Бродягите на Дхарма

26

Вече се правеха планове за големия прощален купон в чест на Джефи, който щеше да се проведе няколко дни преди той да отплава за Япония. Трябваше да пътува с японски товарен кораб. Това щеше да бъде най-големият купон на всички времена и щеше да се разпростре от хайфи гостната на Шон през широкия, осветен от огньове двор нагоре по хълма, та дори и отвъд него. Ние с Джефи се бяхме преситили от веселби и не го очаквахме с особен ентусиазъм. Но всички щяха да дойдат: момичетата, включително и Сайки, поетът Какоетис, Къфлин, Алва, Принсес с новия си приятел, управителят на Будистката асоциация Артър Уейн със съпругата и синовете си, дори бащата на Джефи и, разбира се, Бъд, както и всевъзможни двойки, надошли отвсякъде, които щяха да донесат вино, храна и китари. Джефи каза:

— Омръзнаха ми тези купони. Какво ще кажеш след веселбата двамата с теб да тръгнем из местността, това тук ще продължи с дни; просто ще си вземем раниците и ще се отправим към лагера Потреро Медоус или Лоръл Дел.

— Добре.

Междувременно един следобед неочаквано се появи сестра му Рода с годеника си. Щяха да правят сватба в къщата на баща им в Мил Вели, с голям прием и всичко останало. Двамата с Джефи си седяхме в бараката в сънливия следобед и неочаквано на вратата се появи тя, стройна, руса и красива, с добре облечения си и доста представителен чикагски годеник.

— Хуу! — извика Джефи, скокна, прегърна я силно и горещо и я целуна, а тя му отвърна чистосърдечно. И как само си говореха!

— Я кажи, съпругът ти добре ли се чука?

— И още как, подбрах си го много внимателно, мръсник такъв!

— Дано да е така, защото иначе ще трябва да се обърнеш към мен.

После, за да се изперчи, запали огън и каза:

— Ето какво правим у нас на Север.

След което изля голямо количество бензин в огъня, отдръпна се бързо и зачака като пакостливо малко дете, и — бум! — от печката се разнесе мощна експлозия, чиято вълна се почувства из цялата стая. Този път почти прекали. После се обърна към бедния годеник:

— Знаеш ли някои готини пози за медения месец?

Горкият току-що се беше върнал от Бирма, където бе отбил военната си служба, и се опита да прехвърли разговора натам, но не можа да вземе думата. Джефи се беше побъркал от ревност. Поканиха го на официалния прием и той отвърна:

— Може ли да дойда гол?

— Можеш да дойдеш както си искаш.

— Вече си го представям: купата с пунш, дамите с ленени шапки, от уредбата се разнася ефирна органова музика и всички си бършат сълзите, защото булката е толкова хубава. За какво ти е да се причисляваш към средната класа, Рода?

— О, не ми пука — каза тя, — искам да започна истински живот.

Годеникът й имаше много пари. В действителност беше приятен тип и ми стана жал, че трябваше да се усмихва през цялото време.

След като си тръгнаха, Джефи каза:

— Няма да остане при него повече от шест месеца. Тя е много щуро момиче, по-скоро ще обуе джинсите и ще тръгне да скита, отколкото да кисне в някакъв чикагски апартамент.

— Обичаш я, нали?

— Дяволски си прав, трябваше аз да се оженя за нея.

— Но тя ти е сестра.

— Не ми пука. Тя има нужда от истински мъж като мен. Нямаш представа колко е щура, защото не си израснал заедно с нея там горе, в горите.

Рода беше много хубава и ми се щеше да се бе появила сама. Сред цялото това изобилие от жени аз все още не си бях избрал никоя, не че си давах и много зор, но понякога се чувствах самотен, като гледах как всички се чифтосват и веселят, а аз само се свивах в спалния чувал край розовия храст и въздишах. Оставаха ми само дъхът на вино в устата и растящата купчина насечени дърва.

Тогава намирах например някоя мъртва врана на поляната и си казвах: „Ето една хубава гледка за чувствителните човешки очи и всичко това произтича от секса.“ И така отново прогонвах похотта от ума си. Дотогава, докато слънцето грееше и ни даряваше с благодатта си, щях да съм щастлив, да съм добър и да остана в уединение, нямаше да ме интересуват мирските грижи и щях да съм спокоен. „Състраданието е ръководна звезда, казва Буда. Не спорете с властите и с жените. Молете се. Бъдете смирени.“ Написах едно хубаво стихотворение, адресирано до всички, които щяха да дойдат на купона: „Има ли под клепачите ви война и доброта… но светците ги няма, заминаха всички в онази по-добра земя.“ Наистина се смятах за някакъв шантав светец. И то защото си казвах: „Рей, не се увличай по алкохола, плътските удоволствия и светските клюки, стой си в бараката и се наслаждавай на естествените връзки между нещата такива, каквито са“, но беше трудно да живея според това правило с всички онези хубави мръсници, които идваха всяка неделя горе на хълма, та дори и през седмицата. Веднъж една красива брюнетка най-накрая се съгласи да се качи с мен в бараката и двамата вече лежахме там, в тъмнината върху рогозките, когато неочаквано вратата се разтвори с трясък и вътре със смехове се втурнаха Шон и Джо Махони, като явно искаха да ме избъзикат… или пък наистина бяха повярвали в опитите ми за аскетизъм и като два ангела идваха да прогонят дявола-жена. Както в действителност и сториха. Понякога, когато бях много пиян и отнесен, аз седях с кръстосани крака в разгара на лудите купони и наистина имах видения на свещен, безплътен сняг, а щом отворех очи, виждах всички онези добри стари приятели, насядали наоколо в очакване да им обясня какво съм видял; и никой не смяташе поведението ми за странно, което е нещо естествено между будистите; и независимо дали когато отворех очи, им казвах нещо или не, те бяха доволни. В действителност през цялото време аз изпитвах непреодолимо желание да си затварям очите, когато бях в компания. Мисля, че момичетата се ужасяваха от това.

— Защо винаги седи със затворени очи?

Малката Прайна, двегодишната дъщеря на Шон, идваше при мен, боцваше с пръстче затворените ми клепачи и казваше: „Буба. Хак!“ Понякога предпочитах да я хвана за ръка и да я изведа на малка приказна разходка из двора, вместо да седя и да се надвиквам в гостната.

Колкото до Джефи, той беше доволен от всичко, което правех, разбира се, ако не вършех разни бели, като например да издърпам фитила на газовата лампа прекалено много и тя да започне да пуши или да не наточа хубаво брадвата. Беше много строг за тези неща.

— Трябва да се научиш! — казваше той. — Дявол да го вземе, ако има нещо, което да не понасям, то това е една работа да не е свършена като хората.

Изумително беше какви ястия спретваше с продуктите от своята част на лавицата — всевъзможни бурени и сушени корени, купени от Китайския квартал; той слагаше на огъня за малко да заври някаква каша със соев сос, изливаше я върху току-що сварен ориз и това се ядеше с пръчици, и наистина беше много вкусно. Ние седяхме върху рогозките във вечерния полумрак, през все още широко разтворените прозорци долиташе шумът на дърветата и беше студено, но с удоволствие поглъщахме вкусните домашни китайски гозби. Джефи умееше добре да борави с пръчиците и похапваше с мерак. Понякога след вечеря аз измивах чиниите и отивах да медитирам върху килимчето си под евкалиптите. В такива моменти върху прозореца на бараката играеха кафеникавите отблясъци от газената лампа на Джефи, който четеше пред нея и си чистеше зъбите. Случваше се да се появи на вратата и да извика: „Хуу!“, но аз не отговарях и го чувах как си мърмори: „Къде ли е, по дяволите?“, взирайки се в тъмнината за своя бхикшу. Една вечер, както си седях и медитирах, нещо силно изпращя от дясната ми страна, погледнах и видях елен, идваше да навести местата, по които са живели предците му, и да попасе от сухите листа. Вятърът довяваше от отсрещната страна на тъмната долина накъсания като йодел сърцераздирателен рев на старото муле, той звучеше като рог, надуван от някакъв много тъжен ангел, като напомняне към хората, доволно предъвкващи вечерите в уютните си домове, че не всичко е така наред, както си мислят. И все пак това беше просто любовен зов към друго муле. Но понеже…

Една нощ медитирах в толкова съвършена неподвижност, че два комара долетяха и кацнаха на бузите ми, останаха там дълго време, без да ме ухапят, и после отлетяха.