Бродягите на Дхарма

15

Вечерта облякох току-що купената фланела, обух новите чорапи, бельото и джинсите, стегнах здраво раницата, метнах я на гръб и отидох в Сан Франциско просто за да видя как ще се чувствам, разхождайки се в такъв вид из нощния град. Тръгнах надолу по улица „Мишън“, като весело си тананиках. Отскочих до квартала на бордеите, за да пия кафе с любимите си понички на Трета улица, а екипировката ми силно впечатли бродягите наоколо и те започнаха да ме разпитват дали не съм тръгнал да търся уран. Не ми се обясняваше, че това, което съм тръгнал да търся, в края на краищата е далеч по-ценно за човечеството от някаква си руда, затова просто ги оставих да си говорят.

— Момче — казваха ми те, — трябва само да отидеш в Колорадо и да се размърдаш там с тази раница и с един хубав Гайгеров брояч, и ще станеш милионер.

Всеки в бордея иска да стане милионер.

— Добре, момчета — отвръщах, — сигурно ще го направя.

— Има много уран и горе в Юкон.

— И долу в Чихуахуа — обади се възрастен мъж. — Хващам се на всякакъв бас, че има и в Чихуахуа.

Измъкнах се оттам и тръгнах щастлив из Сан Франциско с голямата раница на гърба. Отбих се у Роузи, за да ги видя какво правят с Коуди. Но бях потресен от рязката промяна, която бе настъпила с нея — неочаквано беше окльощавяла и приличаше на скелет, а очите й бяха изпъкнали и в тях се четеше неистов ужас.

— Какво е станало?

Коуди ме издърпа в другата стая и не ми позволи да говоря с нея.

— Тя придоби този вид за четиридесет и осем часа — прошепна той.

— Какво се е случило с нея?

— Казва, че е написала списък с имената на всички ни и с греховете, които сме извършили, после се опитала да го изхвърли в тоалетната на службата си, но големият лист я задръстил и се наложило да извикат водопроводчик, за да оправи работата, но тя твърди, че той носел униформа и бил ченге, и всъщност го отнесъл със себе си в участъка, и сега щели да арестуват всички ни. Побъркала се е, това е всичко.

Коуди ми беше стар приятел и преди години ме беше приютявал в мансардата сив Сан Франциско — приятел, на когото можех да разчитам.

— А видя ли белезите по ръцете й?

— Да.

Бях видял нарязани й китки.

— Опита се да си пререже вените с някакъв тъп стар нож. Притеснявам се за нея. Би ли я наглеждал, докато съм на работа нощес.

— Оо, човече…

— К’во „Оо, човече“, не бъди такъв. Нали знаеш какво пише в Библията: „Така и за най-нищожните измежду тях…“

— Добре, но смятах тази вечер да се забавлявам.

— Забавлението не е всичко на този свят. Понякога човек има задължения, нали знаеш.

Нямах шанс да се изфукам в „Мястото“ с новата си раница. Той ме откара до намиращия се на „Ван Нес“ ресторант на самообслужване, откъдето с негови пари купих няколко сандвича за Роузи, след което се върнах обратно сам и се опитах да я накарам да хапне. Тя седеше в кухнята и ме гледаше втренчено.

— Но ти не осъзнаваш какво означава това! — повтаряше непрекъснато. — Сега те знаят всичко за теб.

— За кого?

— За теб.

— За мен?

— За теб, за Алва, за Коуди, за онзи Джефи Райдър — за всички ви и за мен. За всички, които се мотаят около „Мястото“. Утре всички ще бъдем арестувани, ако не и по-рано.

С истински ужас погледна към вратата.

— Защо си се опитала да си прережеш така ръцете? Не е ли подло да си направиш подобно нещо?

— Защото не искам да живея. Казвам ти, че предстои голяма полицейска революция.

— Не, предстои революция на раниците — казах през смях, без да осъзнавам, колко е сериозна ситуацията; всъщност двамата с Коуди не бяхме с ума си, трябваше още по ръцете й да разберем колко далеч искаше да стигне. — Чуй ме — подхванах аз, но тя не искаше да слуша.

— Не осъзнаваш ли какво става? — крещеше тя, вторачила в мен големите си, широко разтворени, искрени очи, опитвайки се чрез някаква откачена телепатия да ме накара да повярвам, че това, което казва, е абсолютна истина. Седеше там, в кухнята на малкото им апартаментче, протегнала напред кльощавите си ръце в умолителен опит за обяснение, с прибрани крака и къдрава червена коса, потреперваше от страх и от време на време скриваше в шепи лицето си.

— Това са чисти глупости! — изкрещях аз и неочаквано се почувствах така, както когато се опитвах да обясня Дхарма на някого — на Алва, на майка ми, на близки, на приятелки или на когото и да е: те никога не слушаха, винаги искаха аз да ги слушам, тъй като бяха сигурни, че не знам нищо, че съм само едно тъпо хлапе, един непрактичен глупак, който не разбира сериозното значение на този много важен, напълно реален свят.

— Полицаите ще ни връхлетят и ще ни арестуват всички, и не само това, ами ще ни разпитват седмици наред, а може би дори години, докато не открият всички грехове и престъпления, които сме извършили — това е мрежа, която се простира във всички посоки, накрая те ще арестуват всички в Норт Бийч, дори всички в Гринуич Вилидж, а после и в Париж и накрая всички вече ще бъдат в затвора. Нямаш представа, това е само началото.

Подскачаше при всеки звук в коридора, мислейки, че пристигат ченгетата.

— Защо не ме чуеш? — продължавах да я моля аз, но всеки път, когато го кажех, тя ме хипнотизираше с втренчените си очи и дори за момент почти ме накара да повярвам в думите й благодарение на безрезервната й отдаденост на разграниченията, които разумът й правеше.

— Но ти си създаваш тези глупави убеждения и представи от нищо, не съзнаваш ли, че целият този живот е само сън? Защо просто не се отпуснеш и не се насладиш на Бог? Бог, това си ти, глупачко!

— О, те ще те унищожат, Рей, виждам го, ще приберат всички, които се занимават с разни религии, и ще ги подредят добре. Това е само началото. Всичко е свързано с Русия, въпреки че те няма да си признаят… а чух и нещо за слънчевите лъчи и за това, какво става, докато всички спим. О, Рей, светът никога няма да бъде същият!

— Какъв свят? За какво говориш? Моля те, спри, плашиш ме. За бога, всъщност ти не ме плашиш, а аз просто не искам повече да слушам.

Излязох ядосан навън, купих вино и попаднах на Каубоя и разни други музиканти, и бързо се върнах с цялата тайфа да я наглеждаме.

— Пийни малко вино, вкарай малко мъдрост в главата си.

— Не, преставам с пиенето, всичкото това долнокачествено вино, дето го пиете, само изгаря стомасите ви и ви кара да оглупявате. Мисля, че ви има нещо, липсва ви чувствителност, не осъзнавате какво става!

— О, хайде.

— Това е последната ми нощ на тази земя — добави тя.

С музикантите изпихме виното и бъбрихме до около полунощ, а Роузи сега изглеждаше добре — лежеше на кушетката, приказваше, дори от време на време се засмиваше, изяде си сандвичите и пийна от чая, който й приготвих. Момчетата си тръгнаха и аз легнах да спя на пода в кухнята, мушнат в спалния си чувал. Но през нощта Коуди се върна, аз си тръгнах и докато той спял, тя се качила на покрива, строшила стъклото на капандурата, прерязала си китките с нащърбено парче стъкло и останала да седи така, кървяща в зората, докато не я видял един съсед и не се обадил на ченгетата, а когато те изскочили на покрива, за да й помогнат, вече всичко било решено: тя видяла големите ченгета, които щели да арестуват всички ни, и се спуснала към ръба. Един млад полицай, ирландец, се хвърлил към нея, но успял само да хване халата й, а тя се изплъзнала и полетяла гола към тротоара, шест етажа по-надолу. Музикантите, които живееха в жилище в сутерена, цяла нощ разговаряли и слушали музика, и чули тупването. Погледнали през прозореца и видели ужасната гледка.

— Братче, това ни скапа, вечерта не можахме да свирим.

Потрепервайки, те дръпнали пердетата. Коуди спял… Когато на другия ден чух за това и видях снимката във вестника с кръстчето, обозначаващо мястото върху тротоара, където е паднала, едно от нещата, които си помислих, бе: „А ако само ме беше послушала… Глупости ли й говорих? Какво толкова глупаво й казах в края на краищата? Толкова смешни, глупави и детински ли са идеите ми за това, как трябва да се живее? Не е ли дошло време да започна да следвам това, което смятам за истинно?“

Това реши всичко. Следващата седмица опаковах багажа си и реших да хвана пътя и да се измъкна от това царство на невежеството, каквото представлява съвременният град. Сбогувах се с Джефи и останалите и се метнах на стария влак надолу по крайбрежието към Ел Ей. Бедната Роузи, тя беше абсолютно убедена, че светът и страхът са реални, а сега какво беше реално? „Поне, помислих си аз, тя е в Рая сега и знае.“