Бродягите на Дхарма

4

На следващата вечер, около полунощ, тримата с Къфлин и Алва се събрахме и решихме да купим галон бургундско вино и да се натресем на гости у Джефи.

— Какво ли прави сега? — попитах аз.

— О — отвърна Къфлин, — навярно учи, а може би чука, ще видим.

Купихме бутилката от „Шаток“ авеню, отидохме до бараката и аз за втори път видях жалкия му англииски велосипед на моравата.

— Джефи по цял ден обикаля нагоре-надолу из Бъркли с този велосипед и с раничката на гърба — каза Къфлин. — Същото правеше и в колежа „Рийд“ в Орегон. Беше истинска атракция. Правехме големи купони с много вино и момичета и накрая обикновено изскачахме през прозорците и вършехме колежански щуротии из целия град.

— Хей, той е доста странен — каза Алва, хапейки учудено устната си, тъй като самият той с внимание и интерес изучаваше странния ни шумно-тих приятел.

Влязохме в бараката през познатата вратичка, Джефи вдигна поглед, както беше седнал с кръстосани крака и очила над книгата със съвременна американска поезия, и с необичайно културен тон каза само едно „А-а“. Събухме се и Алва и Къфлин прекосиха двата метра покрит с рогозки под, за да седнат до него, но аз си свалих обувките последен и тъй като държах в ръка бутилката, я извърнах към него и му я показах, а той внезапно изрева „Я-а-а-а“, прелетя със скок през стаята и се приземи пред мен в стойка на фехтувач, с неочаквано изникнала кама в ръката, леко бодна с върха й стъклото и се разнесе едно ясно и тихо „клинк“. Това беше най-изумителният скок, който съм виждал през живота си, като изключим тези на разни смахнати акробати, и много наподобяваше скока на планинска коза, каквато, както се оказа впоследствие, той си и беше. Също така ми напомняше японски самурай — изреваването, скокът, стойката, изражението на комичен гняв, изпъкналите очи и смешната гримаса. Почувствах, че това беше израз на недоволство както от това, че сме прекъснали заниманията му, така и срещу виното, което щеше да го опие и да наруши плановете му за прекарване на вечерта в четене. Но без повече церемонии той сам отвори бутилката и отпи голяма глътка, а после всички насядахме с кръстосани крака и прекарахме невероятно весела нощ, като през следващите четири часа просто се надвиквахме. Част от разговорите представляваше нещо такова:

Джефи: Е, Къфлин, пръдня такава, к’во правиш?

Къфлин: Нищо.

Алва: Какви са всички тези странни книги? Хм, Паунд, харесваш ли Паунд?

Джефи: Като изключим факта, че този стар пръдльо е оплескал името на Ли По10, наричайки го с японското му име, и всички останали подобни глупости, той не е чак толкова лош — всъщност е любимият ми поет.

Рей: Паунд? Та кой би си избрал за любим поет такъв претенциозен откачалник?

Джефи: Сипи си още вино, Смит, ти не разбираш. А кой е твоят любим поет, Алва?

Рей: Защо никой не пита мен кой е любимият ми поет, аз знам за поезията повече от трима ви, взети заедно.

Джефи: Наистина ли?

Алва: Възможно е. Не сте ли виждали новата стихосбирка на Рей, която току-що е написал в Мексико — „колелото на вибриращото понятие за месо се върти в празнотата, изхвърляйки тикове, таралежи, слонове, хора, космически прах, глупости, безсмислици…“

Рей: Не е така!

Джефи: Като става въпрос за месо, чели ли сте новата поема на…

И т.н., и т.н., докато в крайна сметка всичко се превърна в една безумна фиеста от говор, крясъци, а накрая и песни, с хора, превиващи се от смях по земята, за да завърши с това как тримата с Алва и Къфлин се клатушкаме, хванати под ръка, нагоре по тихата колежанска улица, пеем колкото ни глас държи „Ели, Ели“ и строшаваме точно пред краката си празната бутилка, докато Джефи се смее, изправен на вратичката си. Но все пак ние го бяхме накарали да пропусне тази нощ четенето си и аз се чувствах виновен за това до следващата вечер, когато той неочаквано се появи в бараката ни с красиво момиче, влезе вътре и й каза да се съблече, което тя стори веднага.