Часовниците

Седемнайсета глава

Час и половина по-късно инспектор Хардкасъл седна зад бюрото си и отпи с облекчение официално полагащата му се чаша чай. Все още беше мрачен и ядосан.

— Извинете, сър. Пиърс иска да разговаря с вас.

Хардкасъл вдигна очи.

— Пиърс? Добре. Да дойде.

Влезе неспокоен на вид млад полицай.

— Извинете, сър. Помислих си, че трябва да ви кажа нещо.

— Какво?

— След предварителното следствие, сър. Бях дежурен на входа… Това момиче… убитото… Дойде при мен и ме заговори…

— Така ли? И какво ти каза?

— Искаше да се срещне с вас, сър.

Хардкасъл внимателно го изгледа:

— Искала е да се срещне с мен? Каза ли ти защо?

— Не точно, сър. Съжалявам… Трябваше да постъпя иначе… Предложих й да ви предам каквото трябваше или ако иска да дойде тук по-късно. Тогава вие разговаряхте с областния и със съдията, помислих си…

— По дяволите! — изръмжа инспекторът. — Не можа ли да й кажеш да изчака, докато свърша?

— Съжалявам, сър. — Младият полицай се изчерви.

— Ако знаех, непременно щях да го направя, но ми се стори, че не е нещо съществено. Самата тя не мислеше, че е съществено. Спомена само, че нещо я смутило.

— Смутило?

Хардкасъл замълча, прехвърляйки през ума си някои събития. Това беше момичето, с което се беше разминал, когато отиваше у госпожа Лоутън, и което бе искало да се види с Шийла Уеб. То го позна и както му се стори, понечи да го заговори, но се отказа. Значи е имало нещо предвид. Да, най-вероятно. Имало е нещо предвид. Той беше допуснал грешка. Не реагира достатъчно бързо. Погълнат от намерението си да научи малко повече за Шийла Уеб и семейството й, бе пропуснал нещо съществено. За какво се е безпокояло това момиче? Защо? Едва ли някога щяха да научат.

— Продължавай, Пиърс. Кажи ми всичко, което си спомняш. — И добави с по-мек тон, защото беше честен човек: — Давам си сметка, че не би могъл да знаеш за какво е ставало дума.

Нямаше смисъл да изкарва яда и отчаянието си върху това младо момче. Откъде наистина би могло да знае?

Важна част от обучението му е била да спазва дисциплината и да не позволява на никого да безпокои началника му в неподходящо време. Ако тази Една Брент му бе казала, че става дума за нещо важно и спешно, той щеше да постъпи съвсем различно. Помисли си, че не беше запомнил лицето й, след като я видя за пръв път в бюрото. Просто не беше от хората, които правят впечатление. Ленив ум. Може би не се бе доверявала на собствените си мисловни процеси.

— Можеш ли да си спомниш точно какво се случи? Точно какво ти каза тя, Пиърс?

Полицаят го гледаше с мълчалива благодарност.

— Тя излезе през вратата заедно с всички и се огледа, като че ли търсеше някого. Не вас, сър, струва ми се. Някой друг. След това дойде при мен и ме попита дали би могла да се срещне с инспектора, който е дал показания. Аз видях, че разговаряте, както казах, и обясних, че в момента сте зает. Попитах я дали иска да ви предам нещо, а ако не, й предложих да се свърже с вас в участъка по-късно. Струва ми се, че се съгласи. Попитах я дали е нещо важно…

— Да? — Хардкасъл се намръщи.

— Тя отговори, че не чак толкова. Промърмори, че не виждала как нещо би могло да е станало така, както някоя си била казала.

— Не виждала как нещо би могло да е станало? — повтори Хардкасъл.

— Точно така, сър. Не помня точните й думи. Може би каза: „Не виждам как това, което каза тя, може да е истина.“ Мръщеше се и изглеждаше объркана, но когато я попитах, отговори, че не било нещо важно.

Казала, че не е важно. Тази, която скоро след това бяха намерили удушена в една телефонна кабина…

— Когато разговаряхте, имаше ли някой край вас?

— Имаше много хора, сър. Излизаха от сградата. Това убийство раздвижи доста духовете, особено след като с него се захвана пресата.

— Не помниш ли някой конкретен човек да е бил наблизо? Например някой от тези, които дадоха показания?

— Не помня, сър.

— Добре — каза Хардкасъл. — Нищо не можем да направим. Ако си спомниш още нещо, искам веднага да дойдеш при мен, ясно ли е?

След като остана сам, той се опита да потисне гнева и да престане да се упреква. Това момиче със заешка физиономия е знаело нещо. Може би „знаело“ е твърде силна дума, но във всеки случай е видяло или е дочуло нещо. Нещо, което го е обезпокоило. След предварителното следствие това безпокойство се е засилило. Какво би могло да е то? Нещо в показанията? Най-вероятно да е било нещо, което е казала Шийла Уеб. Нали преди два дни беше отишла до дома на Шийла, за да поговори с нея. Но защо не бе направила това в бюрото? Защо е трябвало да я търси у дома й? Дали не е научила нещо за Шийла, което я е озадачило и изненадало? Дали е искала да получи от нея обяснение на четири очи, не пред останалите момичета? Това му се струваше най-вероятно. Може би това беше истината. После повика сержант Крей и му даде някои нареждания.

— Защо според вас е отишла на „Уилбрахъм Кресънт“? — Попита Крей.

— Това се чудех и аз — отговори Хардкасъл. — Не е изключено, разбира се, да е проявила любопитство, да е искала да види как изглежда къщата. В това няма нищо необикновено. Половината население на Кроудийн, изглежда, изпитва същото желание.

— Колко добре го знаем — въздъхна сержант Крей.

— От друга страна — продължи Хардкасъл, — може да е отишла там, за да се види с някого, който живее там.

Когато сержантът излезе, инспекторът написа на листа пред себе си три числа.

Написа „20“ и след него постави въпросителна. След това добави „19?“ и „18?“ и съответните имена. Хеминг, Пебмарш, Уотърхаус. Трите къщи от другата страна отпадаха. Ако Една Брент бе искала да отиде в някоя от тях, нямаше да мине по тази улица.

Хардкасъл се замисли за трите възможности.

Най-напред номер 20. Ножът, използван при първото убийство, бе намерен там. Беше най-вероятно да е подхвърлен откъм двора на номер 19, но не го знаеха със сигурност. Не беше изключено и самата собственичка на номер 20 да го е скрила в храстите. Когато я разпитаха, госпожа Хеминг реагира с възмущение: „Какво безобразие! Да хвърлят този отвратителен нож при котките ми!“ Имаше ли връзка между госпожа Хеминг и Една Брент? Хардкасъл реши, че не е имало. Замисли се за госпожица Пебмарш.

Дали пък Една не беше отишла на „Уилбрахъм Кресънт“, за да се види с нея? Госпожица Пебмарш бе дала показания на предварителното следствие. Може би нещо в тези показания бе накарало Една да се усъмни? Но тя е била обезпокоена преди следствието. Може ли да е знаела нещо за госпожица Пебмарш преди това? Дали не е разбрала например, че има някаква връзка между нея и Шийла Уеб? Така би могло да се обясни чутото от Пиърс: „Това, което каза тя, не може да е истина.“

„Предположения! Само предположения!“ — мислеше той ядосано.

Ами номер 18? Трупът беше намерила госпожица Уотърхаус. Инспектор Хардкасъл имаше професионални предубеждения към тези, които откриват трупове. Откриването на трупа би могло да спести толкова много трудности на убиеца — да обясни невнимателно оставените отпечатъци от пръсти, да премахне рисковете на недоизпипаното алиби. В повечето случаи това положение беше непробиваемо. При едно условие обаче — не трябва да има явен мотив. Със сигурност госпожица Уотърхаус нямаше видима причина да убива Една Брент. Не беше дала показания. Но не беше изключено и да е присъствала на следствието. Дали Една не е имала причина да смята, че именно тя се е представила за госпожица Пебмарш по телефона, за да поиска да изпратят стенографка на номер деветнайсет?

Пак предположения.

И, разбира се, оставаше самата Шийла Уеб…

Хардкасъл протегна ръка към телефона и набра номера на хотела, в който беше отседнал Колин Лам. След малко чу гласа му.

— Обажда се Хардкасъл. В колко часа обядва с Шийла Уеб днес?

Последва пауза, след това Колин отговори:

— Откъде знаеш, че сме обядвали заедно?

— Предположих и се оказах прав, нали?

— А защо да не обядвам с нея?

— Няма причина да не го правиш. Просто те питам в колко часа беше. Веднага след заседанието ли отидохте?

— Не. Тя трябваше да напазарува. Срещнахме се в китайския ресторант на Маркет Стрийт в един часа.

— Добре.

Хардкасъл погледна бележника си. Една Брент бе умряла между дванайсет и половина и един.

— А не искаш ли да знаеш какво си поръчахме?

— Не се ядосвай. Просто исках да ми кажеш в колко часа е било, за да оформя протоколите.

— Разбрах. Казах ти.

Последва пауза, след което инспекторът се опита да смекчи напрежението:

— Ако нямаш какво да правиш тази вечер…

Колин го прекъсна:

— Заминавам. Тъкмо си събирах багажа. Току-що получих нареждане веднага да замина за чужбина.

— Кога ще се върнеш?

— Никой не знае. Най-рано след седмица, може и повече… Може и никога.

— Лош късмет, така ли?

— Не съм сигурен — отговори Колин и затвори.