Бродягите на Дхарма

7

От първия миг, в който срещнахме Морли, той постоянно надаваше внезапни тиролски викове в тон с начинанието ни. Това бяха най-обикновени „Ойларипи“, но прозвучаваха в най-чудати моменти и при най-неочаквани обстоятелства, като например — няколко пъти, докато китайските и германските му приятели бяха все още край нас, по-късно, когато бяхме вече в колата: „Ойларипи!“, но след това, когато излязохме от нея, за да влезем в бара: „Ойларипи!“ Джефи се събуди призори, изскочи от завивките, изтича да събере дърва и вече потреперваше над малък, разгарящ се огън, когато се пробуди и Морли от краткия си нервен сън, прозина се и извика, „Ойларипи!“, а ехото от далечните долини му отвърна. Аз също станах; трябваше да се скупчим един до друг; единственото нещо, което можехме да направим, беше да подскачаме наоколо и да махаме с ръце, както правехме с тъжния скитник на платформата на влака по Южното крайбрежие. Но скоро Джефи сложи още дърва в огъня и той така лумна, че не след дълго се наложи да се обърнем с гръб към него, и започнахме оживено да разговаряме. Великолепна утрин — девствени алени снопове слънчеви лъчи се спускаха над възвишенията и се процеждаха през студените дървета като светлина в катедрала, мъглите се издигаха, за да посрещнат слънцето, а от всички страни долиташе мощният приглушен тътен на пенести планински потоци, чиито вирчета навярно бяха покрити с тънък слой лед. Страхотна местност за риболов. Съвсем скоро самият аз крещях „Ойларипи“, но когато Джефи отиде за още дърва и за известно време се скри от погледите ни, Морли извика „Ойларипи“ и Джефи му отвърна просто с „Хуу“, което според думите му беше индиански планински зов, далеч по-вежлив от нашия. Така че и аз започнах да викам „Хуу“.

След това се качихме в колата и потеглихме. Изядохме хляба и сиренето. Нямаше никаква разлика между тазсутрешния и вчерашния Морли, само дето гласът му, докато бърбореше по онзи негов си преднамерено престорен, забавен начин, беше някак мил, с онази утринна свежест, която звучи в гласовете на хора, станали рано сутрин — леко тъжен, дрезгав и енергичен, готов за новия ден. Скоро слънцето вече напичаше. Черният хляб беше хубав, беше го опекла съпругата на Шон Монахън, който имаше барака в Корте Мадера, където някой ден можехме да отидем да поживеем, без да плащаме наем. Сиренето беше лютив „Чедар“. Но те не ме заситиха особено и когато навлязохме в област без къщи или каквито и да било други постройки, аз започнах да копнея за добра стара топла закуска и неочаквано, след като преминахме по едно мостче, край пътя се показа приветлива къщурка, сгушена под огромна хвойна, от комина й излизаше пушек, а неонов надпис и реклама на прозореца й обещаваха палачинки и топло кафе.

— Хайде да влезем, за бога, имаме нужда от човешка закуска, ако ще се катерим цял ден.

Никой не възрази, така че влязохме и седнахме, а една приятна жена ни взе поръчката с онази весела словоохотливост, присъща на хората от дълбоката провинция.

— Е, момчета, ще ловуваме ли тази сутрин?

— Не — каза Джефи, — само ще изкачваме Матерхорн.

— Матерхорн! Не бих го направила, ако ще да ми дават и хиляда долара.

Междувременно аз отидох до дървения клозет зад къщата и се измих на чешмата с великолепна студена вода, от която кожата на лицето ми изтръпна, после пих от нея и тя се намести приятно в корема ми като течен лед. Пих още. Рунтави кучета лаеха в златисточервената слънчева светлина, която се процеждаше през клоните на огромните тридесетметрови ели. В далечината проблясваха покритите със сняг върхове на планината. Един от тях беше Матерхорн. Влязох вътре, палачинките бяха готови — горещи и димящи, полях със сироп трите бучки масло, разрязах ги, отпих от горещото кафе и започнах да ям. Същото направиха и Хенри, и Джефи — веднъж да мине без приказки. После прокарахме всичко това с онази несравнима студена вода, а през това време в заведението започнаха да прииждат ловци с ловджийски ботуши и вълнени ризи, но не олюляващи се и пияни, а сериозни, готови да излязат в планината след закуска. В съседство имаше и бар, но тази сутрин никой не се интересуваше от алкохол.

Качихме се в колата, минахме по друго мостче, прекосихме ливада с няколко крави и дървени хижи и излязохме на една равнина, откъдето съвсем ясно се виждаше Матерхорн, чиито зъбери заплашително се извисяваха над останалите върховете на юг.

— Ето го — обяви Морли, изпълнен с гордост. — Не е ли красиво, не ви ли напомня за Алпите? Имам цяла колекция от снимки на снежни планини, която някой път трябва да ви покажа.

— Самият аз ги предпочитам истински — каза Джефи, като гледаше сериозно към планината, и по отнесения му поглед, по тайнствената, насочена навътре въздишка, аз разбрах, че отново си е у дома. Бриджпорт е малко сънливо градче, странно напомнящо за Ню Ингланд в тази равнина. Две ресторантчета, две бензиностанции и едно училище, всичко това разположено от двете страни на шосе 395, което се спуска от Бишопуей, пресича градчето и стига до Карстън Сити, Невада.