокалова горичка и една фунийка ванилов сладолед?

— Много е студен. Това, от което точно сега имам нужда, което искам и за което копнея, моля се и умирам, е един шоколад „Хърши“… с лешници.

Бяхме много изморени, влачехме се към дома и разговаряхме като две малки деца. Аз не спирах да дудна за добрия стар „Хърши“. Наистина го желаех. И без това имах нужда от енергия, а бях и малко замаян и ми трябваше захар, но само като си помислех за шоколада с лешници, топящ се в устата ми в този студен вятър, направо се побърквах.

Скоро прескочихме фермерската ограда, която водеше до пасбището за коне над бараката ни, оттам се прехвърлихме през оградата от бодлива тел право в нашия двор и изминахме последните десетина метра през високата трева и край розовия ми храст до вратата на добрата стара барака. Това беше последната ни вечер заедно у дома. Седнахме тъжно в тъмната стая и докато си събувахме обувките, въздишахме. Не можех да направя нищо друго, освен да седна върху ходилата си, това облекчаваше болката в тях.

— Повече никакви пътешествия — казах.

— Все пак трябва да вечеряме нещо — каза Джефи, — а гледам, че всичко е опустошено. Ще трябва да сляза до супермаркета и да купя малко храна.

— О, човече, не си ли уморен? Хайде да лягаме, утре ще ядем.

Но той тъжно обу отново обувките си и излезе. Всички си бяха отишли, купонът беше свършил, след като бе станало ясно, че с Джефи сме изчезнали. Запалих печката, легнах и дори малко поспах, но неочаквано той влезе в тъмното, запали газовата лампа, изсипа продуктите на масата и сред тях имаше три шоколада „Хърши“ специално за мен. Това беше най-страхотният „Хърши“, който някога съм ял. Беше донесъл и от любимия ми червен портвайн, пак специално за мен.

— Заминавам, Рей, и реших, че двамата можем да си устроим малко празненство…

Гласът му постепенно заглъхна, тъжен и уморен. Когато Джефи беше изморен, а той често работеше или скиташе до премала, гласът му звучеше далечен и глух. Но много скоро той отново се стегна, започна да готви супа, като пееше край печката, сякаш беше милионер, крачеше тежко наоколо по кънтящия дървен под, пренареждаше букетите с цветя в глинените вази, сложи да заври вода за чай, дрънкаше на китарата и се опитваше всячески да ме ободри, докато аз лежах, загледан тъжно в покрития със зебло таван. Това беше последната ни нощ, и двамата го усещахме.

— Чудя се кой ли от двама ни ще умре пръв? — замислих се на глас. — Който и да е — върни се, призрако, да им дадеш ключа.

— Ха!

Той донесе храната и седнахме да се храним с кръстосани крака, както бяхме правили толкова много пъти преди: чуваха се единствено бученето на вятъра в морето от дървета и тихият звук от зъбите ни, предъвкващи добрата, проста и тъжна бхикшу вечеря.

— Рей, помисли си само какво е било тук, на този хълм, където е нашата барака, преди тридесет милиона години, по времето, когато е живял неандерталският човек. Знаеш ли, че в сутрите пише за един Буда от онова време, Дипанкара?

— Този, който никога не казал нищо!

— Представи си само всички онези просветени маймуноподобни хора, насядали около буйния огън, край своя Буда, без да продумват нито дума, като същевременно знаят всичко.

— Звездите тогава са били същите, каквито са и тази нощ.

По-късно се качи Шон, седна с кръстосани крака и поговори кратко и тъжно с Джефи. Всичко беше свършило. После дойде и Кристин, носейки на ръце двете си деца, тя беше здраво момиче и можеше да изкачва хълма дори и с големи товари. През нощта отново отидох да спя в спалния чувал край розовия храст и с тъга усетих неочакваната студена тъмнина, спуснала се над бараката. Тя ми напомни за ранните епизоди от живота на Буда, когато той решава да напусне двореца, оставяйки там скърбящата си съпруга, детето си и нещастния си баща, отива на бял кон в гората, където отрязва златните си коси, после нарежда на плачещия си слуга да се върне обратно с коня и се отправя на тъжно пътешествие в търсене на вечната истина. „Разделите по света са като птиците, е написал преди почти две хиляди години Ашвхагоша, които следобед се събират по дърветата, а с падането на нощта изчезват.“

На другия ден смятах да направя на Джефи някакъв интересен малък прощален подарък, но нямах нито много пари, нито конкретна идея, затова взех парченце хартия, не по-голямо от нокът на палец, и внимателно написах на него: ИЗПОЛЗВАЙ ДИАМАНТЕНИЯ РЕЗЕЦ НА СЪСТРАДАНИЕТО, и когато се сбогувахме на кея, му го подадох, той го прочете, мушна си го в джоба и не каза нищо.

А ето какво е последното нещо, което е бил видян да прави в Сан Франциско: Сайки накрая беше омекнала и му беше написала бележка, в която се казваше: „Ще се видим в каютата ти на кораба и ще ти дам всичко, което поискаш“, или нещо в този смисъл, ето защо никой от нас не отиде да се сбогува с него в каютата му, тъй като там го чакаше тя за едно последно страстно любовно изживяване. Единствено на Шон беше позволено да се качи на борда и да се навърта наоколо, докато всичко приключи. И така, след като помахахме за сбогуване и си тръгнахме, Джефи и Сайки вероятно са правили любов в каютата и тогава тя започнала да плаче и да настоява да тръгне с него за Япония, капитанът наредил изпращачите да слязат, но тя не искала, и всичко свършило в крайна сметка така: корабът вече се откъсвал от кея, когато Джефи излязъл на палубата, носейки Сайки на ръце, и чисто и просто я изхвърлил през борда, беше достатъчно силен, за да хвърли момиче на три метра разстояние, а тя паднала право на кея, където Шон успял да я хване.

И въпреки че това не беше съвсем в тон с диамантения резец на състраданието, така трябваше да бъде — той искаше да стъпи на онази друга земя и да се заеме със своите неща. А те бяха Дхарма. И така, корабът минал под Голдън Гейт и се насочил на запад през бурните сиви води на Тихия океан. Сайки плакала, Шон също плакал, всички бяхме тъжни.

— Жалко — каза Уорън Къфлин, — той сигурно ще се изгуби някъде из Централна Азия и смирено и непоколебимо ще обикаля с керван от якове между Кашгар и Ланчжоу през Лхаса, продавайки пуканки, безопасни игли и разноцветни конци, от време на време ще изкачва Хималаите, накрая ще просвети Далай Лама и всички наоколо и никога повече няма да чуем за него.

— Няма да го направи — казах аз, — той ни обича прекалено много.

— Така или иначе, всичко ще завърши със сълзи — каза Алва.