Бродягите на Дхарма

22

Междувременно Джефи ме очакваше в хубавата си къщичка в Корте Мадера, Калифорния. Тя беше собственост на Шон Монахан — дървена хижа, разположена край кипарисов плет върху стръмно тревисто хълмче, покрито с борове и евкалипти, зад къщата на Шон. Построил я беше преди години някакъв старец, който искал в нея да умре. Беше добра постройка. Бях поканен да остана да живея там толкова дълго, колкото пожелая, без да плащам наем. След като дълги години била запусната, тя била пригодена за живеене от зетя на Шон — Уайти Джоунс, добър млад дърводелец, който беше сложил зебло върху дървените стени и беше докарал хубава печка на дърва и газена лампа, но никога не бе живял тук, защото се наложило да отиде да работи извън града. Така Джефи се пренесъл вътре, за да завърши учението си и да се отдаде на усамотение. Ако някой искаше да дойде да го види, трябваше да се изкатери по нанагорнището. По пода имаше сламени рогозки и в едно писмо Джефи пишеше: „Седя, пуша лула, пия чай и слушам как вятърът извива тънките евкалиптови клони като камшици, а кипарисовият плет шуми.“ Щеше да остане там до 15 май, когато беше заминаването му за Япония, където беше поканен от една американска фондация, за да се изучава в манастир под наставленията на учител. „Междувременно, пишеше Джефи, ела да споделиш тъмната хижа на безумеца, пълна с вино, неделни момичета, обилна храна и бумтящи в печката дърва. Монахан ще ни даде дърводелски инструменти, за да отсечем няколко дървета от големия му двор, да ги нарежем и нацепим, и аз ще те науча на всичко в занаята.“

През зимата Джефи беше пътувал на стоп до родния си край в Северозапада, нагоре през покрития със сняг Портланд и още по-нататък през посинелите от студ и лед области, накрая беше отседнал във фермата на свой приятел в долината Нууксек в Северен Вашингтон, беше прекарал една седмица в разнебитена дървена хижа на берачи на боровинки и се беше катерил наоколо. Имената „Нууксек“ и „Национален планински резерват Бейкър“ извикаха в ума ми роден от детските ми мечти красив, кристално ясен пейзаж от сняг, лед и борове някъде в Далечния запад… Но аз стоях върху нагорещеното априлско шосе на Северна Каролина, очаквайки да видя какъв ще бъде първият ми късмет, а той се появи много скоро във вид на гимназист, който ме закара до градчето Нешвил, където се пекох около половин час на слънцето, докато не ме взе мълчалив, но приятен морски офицер, който ме откара чак до Грийнвил, Южна Каролина. След като бях прекарал цялата зима и ранната пролет в несравнимо спокойствие, спейки на верандата и почивайки в гората, ограниченията на пътуването ми се сториха по-тежки и по-ужасни отвсякога. В Грийнвил например изминах напразно три мили пеша в жарещото слънце и се изгубих в лабиринта от задни улички в центъра на града, оглеждайки се за някое главно шосе, в един момент минах край ковачница, пълна с черни, потни и покрити с въглищен прах цветнокожи мъже, и щом ме лъхна отвътре горещата струя, извиках: „Пак съм в ада!“

По пътя започна да вали и след няколко смени вече бях в дъждовната нощ на Джорджия, където си починах, седнал върху раницата под изнесената над тротоара стреха на стар железарски магазин, и изпих четвъртинка литър вино. Нощта беше дъждовна и нямаше коли. Когато мина автобусът на „Грейхаунд“, аз го спрях и отидох с него до Гейнсвил. В градчето реших да поспя малко край железопътните релси, но те бяха на около миля и тъкмо когато стигнах и вече се готвех да го направя, край мен маневрира локомотив и мъжете вътре ме видяха, така че се оттеглих в един пущинак край релсите, но патрулката започна да обикаля наоколо с включен прожектор (навярно бяха чули за мен от железничарите, а може и да не бяха), така че се отказах, и без това имаше прекалено много комари, върнах се в града и зачаках някой да ме вземе край ярките светлини на закусвалните в центъра, ченгетата вече ме виждаха много добре и затова не ме търсеха и ме оставиха на мира.

Никой не ме взе, а вече се зазоряваше, затова наех за четири долара стая в един хотел, изкъпах се и си починах добре. Но отново ме обхванаха мрачните мисли на бездомник, както по време на коледното ми пътуване на изток. Това, с което можех наистина да се гордея, бяха здравите ми работнически обувки с дебелите нови подметки и пълната раница. На сутринта, след като закусих в едно неприветливо ресторантче с въртящи се вентилатори на тавана и mucho20 мухи, аз излязох на нагорещеното шосе и ме взе един камион до Флауъри Бренч, Джорджия, след няколко смени за кратки разстояния прекосих Атланта и стигнах до малко градче в другия й край на име Стоунуол, там ме качи огромен дебел южняк с широкопола шапка, който вонеше на уиски и постоянно разказваше вицове, и се обръщаше към мен, за да види дали се смея, като междувременно подкарваше колата по мекия банкет и вдигаше облаци от прах зад нас, така че дълго преди да сме стигнали целта на пътуването му, аз се извиних и казах, че искам да сляза да хапна.

— Ста’а, момче, ще хапна с теб и ще продължим.

Беше пиян и караше много бързо.

— Ами аз трябва да отида до тоалетната — казах, провлачвайки думите. Беше ми писнало, така че реших: „Да върви по дяволите стопирането. Имам достатъчно пари, за да стигна с автобус до Ел Пасо, а оттам ще хвана някой влак по Саутърн Пасифик и ще се чувствам десет пъти по-безопасно.“ Освен това решението ми се подсилваше и от желанието час по-скоро да стигна в Тексас, в сухия Югозапад, с ясното синьо небе и безкрайната пустинна земя, където можеш да спиш, без да те закачат ченгетата. Копнеех да се измъкна от Юга, от оковите на Джорджия.

Автобусът пристигна в четири и в полунощ бяхме в Бирмингам, Алабама, там седнах да чакам следващия на една пейка и се опитах да поспя, сложил глава върху раницата, но постоянно се събуждах и виждах мотаещите се наоколо бледи призраци, населяващи американските автобусни спирки — всъщност това беше само една жена, която се носеше леко като тънка струя дим, и аз бях напълно сигурен, че тя не съществува в действителност. На лицето й се четеше призрачна увереност в това, което вършеше… На моето също. Скоро след Бирмингам дойде Луизиана, после източнотексаските нефтени находища, Далас, след което ме очакваше един дълъг ден в претъпкан с военнослужещи автобус, прекосяващ безкрайната тексаска пустиня, и в полунощ пристигнахме в Ел Пасо, но вече бях толкова уморен, че имах желание единствено да спя. Но не отидох в хотел, вече трябваше да внимавам с парите, затова просто метнах раницата на гръб и тръгнах право към железопътния парк, за да разпъна чувала някъде край релсите. Именно тази нощ разбрах съня, който ме беше накарал да си купя раница.

Беше великолепна нощ и спах така, както не съм спал никога през живота си. Първо отидох до железопътния парк, тръгнах внимателно през него покрай наредените вагони и стигнах до западния му край, но продължих да вървя, защото неочаквано пред мен в тъмнината се разкри обширна пустееща земя. Виждаха се скали и в звездната светлина смътно се различаваха огромни площи, покрити със сухи храсти. „Защо да се мотая край мостовете и релсите, помислих си, когато трябва само да напрегна малко мускулите на краката си и ще съм в безопасност, извън обсега на куките и скитниците.“ Продължих да вървя край линията още няколко мили и скоро бях сред открита пустинна планинска местност. С дебелите си обувки крачех леко през траверсите и чакъла. Вече беше около един след полунощ, копнеех за сън след дългия пробег от Каролина. Накрая си харесах някакви възвишения отляво на релсите и тръгнах към тях през дълга долина, в която отчетливо се виждаха множество светлинки, сякаш там имаше каторга или затвор. „Стой настрана от това място, синко“, помислих си. Тръгнах нагоре по едно сухо дере, пясъкът и скалите се белееха на лунната светлина. Изкачвах се все по-нагоре и по-нагоре.

Неочаквано ме въодушеви мисълта, че съм напълно сам, в безопасност, и никой нямаше да ме буди през цялата нощ. Какво изумително откровение! Всичко, от което имах нужда, беше на гърба ми; преди да тръгна, бях налял на автобусната спирка прясна вода в полибденовата си бутилка. Изкачих се нагоре по дерето и когато се обърнах да погледна назад, пред мен се разкри цяло Мексико, виждаха се проблясващите пустинни пясъци на Чихуахуа, както и планините му под вече спусналата се ниско пълна, сияйна луна. Линията на Южния Пасифик вървеше успоредно на реката Рио Гранде от другата страна на Ел Пасо, така че от мястото, където се намирах на американска земя, виждах как реката разделя двете граници. Пясъкът в дерето беше мек като коприна. Разпънах върху него спалния чувал, свалих си обувките, пийнах малко вода, запалих лулата, кръстосах крака и се почувствах щастлив. Не се чуваше никакъв звук; в пустинята все още беше зима. Едва-едва се дочуваше мощният трясък на съединяващите се вагони в разпределителната станция, който смущаваше цяло Ел Пасо, но не и мен. Единствената ми компания беше тази луна над Чихуахуа, която се спускаше все по-ниско и по-ниско пред погледа ми, като постепенно изгубваше белотата си и ставаше жълта като масло, при все че когато легнах да спя, тя светеше ярко като лампа в лицето ми и аз трябваше да извия главата си настрани, за да заспя. Следвайки обичая си да наричам със собствени имена разни местенца, аз нарекох това място „Дерето на Апашите“.

На сутринта открих следа от гърмяща змия в пясъка, но тя можеше да е и от предното лято. Имаше съвсем малко следи от обувки и те бяха на ловци. Утринното небе беше лазурносиньо, слънцето напичаше, наоколо имаше много сухи съчки, с които да си запаля огън. В огромната си раница имах консерви със свинско с фасул. Приготвих си кралска закуска. Проблемът сега беше водата — въпреки че я изпих всичката, слънцето беше силно и аз ожаднях. Тръгнах нагоре да изследвам дерето и стигнах до края му, там се издигаше голяма канара, а в подножието й се разстилаше много по-мек пясък от този по-надолу. Реших тази нощ да си устроя лагера тук, след като прекарам един приятен ден в стария Хуарес, обикаляйки църквите и улиците и наслаждавайки се на мексиканската храна. За миг се замислих дали да не оставя раницата си тук, скрита между скалите, но все пак имаше някаква вероятност някой стар скитник или ловец да мине и да я намери, затова я метнах на гръб, спуснах се надолу до релсите, изминах обратно трите мили до Ел Пасо и я оставих за двадесет и пет цента в гардероба на гарата. После тръгнах през града, стигнах до граничната бариера и я преминах за две пенита.

Това се оказа един щур ден, който започна съвсем нормално с посещение в църквата на Мари Гваделупа, шляене из индианския пазар и висене по пейките в парка сред весели мексиканчета, но по-късно дойдоха баровете, пийнах малко повече и започнах да крещя на стари мустакати мексикански пеони21: „Todas las granas de arena del desierto de Chihuahua son vacuidad!“22, а накрая се натъкнах на тайфа зли мексикански апаши, които ме заведоха в тяхната влажна каменна пушалня и ме опушиха на светлината на свещи, после доведоха свои приятели и задименият сумрак се изпълни със замаяни силуети. Всъщност в един момент цялата тази работа ми писна, спомних си снежнобелия пясък на дерето и местенцето, където щях да пренощувам, и поисках да си ходя. Но те не ме пуснаха. Един от тях открадна няколко неща от чантата с покупките ми, но това не ме интересуваше. Друго едно от момчетата беше педераст, беше се влюбило в мен и искаше да тръгнем заедно за Калифорния. В Хуарес вече беше паднала нощта; врявата в кръчмите заглъхваше. Отидохме да пийнем по бира в един бар, който беше пълен предимно с войници негри, изтегнали се наоколо със сеньорити в скута — шантаво местенце, от автомата гърмеше рокендрол, беше истински рай. Хлапето искаше да отида при американците и да им прошепна, че знам едно местенце, където има момичета.

— После ще ги заведа в моята стая, шшт, няма момичета! — каза то.

Разделихме се чак на граничната бариера. Помахахме си на сбогуване. Но този град беше грешен, а непорочната ми пустиня ме очакваше.

С бързи крачки преминах границата, прекосих Ел Пасо, стигнах до гарата, взех си раницата, въздъхнах дълбоко и веднага се отправих надолу по железопътната линия към дерето, което разпознах съвсем лесно в лунната светлина, после нагоре по него, а обувките ми правеха флоп-флоп като тези на Джефи, и в този миг осъзнах, че наистина съм научил от него как да отхвърля от себе си злото на света и на големия град и да открия истинската чистота на душата си само с една добра раница на гърба. Стигнах до лагера, разпънах спалния чувал и благодарих на Бога за всичко, което ми беше дал. Сега споменът за дългия грешен следобед, прекаран в пушене на марихуана с мексикански хлапета с широкополи шапки на тила, в мухлясалата, осветена със свещи стая, беше като сън, като лош сън, какъвто имах веднъж върху сламената постеля край „Буда-поточето“ в Северна Каролина. Медитирах и се молех. Нищо не може да се сравни със съня в безлюдната зимна нощ, стига, разбира се, човек да се е мушнал в хубав, топъл спален чувал. Тишината е толкова наситена, че можеш да чуеш в ушите си бученето на собствената си кръв, но много по-силно от него е онова тайнствено бучене, което винаги съм оприличавал със звука на диаманта на мъдростта — тайнственият тътен на самата тишина, което е едно велико „Сссссс“, напомнящо за нещо, което, изглежда, човек е забравил през напрегнатите дни, последвали рождението му. Искаше ми се да мога да обясня всичко това на хората, които обичах — на майка ми и на Джефи, но просто не съществуваха думи, с които да се опише неговата празнота и яснота. „Съществува ли едно определено учение, което да бъде дадено на всички живи същества?“, навярно са запитали навъсения, снежен Дипанкара, а отговорът му сигурно е бил тътен от тишината на диамант.