Часовниците

Девета глава

Потеглиха покрай „Уилбрахъм Кресънт“, след това завиха вдясно по Олбани Роуд и отново вдясно, покрай задната част на квартала.

— Не е много сложно — отбеляза Хардкасъл.

— Стига да знаеш — каза Колин.

— Номер шейсет и едно всъщност е зад къщата на госпожа Хеминг, опира по диагонал в двора на номер деветнайсет, така че ще можеш да хвърлиш едно око на твоя господин Бланд. Между другото, при него няма чуждестранни работници.

— Значи хубавата хипотеза отива по дяволите.

Колата спря и двамата мъже слязоха.

— Охо! Гледай каква градина! — каза Колин.

Градината наистина беше образец за съвършенство. Имаше лехи с герании, големи, месести бегонии и най-различни градински украшения — жаби, смешни гноми и феи.

— Сигурен съм, че господин Бланд е приятен и достоен човек — каза Колин и потрепери. — Иначе нямаше да му хрумне да сложи тези ужасни неща в двора си.

Когато Хардкасъл натисна звънеца, той го попита:

— Сигурен ли си, че ще го заварим у дома по това време?

— Позвъних му и го попитах дали ще е удобно да наминем.

В този момент един малък туристически микробус дойде по улицата и влезе в гаража, който, изглежда, бе добавен впоследствие. Отвътре излезе господин Джошуа Бланд, затвори вратата и се приближи до тях. Беше среден на ръст, с оплешивяла глава и малки сини очи. Държеше се сърдечно.

— Инспектор Хардкасъл?

Въведе ги във всекидневната. Там се забелязваха няколко признака за заможност — скъпи и доста натруфени лампи, старинно писалище с дърворезби, комплект блестящи украшения за камина от френско злато, бюфет със седефени орнаменти и огромна саксия с цветя на прозореца. Столовете бяха модерни, със скъпа тапицерия.

— Седнете — покани ги Бланд сърдечно. — Пушите ли или ви е забранено, когато сте на служба?

— Не, благодаря — отговори Хардкасъл.

— Предполагам, че и не пиете? — продължи Бланд. — Така е по-добре и за двама ни, струва ми се. Добре. За какво става дума? Предполагам за случилото се на номер деветнайсет? Ъглите на дворовете ни се опират, но всъщност нищо не се вижда, освен от прозорците на горния етаж. Тази история ми се струва много странна. Поне като съдя от това, което прочетох във вестника тази сутрин. Зарадвах се, когато ми се обадихте. Това е шанс да науча какво всъщност е станало. Нямате представа какви слухове се разпространяват! Жена ми доста се притесни… Да знаеш, че наоколо се разхожда убиец… Лошото е, че напоследък започнаха да пускат побърканите от лудниците. Пускат ги да си отидат у дома под гаранция или както там се нарича, а те ликвидират още някого и пак ги прибират. Ами слуховете! Просто ще се изненадате, като чуете какви ги приказват момчето с млякото, вестникарчето и прислужничката ни… Единият казва, че онзи бил удушен с тел, а другият — че бил наръган с нож. Друг пък твърдеше, че бил ударен с нещо по главата. Във всеки случай е бил мъж, нали? Не е убито старото момиче, нали? Във вестника пишеше, че бил неизвестен мъж.

Най-накрая той замълча.

Хардкасъл се усмихна и каза снизходително:

— Колкото до това, че е неизвестен, в джоба му имаше визитна картичка и адрес.

— Значи толкова им струва цялата дописка — каза Бланд. — Е, такива са хората. Чудя се само кой ли измисля всичките тези фантасмагории.

— Като заговорихме за жертвата, бих искал да погледнете нещо — изрече Хардкасъл и извади полицейската снимка от джоба си.

— Значи това е той, така ли? Най-обикновен човек, нали? Като вас и мен. Не знам дали мога да попитам… Имало ли е конкретна причина, за да го убият?

— Засега е рано да говорим за това — отвърна Хардкасъл. — Искам да знам дали някога сте виждали този човек, господин Бланд.

Бланд поклати глава.

— Сигурен съм, че не. Много добър физиономист съм.

— Не се е отбивал при вас по някаква причина… Да ви продава прахосмукачки, да ви предлага застраховки и така нататък?

— Не, не е идвал.

— Може би е по-добре да попитаме жена ви — предложи Хардкасъл. — В края на краищата, ако е звънял у вас, по-вероятно е тя да го е посрещнала.

— Да, така е. Макар че не знам… Здравето на Валери не е много добро. Не ми се иска да я разстройвам. Имам предвид… Тази снимка е направена, след като е умрял, нали?

— Да — потвърди инспекторът. — Точно така. Но в нея няма нищо потискащо.

— Така е. Много добре е направена. Ще кажеш, че този човек е заспал.

— За мен ли говориш, Джошуа?

Отвори се една врата и при тях влезе жена на средна възраст. Хардкасъл реши, че много внимателно е слушала целия им разговор от другата страна.

— А ето те и теб, мила — каза Бланд. — Мислех, че си задрямала. Това е жена ми. Инспектор Хардкасъл.

— Такова ужасно убийство — промърмори жената. — Наистина са разтрепервам, като си помисля за него. — Тя седна на канапето с лека хриптяща въздишка.

— Вдигни краката си горе, скъпа — каза Бланд.

Тя се подчини. Имаше пясъчна на цвят коса и слаб, хленчещ глас. Анемична на вид, тя приличаше на инвалид, който приема недъга си с известна наслада. За миг напомни на инспектор Хардкасъл за някого. Той се опита да се досети на кого, но не успя. Слабият, хленчещ глас продължи:

— Не съм много добре със здравето, инспектор Хардкасъл, така че съпругът ми естествено се стреми да ми спести всякакви сътресения и тревоги. Аз съм много чувствителна. Говорехте за някаква снимка, струва ми се на човека… на убития. Колко ужасно звучи това! Не знам дали ще ми понесе да я погледна!

„Просто умира да я види“ — помисли си инспектор Хардкасъл и с едва прикрита злоба в гласа каза:

— Може би е по-добре да не искам от вас да я гледате, госпожо Бланд. Просто исках да си припомните дали някога този човек е звънял на вратата ви.

— Но аз трябва да изпълня дълга си, нали? — възрази тя с чаровна и смела усмивка, протягайки ръка.

— Мислиш ли, че трябва да се разстройваш, Вал?

— Не говори глупости, Джошуа. Разбира се, че трябва да я видя.

Тя погледна снимката с интерес и както се стори на инспектора, с известно разочарование.

— Той изглежда… Изобщо не прилича на умрял — отбеляза. — Няма вид на убит човек. Дали… не, не може да е бил удушен.

— Намушкан е с нож — каза Хардкасъл.

Госпожа Бланд затвори очи и потрепери:

— Боже мой! Какъв ужас!

— Нямате ли чувството, че някога сте го виждали госпожо Бланд?

— Не — отговори тя с видима неохота. — Боя се, че не. Да не би да е бил от онези, които ходят по къщите и продават разни неща?

— Вероятно е бил застрахователен агент — внимателно каза инспекторът.

— Да, разбирам. Не, не е идвал такъв човек, сигурна съм. Не помниш да съм споменавала такова нещо, нали, Джошуа?

— Не помня, наистина — отговори той.

— Да не е някой роднина на госпожица Пебмарш? — Попита госпожа Бланд.

— Не — отговори инспекторът. — Тя не го познава.

— Много странно — отбеляза госпожа Бланд.

— Познавате ли госпожица Пебмарш?

— О, да. Искам да кажа, познаваме се като съседи, разбира се. Понякога тя се съветва с мъжа ми за градината си.

— Вие сте запален градинар, както виждам — каза Хардкасъл.

— Е, не съвсем — отговори Бланд. — Нямам нужното време. Разбира се, знам как се поддържа градина… Имам добър градинар. Идва два пъти седмично. Той се грижи за нея. Бих казал, че нашата градина е най-хубавата тук, но аз не съм истински градинар като съседа ни…

— Рамзи? — Попита Хардкасъл с известна изненада.

— Не, не. По-нататък на номер шейсет и три. Господин Макнотън. Просто живее заради градината си. По цял ден стои в нея и е побъркан на тема торове. Наистина може да те отегчи, като ти заговори за торове… Но предполагам, че не искате да говорим за това.

— Да, наистина — съгласи се инспекторът. — Чудех се дали някой… жена ви например, вчера е излизала в градината. В края на краищата тя се опира до градината на госпожица Пебмарш и не е изключено да е видяла или чула нещо особено.

— По обяд? Когато е станало убийството, нали?

— Между един и три часа по-точно.

Бланд поклати глава.

— Не сме забелязали нищо. С Валери бяхме тук, но обядвахме, а трапезарията ни гледа към улицата. Няма как да видим какво става в градината.

— Кога обядвате обикновено?

— Към един. Понякога един и половина.

— И след това не сте излизали в градината?

Бланд отново поклати глава.

— Всъщност — каза — след обяд жена ми винаги се качва горе да поспи, а ако нямам работа, аз също подремвам на онзи стол, ей там. Трябва да съм излязъл от къщи към… може би към три без петнайсет, но изобщо не съм излизал навън.

— Е, добре — въздъхна Хардкасъл. — Длъжни сме да попитаме всички.

— Да, разбира се. Ще ми се да можех да ви помогна.

— Добре сте се устроили — отбеляза инспекторът. — Не сте жалили средства.

Бланд се разсмя весело.

— Е, да. Обичаме хубавите неща. Валери има добър вкус. Миналата година имахме късмет. Тя получи наследство от един чичо. Не беше го виждала от двайсет и пет години. Наистина се изненадахме! Нещата станаха доста по-различни, уверявам ви! Успяхме да се уредим и смятаме по-късно през тази година да заминем на екскурзия с кораб. Струва ми се, че човек може да научи доста неща по този начин. Гърция и така нататък… Е, аз съм направил всичко сам и не съм имал много време за подобни удоволствия, но все пак ще ми е интересно. Този, който е разкопал Троя, е бил бакалин, ако не се лъжа. Много романтично. Мога да кажа, че обичам да пътувам в чужбина… Не че съм пътувал кой знае колко… Мислил съм си дали да не продам къщата и да отида да живея в Испания или Португалия, дори на някой от карибските острови. Много хора постъпват така. Освен това по този начин си спестяваш и данъците. Но на жена ми не й допада тази идея.

— И аз обичам да пътувам — намеси се госпожа Бланд, — но не мога и да си помисля, че мога да живея извън Англия. Всичките ни приятели са тук… И сестра ми е тук, всички ни познават. Ако отидем в чужбина, ще бъдем чужденци. Освен това имам много, добър лекар. Наистина знае какво ми е. Не мога и да си помисля за лекар чужденец. Не бих могла да му се доверя.

— Ще видим — вметна господин Бланд весело. — Ще заминем на екскурзията и може да се влюбиш в някой гръцки остров.

Жена му го погледна, сякаш не беше много сигурна в това.

— Надявам се на кораба да има добър лекар англичанин — каза тя, изпълнена със съмнение.

— Разбира се, че ще има — увери я съпругът й.

Той придружи Хардкасъл и Колин до вратата и им каза още веднъж колко съжалява, че не е могъл да им помогне.

— Е — попита Хардкасъл след това. — Какво ще кажеш за него?

— Не бих му възложил да построи къщата ми — отвърна Колин. — Но не търся дребен строител мошеник. Търся човек, който е способен да отдаде всичко от себе си. До фанатизъм. А що се отнася до твоето убийство, то също не е каквото трябва. Виж, ако този Бланд беше дал на жена си арсеник или я беше бутнал през борда в Егейско море, за да наследи парите й и да се ожени за някоя руса красавица…

— Ще говорим за това, когато се случи — каза инспектор Хардкасъл. — Засега трябва да се занимаваме с извършеното.